Иска ми се да мога да обясня… какво е да си до някого, и едновременно с това – да си сам. Да сте двама, а да носиш всичко сама – тишината, липсата, грижата, болката.
В очите на другите сме „семейство“. Имаме дом. Дете. Снимки. Но вътре… е тихо. Толкова тихо, че понякога самата тишина боли повече от скандал.
Минават дни, в които не ме пита как съм. Сякаш присъствам просто… по подразбиране. Поглежда ме, но не ме вижда. Целува ме, но не ме усеща. И аз започнах да се свивам – да не питам, да не говоря, да не искам.
Спя до него, а се събуждам с празнина в гърдите. Има нощи, в които лежа будна и го гледам как спи… и си мисля колко далечен ми е станал. Чужд в същото легло.
Не ме наранява с думи, но ме наранява с безразличие. С това, че не присъствам в мислите му. С това, че няма интерес към мен като към жена, като към човек.
Питам се – как се стига дотук? Как една връзка, в която някога си се вълнувал, си чакал съобщение, усмивка, вечер заедно – се превръща в рутина, в навик, в дистанция?
Може би вината е и в мен. Спрях да се грижа за себе си, за външния си вид, за желанията си. Толкова дълго се опитвах да съм силна, да съм майка, да съм домакиня, да свърша всичко… че сама се изтрих като жена.
Но колко е тъжно, че не се намери един мъжки глас да каже: “Хей, къде си? Имаш ли нужда от нещо? Как си?”
Понякога си мечтая да си тръгна. Да започна отначало. После гледам детето, дома, и всичко ми тежи още повече – не защото не ги обичам, а защото себе си съм забравила някъде по пътя.
Казват, че любовта е грижа, нежност, внимание. Тук няма нищо такова. Само присъствие без съпричастност. Само един мъж, който диша до мен, но вече не усеща, че и аз дишам.
Не търся съвет. Нямам сили да слушам “говорете”, “помоли”, “обясни”. Всичко съм обяснила. Гласът ми вече не достига до него.
Просто питам:
Как се живее до човек, който вече не те вижда?
Като че ли е лесно да си тръгна и всяка втора би го направила но все пак възможно ли е пак да ме види… или вече е късно?
В очите на другите сме „семейство“. Имаме дом. Дете. Снимки. Но вътре… е тихо. Толкова тихо, че понякога самата тишина боли повече от скандал.
Минават дни, в които не ме пита как съм. Сякаш присъствам просто… по подразбиране. Поглежда ме, но не ме вижда. Целува ме, но не ме усеща. И аз започнах да се свивам – да не питам, да не говоря, да не искам.
Спя до него, а се събуждам с празнина в гърдите. Има нощи, в които лежа будна и го гледам как спи… и си мисля колко далечен ми е станал. Чужд в същото легло.
Не ме наранява с думи, но ме наранява с безразличие. С това, че не присъствам в мислите му. С това, че няма интерес към мен като към жена, като към човек.
Питам се – как се стига дотук? Как една връзка, в която някога си се вълнувал, си чакал съобщение, усмивка, вечер заедно – се превръща в рутина, в навик, в дистанция?
Може би вината е и в мен. Спрях да се грижа за себе си, за външния си вид, за желанията си. Толкова дълго се опитвах да съм силна, да съм майка, да съм домакиня, да свърша всичко… че сама се изтрих като жена.
Но колко е тъжно, че не се намери един мъжки глас да каже: “Хей, къде си? Имаш ли нужда от нещо? Как си?”
Понякога си мечтая да си тръгна. Да започна отначало. После гледам детето, дома, и всичко ми тежи още повече – не защото не ги обичам, а защото себе си съм забравила някъде по пътя.
Казват, че любовта е грижа, нежност, внимание. Тук няма нищо такова. Само присъствие без съпричастност. Само един мъж, който диша до мен, но вече не усеща, че и аз дишам.
Не търся съвет. Нямам сили да слушам “говорете”, “помоли”, “обясни”. Всичко съм обяснила. Гласът ми вече не достига до него.
Просто питам:
Как се живее до човек, който вече не те вижда?
Като че ли е лесно да си тръгна и всяка втора би го направила но все пак възможно ли е пак да ме види… или вече е късно?
