Приятели след 30

Не знам защо така става (при мен?), но хората, с които сме били най-близки, сега сме най-далечни. С моя бивша приятелка от университета, с която 4 години сме споделяли и хубавото и лошото от живота, за които научихме и кътните си зъби и реакциите във всяка ситуация, та.. след като напуснах столицата, край. Отначало само по празници и рождени дни се чувахме, но сега дори сме се махнали от социалните мрежи, не се търсим изобщо. Дори не ми честити, че родих А в същото време с хора, които сме били в нормални отношения тогава, умерено приближени, си останахме така и си пишем отвреме на време. Не говоря за приятелство, нали, но си останахме познати, докато с нея сме меко казано далечни.
И така стана и с кумовете ни, дето вече ви разказах.
Някак с хората, които си бил най-близък, ставаш най-далечен.

Аз не знам дали и да вярвам вече в приятелството. Искрено благородно завиждам на момичетата, които цял живот си имат приятелки и не се отдалечават емоционално без значение разстоянието.
Аз дори и да завържа приятелство, с времето осъзнавам как правя повече, давам повече, компромиси правя аз.. вечно се съобразявам къде, кога, все на тях да им е удобно, гледам да не отменям срещи, пък към мен…

Приятелството цял живот не мери такива неща на везните.
Имам приятелка на другия край на България, с която знам, че не ако отида аз няма да се видим с години. Не го меря, хубаво ми е да ходя, хубаво ни е заедно, тя е по-домошар човек и така.
Като цяло най-близките ми приятелства никога не съм се замисляла аз ли звъння, те ли, аз ли организирам или те … защото няма абсолютно никакво значение.

Щом те устройва.

Просто давам хипотеза, защо може да не се получават нещата.
А от позицията на 30+ годишни приятелства - всички връзки са с приливи, отливи, разменят се водещите роли. За някакъв период може да е само е само единият, после - другият. Важното е когато сте заедно да ви е хубаво, да ти е хубаво. На мен никога не ми е тежало да пиша или да вдига телефона.

Може би с годините, работата и семейството ставаме повече егоисти и повече мерим това, което даваме и получаваме.

Като теория само го споделям, не визирам вас в конкретика.

Когато приятелството не върви, то се усеща. Загубих така връзка с моя приятелка от гимназията. Над 10 г бяхме приятелки, запознахме се в гимназията, там 5 години, после в университета бяхме различни специалности и факултети, но се виждахме. След това сякаш някак охладняхме. Живеем близо, но просто се разминахме. Не сме имали скандали и проблеми, нито някакви спорове. Постепенно отпаднаха срещите ни и всяка си пое по пътя. Няма лоши чувства. Ако нещо усещаш, че вече не е за теб, просто го пускаш.

От друга страна имам 2 приятелки в чужбина, рядко се виждаме, в Европа са. Все пак може те да идват и аз да ходя. Чуваме се, пишем си и като се видим всичко е същото.
Имам приятелка и в Австралия, рядко идва, ние няма как да отидем. Обаче чувствата са важни. Няма как да се виждаме целогодишно на кафенце и барбекю, но като си идват все едно не са си тръгвали.

Да, дори с броя виждане и писане не се мерят нещата, и аз имам такива приятелки, с които не си пишем/чуваме кой знае колко често, а като се видим все едно не сме се разделяли.

Но да, когато едно приятелство не върви, се усеща. Най-често усещането е ясно и двустранно.

Абе хора не е точно така. Приятелството не се мери кой, колко дава, но когато даването е само от едната страна, не бих могла да го нарека точно приятелство.

Това имам предвид и аз. А и двустранно въобще не се усеща. Обикновено го усеща само даващия и правещия. Другия, който се качва на главата смята, че всичко е ок. 😀 и като спреш да го правиш, изведнъж изчезват. Защо? Нали не се мери така приятелството?

Може би сте избързали да наречете някого “приятел”.
Щом когато ти не звънниш, всичко изчезва, значи определено не е било нищо повече от добро познанство.

