Малко хора търсят съвет от раздел семейни отношения. Повечето търсят друго. Маскирано е като искане на съвет, но не е. Те желаят валидация на собствените си мисли.
- Публикувана: 1 юли 2025, 01:44 ч.
- Последно мнение: 14 юли 2025, 00:54 ч.
Кога една връзка се превръща в тишина? И защо толкова дълго се правим, че не я чуваме?
Малко хора търсят съвет от раздел семейни отношения. Повечето търсят друго. Маскирано е като искане на съвет, но не е. Те желаят валидация на собствените си мисли.
И галене по главичката. Не са емоционални вампири, но са емоционално пресъхнали растения, които искат поливане с емпатия. Няма лошо, може би наистина трябва да се направи точно такава тема, в която да се знае, че съвети не се дават и анализ на поведението не се прави.
Скрит текст:
Иска ми се да мога да обясня… какво е да си до някого, и едновременно с това – да си сам. Да сте двама, а да носиш всичко сама – тишината, липсата, грижата, болката.
В очите на другите сме „семейство“. Имаме дом. Дете. Снимки. Но вътре… е тихо. Толкова тихо, че понякога самата тишина боли повече от скандал.
Минават дни, в които не ме пита как съм. Сякаш присъствам просто… по подразбиране. Поглежда ме, но не ме вижда. Целува ме, но не ме усеща. И аз започнах да се свивам – да не питам, да не говоря, да не искам.
Спя до него, а се събуждам с празнина в гърдите. Има нощи, в които лежа будна и го гледам как спи… и си мисля колко далечен ми е станал. Чужд в същото легло.
Не ме наранява с думи, но ме наранява с безразличие. С това, че не присъствам в мислите му. С това, че няма интерес към мен като към жена, като към човек.
Питам се – как се стига дотук? Как една връзка, в която някога си се вълнувал, си чакал съобщение, усмивка, вечер заедно – се превръща в рутина, в навик, в дистанция?
Може би вината е и в мен. Спрях да се грижа за себе си, за външния си вид, за желанията си. Толкова дълго се опитвах да съм силна, да съм майка, да съм домакиня, да свърша всичко… че сама се изтрих като жена.
Но колко е тъжно, че не се намери един мъжки глас да каже: “Хей, къде си? Имаш ли нужда от нещо? Как си?”
Понякога си мечтая да си тръгна. Да започна отначало. После гледам детето, дома, и всичко ми тежи още повече – не защото не ги обичам, а защото себе си съм забравила някъде по пътя.
Казват, че любовта е грижа, нежност, внимание. Тук няма нищо такова. Само присъствие без съпричастност. Само един мъж, който диша до мен, но вече не усеща, че и аз дишам.
Не търся съвет. Нямам сили да слушам “говорете”, “помоли”, “обясни”. Всичко съм обяснила. Гласът ми вече не достига до него.
Просто питам:
Как се живее до човек, който вече не те вижда?
Като че ли е лесно да си тръгна и всяка втора би го направила но все пак възможно ли е пак да ме види… или вече е късно?
В очите на другите сме „семейство“. Имаме дом. Дете. Снимки. Но вътре… е тихо. Толкова тихо, че понякога самата тишина боли повече от скандал.
Минават дни, в които не ме пита как съм. Сякаш присъствам просто… по подразбиране. Поглежда ме, но не ме вижда. Целува ме, но не ме усеща. И аз започнах да се свивам – да не питам, да не говоря, да не искам.
Спя до него, а се събуждам с празнина в гърдите. Има нощи, в които лежа будна и го гледам как спи… и си мисля колко далечен ми е станал. Чужд в същото легло.
Не ме наранява с думи, но ме наранява с безразличие. С това, че не присъствам в мислите му. С това, че няма интерес към мен като към жена, като към човек.
Питам се – как се стига дотук? Как една връзка, в която някога си се вълнувал, си чакал съобщение, усмивка, вечер заедно – се превръща в рутина, в навик, в дистанция?
Може би вината е и в мен. Спрях да се грижа за себе си, за външния си вид, за желанията си. Толкова дълго се опитвах да съм силна, да съм майка, да съм домакиня, да свърша всичко… че сама се изтрих като жена.
Но колко е тъжно, че не се намери един мъжки глас да каже: “Хей, къде си? Имаш ли нужда от нещо? Как си?”
Понякога си мечтая да си тръгна. Да започна отначало. После гледам детето, дома, и всичко ми тежи още повече – не защото не ги обичам, а защото себе си съм забравила някъде по пътя.
Казват, че любовта е грижа, нежност, внимание. Тук няма нищо такова. Само присъствие без съпричастност. Само един мъж, който диша до мен, но вече не усеща, че и аз дишам.
