Колко истина е твърде много истина?

Добра идея за дискусия. Надали обаче може да се очаква някаква обективност в отговорите.
Лично се придържам към принципа - Не задавай въпроси, чиито отговори вероятно няма да ти харесат.
Ето, имаше тема за бройките. Никога не е било въпрос, който да ме интересува, но в много случаи партньорките са напирали да ми разказват. Поради някаква криво разбрана предства за искреност, също и заради разбирането им що е то истина. Вероятно и поради желание да предизвикат еквивалентна реакция от моя страна. Установих с времето , че е добре да показвам известна заинтересованост. Обиждат се, с една дума, ако не покажа  емпатия . Тази заинтересованост обаче е доста трудоемка. И изисква добра памет.
Накратко - жената предпочита да я ревнуваш. Освен, че разбира ревността като един вид комплимент, винаги може да ти тегли шута (ако ѝ се стори прекален тоя комплимент ) с довода - ревността е болест, ти си девиант някакъв.
=================
Иначе мен ме вълнуват повече базовите понятия. Какво е факт и какво е истина? Има ли разлика? (има )
Ценна ли е истината? Какво е ценно? Как партньорът (или опонентът ) определя ценностите си, въз основата на които градим отношения - приятелски, интимни, виртуални или каквито и да било.
Ако няма елементарно разбиране за ценностите на другия, за отправната, координатната му система, то в най-общ случай по-добре отношенията да си останат виртуални
=====================
В този живот съм си направил заключението, че ако някой ми говори за истина и настоява да дискутираме детайли, то той е тип вярващ. Нямам предвид религиозно вярващ, но е най-честия случай.
Тоест, ясно ми е, че ще е невъзможно да дискутираме гледни точки, различни от неговата.
Вярващите ( в каквото и да е) можеш само да ги изслушваш. Ако искаш да преспиш с тях, иначе не си струва
================
След 4-та ракия ме избива на философия, та ще включа един допълващ въпрос. Истината идеална ли е? Защо според вас от казаното от Платон (идеализма) е запазено практически всичко, а от материалистите като Хераклит, Диоген, Епикур, Демокрит, Пирон - практически нищо?

Много хубава тема! Различна и предразполагаща към дискусия.
Не, не казвам, каквото не трябва да казвам, нито чувам това, което не искам да чувам.
Визирам съпругът ми, той се придържа към "Happy wife, happy live"
Аз съм ветеран, имаме брак от 20+ години.

С близки и приятели съм деликатна. Живеем динамичен живот и няма нужда от излишно натоварване.

Ако информацията касае отсрещния и ще му е от полза да я знае, като му донесе изгода, защита, или удоволствие, ще я кажа,  ако касае само мен и моето мнение - не.

Споделям избирателно и с половинката си и не бих желала друго. Имаме доста различия по отношение на вкусове и възгледи, при сравнително безоблачен брак 20+ години, така че е работещ вариант.

Смятам, че желанието непременно да настояваш на своята истина е добър начин главно да  се създават излишни конфликти. Повечето хора тя изобщо не ги интересува и с радост биха се лишили от мнението на друг човек, ако е негативно и нараняващо.

Има истини, които нараняват - защо да наранявам най-близкия си човек. Пример с темата от свекървите (макар да съм казвала, че моята си беше душа човек, имали сме първоначално наместване) - какво да му обяснявам, майка ти така, баща ти онака от което ще му е криво и го знам? Аз си реших въпроса и толкоз.
Та така, за 36 г. се научихме коя "истина" е за обща употреба.

Казвам, ако преценя, че е важно. Не чакам да ме питат, иначе ми тежи. Но наистина е въпрос на нервна система. Мой добър приятел винаги криеше във връзките си като проима финансови проблеми, последно не беше казал на вече съпругата си, че се е "набълбукал" с бързи кредити покрай погребението на баща си. Тотално различна психика.

Относително е. Като цяло съм открит човек. Има неща, които смятам трябва да се казват при всички положения, има и такива, които казвам само, ако ме питат. Нека човекът отсреща да има право да прецени какво иска да знае и какво - не. Ако ме питат, казвам истината.