Откакто се помня, ежедневното виждане и чуване са ми били ужасно натоварващи, и крайно нежелани. Приятелствата ми, които оцеляха от детството, училищните и студентските години, са именно с хора, с които сме си давали достатъчно лично пространство. Като се замислих, всичките ми приятелства с прилепчиви и обсебващи хора са се разпадали. С компаниите е същото. С мъжа ми имаме няколко различни компании, с които се събираме по различни поводи, но почне ли нещо да става твърде често и едва ли не "задължително", се оттегляме.

От друга страна, има си хора, за които ежедневният контакт и непрекъснатото споделяне на злободневни проблеми е важен. От наблюдения мисля, че най-благоприятният период за завързване на такива приятелства, е покрай децата. На мен ми останаха много приятни познанства с други родители - от детската градина, от началното училище, после от гимназията. Нищо ангажиращо, чуваме се, излизаме понякога. Освен познанства, някои станаха лични и семейни приятели, и са наистина близки вече доста години след като децата пораснаха. Естествено, няма гаранция за нищо, но това все пак е едно разширяване на кръга познати, и то с хора, които са на същия житейски етап и с които имате общи вълнения покрай еднаквата възраст на децата.
Ако бях такъв тип човек, бих опитала в тази посока.

Приятелите на мъжо са много нахални, без да питат дали е удобно,го канят на някъде или говорят с него в мое присъствие, но той е още по-нахален, оставя ме и отива с тях.
Като се ядосвам ми вика и ти намери приятели.
Но при нас не е така, вместо да се посмеем с други жени и да говорим смислени неща, те веднага, първото нещо е да ме зяпат от глава до пети.
Обичам да нося къси неща, веднага коментират дрехите, които нося.
Колко струват бижутата, които нося, колко щастлива и безотговорна съм била, само защото нямам деца.
Опитвам се да обсъждам колко е трудно да се справям с домакинството, щото почивам само неделя, хоп веднага почва едно сравняване, как тяхната работа била по-трудна, как животът е бил много труден за тях, а моят перфектен.
Имаше една, нито питаше какво съм преживявала до тука, а питаше колко кв. метра е жилището, в която живея, лесно ми е било, тя плащала наем. Вместо това трябваше да обсъждаме какви трудности сме преживявали, защото и двете сме инфертилни.
Аз обичам грим и са ми казвали, че се гримирам, защото имам време и не се справям с домакинството.
Друга пък, роднина,като ме види иска помощ за една тема и аз винаги помагам, но никога не ме е питала как съм, винаги говори за нейните финансови проблеми, а даже не знае от колко време се мъча да имам бебе.
Най-добрата ми приятелка онова време, ме пренебрегна, след като си намери мъж, беше я страх да не я урочасвам.
Аз много я обичах, никога не съм и искала злото. Протегнах ръка на приятеля му на сватбата, той не протегна и се почувствах много зле. Той от уважение към съпругата си не ми протегна ръка, аз с неговата жена колко трудни времена съм изкарала и ще ме изкарват зла приятелка, само защото съм подала ръка да поздравя мъжа му.
Мразя хората, които се опитват да крадат партньорите на другите, но тогава, като че ли ме изкараха такава. Ужасих се и тогава сложих край на нашето приятелство, аз никога не съм била такъв човек. Обидих се много. Аз винаги се ръкостискам с приятелите на моят мъж и никога не съм ги гледала с различно око.
Ти дълги години да си заедно с един човек и накрая така да те злепоставят.
От тогава не вярвам в женското приятелството, докато бяхме заедно, бяхме бедни, намери богат,издигна се и стана различна. Бе нека да е, винаги ще и мисля доброто, но с обстоятелствата, може да се променят и приятелствата.

Направо се припознах в някои от твоите ситуации. За завистта и урочасването, за коментарите..
ей тия дни уж най-близката ми приятелка сама се отлъчи. 😃 ама това е положението. Особено пък като си намерят някой нов  партньор от две седмици и забравят кой си.

Те ме забравят, ама моят мъж, с приятелите му говори даже в най-специялните ни моменти.
Мъжете не забравят приятели, след брака.
Седим си в кафене, постоянно се пише с тях.
Обаче, приятелките ми никога не ми отговарят, докато са с мъжете им.

Ами ако ти е обидно казала ли си му го? Аз не следя такива неща. Не виси нонстоп на тела.