Не търся съвет. Нямам сили да слушам “говорете”, “помоли”, “обясни”. Всичко съм обяснила. Гласът ми вече не достига до него.
Просто питам:
Как се живее до човек, който вече не те вижда?
Като че ли е лесно да си тръгна и всяка втора би го направила но все пак възможно ли е пак да ме види… или вече е късно?
С две думи - нищо не правя, ама чакам да стане нещо.
Къде е завряна третата верига ?
Не търся съвет. Нямам сили да слушам “говорете”, “помоли”, “обясни”. Всичко съм обяснила. Гласът ми вече не достига до него.
Благодаря на всички за мненията – особено на тези, които не разбраха нищо, но въпреки това решиха, че трябва да ме анализират като дипломна работа по психология.
Признавам – бях впечатлена. Толкова категорични изводи, толкова обобщения… Сигурно някои от вас пишат диагнози по хора в метрото. Дано поне там е по-тихо.
Да, почиствам. Да, готвя. Да, пиша. Много тъжно, знам. Почти като жена от 19-ти век, само че с Wi-Fi. Обаче и това не е достатъчно – щом човек реши да разголва душа, явно трябва да е и драматург с Нобелова награда, иначе "става досаден".
Благодаря и на тези, които решиха, че съм кастрирала партньора си. Моля да ме извинят, но отрязах само тиквички днес.
На тези, които ми казаха да не драматизирам – споко, не влизам с цигулка в стаята, просто понякога предпочитам да пиша, вместо да крещя. Това се нарича зрялост. Или поне така го наричахме преди форумите да решат, че е по-яко да си безчувствен.
И все пак – искрено благодаря. Защото дори когато ме съдят, разбирам кои хора бих искала някога да ми подадат ръка. И кои не бих поканила дори на кафе с мен и драмите ми.
Останете си… „силни“, „ясни“, „без розови тиради“. Аз ще си позволя понякога да не знам. И това е напълно човешко.
Признавам – бях впечатлена. Толкова категорични изводи, толкова обобщения… Сигурно някои от вас пишат диагнози по хора в метрото. Дано поне там е по-тихо.
Да, почиствам. Да, готвя. Да, пиша. Много тъжно, знам. Почти като жена от 19-ти век, само че с Wi-Fi. Обаче и това не е достатъчно – щом човек реши да разголва душа, явно трябва да е и драматург с Нобелова награда, иначе "става досаден".
Благодаря и на тези, които решиха, че съм кастрирала партньора си. Моля да ме извинят, но отрязах само тиквички днес.
На тези, които ми казаха да не драматизирам – споко, не влизам с цигулка в стаята, просто понякога предпочитам да пиша, вместо да крещя. Това се нарича зрялост. Или поне така го наричахме преди форумите да решат, че е по-яко да си безчувствен.
И все пак – искрено благодаря. Защото дори когато ме съдят, разбирам кои хора бих искала някога да ми подадат ръка. И кои не бих поканила дори на кафе с мен и драмите ми.
Останете си… „силни“, „ясни“, „без розови тиради“. Аз ще си позволя понякога да не знам. И това е напълно човешко.
A това беше обичайният завършек на такива теми - фръц, вие сте грубияни и простаци, нищо не разбирате, вървете на майната си!
Аз съм над вас и с такива като вас повече не искам да общувам
Аз съм над вас и с такива като вас повече не искам да общувам
Дано не общуваш с мъжа ти в този стил, ама надали.
За да те разберат, трябва да се изразяваш ясно, а не в стил ФБ статиите от типа "за продължението вижте линк в първия коментар".
За да те разберат, трябва да се изразяваш ясно, а не в стил ФБ статиите от типа "за продължението вижте линк в първия коментар".
Скрит текст:
И все пак – искрено благодаря. Защото дори когато ме съдят, разбирам кои хора бих искала някога да ми подадат ръка. И кои не бих поканила дори на кафе с мен и драмите ми.Благодаря на всички за мненията – особено на тези, които не разбраха нищо, но въпреки това решиха, че трябва да ме анализират като дипломна работа по психология.
Признавам – бях впечатлена. Толкова категорични изводи, толкова обобщения… Сигурно някои от вас пишат диагнози по хора в метрото. Дано поне там е по-тихо.
Да, почиствам. Да, готвя. Да, пиша. Много тъжно, знам. Почти като жена от 19-ти век, само че с Wi-Fi. Обаче и това не е достатъчно – щом човек реши да разголва душа, явно трябва да е и драматург с Нобелова награда, иначе "става досаден".
Благодаря и на тези, които решиха, че съм кастрирала партньора си. Моля да ме извинят, но отрязах само тиквички днес.
На тези, които ми казаха да не драматизирам – споко, не влизам с цигулка в стаята, просто понякога предпочитам да пиша, вместо да крещя. Това се нарича зрялост. Или поне така го наричахме преди форумите да решат, че е по-яко да си безчувствен.
