Здравейте,
Това е първата ми тема - щях да я кръстя "има ли живот след брака", но не съм омъжена.
На 37 г. съм, с две деца - момчета на 9 г. и на 6 г. Живея с бащата на децата ми. Заедно сме от 18 г. Връзката ни започна, когато бях на 19 г. В началото (първите 10 г. 🙂) беше голяма любов. Роди се първото ни дете, а след това второто.
Връзката ни в момента е добра, минахме трудния период с тригодишната възраст на децата. Даже не зная как останахме заедно. Бях на ръба на раздялата. Може би ни спаси това, че не сме женени. За женените е лесно, просто подаваш молба за развод. Когато си във връзка, живеете заедно в едно жилище и никой няма къде да отиде е по-сложно. А предвид наличието на деца, още по-сложно. Не мога да повярвам, че го казвам.
Както и да е. В момента съм го остави ла да прави каквото си иска, той е много вироглав, и винаги прави нещата напук. Иначе много обича децата и се грижи за тях. Имаме прекрасни сексуални отношения, и желанието не ни е напуснало. Но... Има огромно самочувствие и вечно ме подценява, подценява и другите хора в обкръжението ни. Ако му противореча, винаги стават скандали, а аз се изморих.
Миналата седмица се срещнахме случайно с дъщерята на негов приятел (20 г.), и като видях държанието му към нея, мил, любезен, нежен и усмихнат, си спомних отдавна отминалите времена, а те ми липсват.
Преди бях едно много усмихнато момиче, сега не виждам как това време може да се върне. Чувствам се самотна (душевно). Той е първият и единствен мъж с който съм била. Разбирам как звучи. В момента съм на кръстопът. Искам да си върна усмивката, но не зная как.
Аз вечно се лишавам, спестявам за жилище, спестявам за децата. Не съм от жените, който пръскат пари по козметични салони и почивки. Нямам и нужда от това. Просто искам отново да бъда щастлива.
Това е първата ми тема - щях да я кръстя "има ли живот след брака", но не съм омъжена.
На 37 г. съм, с две деца - момчета на 9 г. и на 6 г. Живея с бащата на децата ми. Заедно сме от 18 г. Връзката ни започна, когато бях на 19 г. В началото (първите 10 г. 🙂) беше голяма любов. Роди се първото ни дете, а след това второто.
Връзката ни в момента е добра, минахме трудния период с тригодишната възраст на децата. Даже не зная как останахме заедно. Бях на ръба на раздялата. Може би ни спаси това, че не сме женени. За женените е лесно, просто подаваш молба за развод. Когато си във връзка, живеете заедно в едно жилище и никой няма къде да отиде е по-сложно. А предвид наличието на деца, още по-сложно. Не мога да повярвам, че го казвам.
Както и да е. В момента съм го остави ла да прави каквото си иска, той е много вироглав, и винаги прави нещата напук. Иначе много обича децата и се грижи за тях. Имаме прекрасни сексуални отношения, и желанието не ни е напуснало. Но... Има огромно самочувствие и вечно ме подценява, подценява и другите хора в обкръжението ни. Ако му противореча, винаги стават скандали, а аз се изморих.
Миналата седмица се срещнахме случайно с дъщерята на негов приятел (20 г.), и като видях държанието му към нея, мил, любезен, нежен и усмихнат, си спомних отдавна отминалите времена, а те ми липсват.
Преди бях едно много усмихнато момиче, сега не виждам как това време може да се върне. Чувствам се самотна (душевно). Той е първият и единствен мъж с който съм била. Разбирам как звучи. В момента съм на кръстопът. Искам да си върна усмивката, но не зная как.
Аз вечно се лишавам, спестявам за жилище, спестявам за децата. Не съм от жените, който пръскат пари по козметични салони и почивки. Нямам и нужда от това. Просто искам отново да бъда щастлива.
