Здравейте!Имам усещането, че само аз съм така… Социална мида. Затворена по природа, но щом усетя, че някой е приветлив, скачам в разговор като дете в локва – и често аз започвам първа. Особено ако сме на площадка и децата се карат за кофичка – чудесен повод да завържа контакт! Обаче… нямам близки приятели. Моите от гимназията са разпилени из различни градове, комуникацията избледня, приоритетите се промениха. Имаме едни семейни приятели, с които ходихме/им на почивки, но напоследък си намериха нова двойка за „социален живот“. И ние сме като пренебрегната солница на масата – там сме, ама никой не посяга към нас. Не сме конфликти личности, дори мъжът ми е много разговорлив. Той като че ли си “живее живота”- ако го питаш, приятелството е да си пратиш мемета на 2 месеца и да знаеш, че другият още диша. На мен обаче ми тежи. И ми липсва близка, жива, истинска връзка с човек, с когото да обсъдим и екзистенциални теми, и коя марка пюрета има по-малко каша по стените. Та… как вие намирате приятели след 30 (и едно дете, и безсъние, и ангажименти, и социaлна тревожност като бонус)? Приемам идеи, опит и леки шамарчета от реалността. Аз ли съм сбъркана и в мен ли е проблема 
Не е казано, че ще станете BFF, но както сте отбелязали - за ежедневни теми от рода на пюрета, кога е време за сваляне на памперса и подобни, е добре да има с кого да обмениш размисли - и времето на площадката минава по-бързо и по-весело, и децата растат заедно. Ще намерите, не се отказвайте. 