Признавам – бях впечатлена. Толкова категорични изводи, толкова обобщения… Сигурно някои от вас пишат диагнози по хора в метрото. Дано поне там е по-тихо.
Да, почиствам. Да, готвя. Да, пиша. Много тъжно, знам. Почти като жена от 19-ти век, само че с Wi-Fi. Обаче и това не е достатъчно – щом човек реши да разголва душа, явно трябва да е и драматург с Нобелова награда, иначе "става досаден".
Благодаря и на тези, които решиха, че съм кастрирала партньора си. Моля да ме извинят, но отрязах само тиквички днес.
На тези, които ми казаха да не драматизирам – споко, не влизам с цигулка в стаята, просто понякога предпочитам да пиша, вместо да крещя. Това се нарича зрялост. Или поне така го наричахме преди форумите да решат, че е по-яко да си безчувствен.
Скрит текст:
Останете си… „силни“, „ясни“, „без розови тиради“. Аз ще си позволя понякога да не знам. И това е напълно човешко.
Обожавам да пия кафе с дами.
п.п. О, то било драми. Отказвам се.
...........сега какво ще правя цял ден в офиса.A това беше обичайният завършек на такива теми - фръц, вие сте грубияни и простаци, нищо не разбирате, вървете на майната си!
Аз съм над вас и с такива като вас повече не искам да общувам
Аз съм над вас и с такива като вас повече не искам да общувам
... и не ви каня на кафе, дори! Грубияни с готови диагнози! Фръц.
Ама ние не сме ти искали кафе, джанъм 😀
На мен жената ми звучи много депресирана, за да се стигне до там да пише такива неща, а депресията не е шега и не е за подигравка, на всеки може да се случи. Понякога идва дори от ..скука, от нищо правене, от само домашни задължения години, навлизаш в рутина и не знаеш как да се измъкнеш.
Черна станция, благодаря за аналитичния прочит и за безупречната диагноза. Явно притежавате впечатляващ усет към чуждите мотивации – направо криминален профайлър на емоционално пресъхнали растения.
Разбира се, всяко мнение е добре дошло – дори когато е облечено в сарказъм и психоанализа по диагноза 'на око'. Но понякога, когато човек сподели нещо лично, той не търси гушкане по главичката, нито аплодисменти. Просто се надява на разговор. Човешки. Без горчивина и без нуждата другият да доказва, че е „над“ някого.
Пожелавам ви да попадате по-често на хора, които ви разбират, без да ги съдите.
Rockstar, логиката ми понякога бяга босa в полето на метафорите, но пък поне не ѝ е скучно.
А относно уикенд с приятелка – звучи практично, но ако решаваше всичко, досега всички щяхме да сме щастливи след СПА и един мохито. 😉
Понякога решенията идват не в движение, а в тишина. Или след пет страници вътрешен монолог и една доза честност.
Tanya Valcheva,
Благодаря за загрижеността. Понякога обаче не е депресия, а осъзнаване.
Осъзнаване, че дълго си била в режим „оцеляване“ – грижиш се, носиш, поддържаш, мълчиш… и изведнъж се питаш „А къде съм аз?“
Не винаги е тъга, понякога е гняв, понякога е зов.
Не всички молби за помощ звучат като писък – понякога приличат на нежна изповед, написана между две домакински задачи.
Но си права – ако човек не хване себе си навреме, рутината може да го глътне целия...
Разбира се, всяко мнение е добре дошло – дори когато е облечено в сарказъм и психоанализа по диагноза 'на око'. Но понякога, когато човек сподели нещо лично, той не търси гушкане по главичката, нито аплодисменти. Просто се надява на разговор. Човешки. Без горчивина и без нуждата другият да доказва, че е „над“ някого.
Пожелавам ви да попадате по-често на хора, които ви разбират, без да ги съдите.
Rockstar, логиката ми понякога бяга босa в полето на метафорите, но пък поне не ѝ е скучно.
А относно уикенд с приятелка – звучи практично, но ако решаваше всичко, досега всички щяхме да сме щастливи след СПА и един мохито. 😉
Понякога решенията идват не в движение, а в тишина. Или след пет страници вътрешен монолог и една доза честност.
Tanya Valcheva,
Благодаря за загрижеността. Понякога обаче не е депресия, а осъзнаване.
Осъзнаване, че дълго си била в режим „оцеляване“ – грижиш се, носиш, поддържаш, мълчиш… и изведнъж се питаш „А къде съм аз?“
Не винаги е тъга, понякога е гняв, понякога е зов.
Не всички молби за помощ звучат като писък – понякога приличат на нежна изповед, написана между две домакински задачи.
Но си права – ако човек не хване себе си навреме, рутината може да го глътне целия...