Относно "болезнената откровеност", не я разбирам. За мен много хора я ползват като извинение да се изтъкнат колко са важни, а всъщност са груби и нетактични. Избягвам да натрапвам "истината" си там където не е търсена и желана.

Тези дни мисля много по темата. И как отсрещния без моята обективна истина, всъщност сигурно в неговата си илюзия, ще му е по-добре и му създавам излишно напрежение. Но неистината е лицемерие и откровена лъжа, която зад гърба добива съвсем различен вид и си мисля, че го предпазвам от излишно разочарование и очакване.

Не знам. По принцип спестявам всяка ненужна истина, ако знам, че ще нарани и няма да е в полза.
А "болезната откровеност" често маскира откровена липса на такт и преднамерена грубост.

Зад истина и откровеност крием много неистини.

Пример - мъж с комплекси: "Такива като тебе колко съм ги имааааал....!"

При нас мъжът ми е този, който е красноречив - никога не мълчи, пред никого. Ако нещо не му хареса и ако не го каже на момента, то на следващия ден със сигурност ще си го каже. Аз пък съм по-мека и в някои ситуации предпочитам да си мълча. Смятам, че ако нещо ме е подразнило, това си е лично моя работа, мое си възприятие, и не е нужно да засяга другите.

В такива случаи мъжът ми винаги може да се застъпи за мен. Ако аз премълча нещо, той няма да издържи и ще повдигне темата сам.

Но що се отнася до нашите лични отношения, то винаги си казвам каквото мисля. Ако нещо не ни е ок и за двамата - търсим компромис. В такива случаи никой не се обижда, защото ако нещо не ни е приятно на един от нас, няма как да има спокоствие в дома ни, докато не го изговорим.

За ежедневни неща е лесно. Не се замисляме и с истините си причиняваме разни неудобства и потърквания на характерите. "Тази чаша не искам да стои тук. Много пари дадох за това дърво, ти не пазиш! Миялната все аз я пускам! Ти сякаш не ядеш тук! Това ще се развали и ще потече! Тази рокля не ти отива - колко пари даде за нея? От моите ли, от твоите ли? Аааа, не е скъпа, така ли? Ми да беше купила скъпа тогава! По-добре повече пари за по-хубаво, отколкото да пестиш и да не става за нищо!!"
И ей така съм чувала, че си прекарват хора, които всичко си казват и са на принципа право куме, та в очи.

Твърде много е, когато наранява или когато започне да се използва срещу теб самият. Не веднъж съм си патила от това, че не крия как се чувствам.

Това, че нечия прическа не ми допада, за мен не е точно истина, а лично усещане. След като това може да нарани човекът, а не е и безспорен факт - премълчавам. Освен ако много не държи да му кажа как на мен ми се струва.

С годините установих, че от премълчване тип "оххх колко ме дразни с това" никой не печели, особено в отношенията мъж-жена (пък и с приятели). Трупа се напражение, другият не знае реално какво е направил и напълно възможно да не се сеща. Та винаги намирам точен момент да споделя без да е скандал и драма (Мъжът ми е Рак, та излишният драматизъм е ясен) и обикновено винаги има съобразяване и подобрение.

Все повече го установявам и за обтегнати отношения с приятели - ти предполагаш едно, те си мислят друго. Ами говорете си, кажете си истината, и вземе да се окаже, че цялото нещо е едно нищо.

Друго си е спокойно да се обсъдят нещата, които не ти харесват. Няма нужда от караници и скандали. Напротив - когато има напрежение, нищо не се решава, а един спокоен разговор може да оправи всичко.

В моето обкръжение има много примери с двойки, които дори когато уж говорят спокойно, започват с дразнещ тон или подмятания. Слава Богу, нито аз, нито ММ имаме такъв навик, защото като гледам другите - това е направо ужасно.

В нашия брак безпощадната истина е тази, която ни спасява. Аз обичам да казвам истината докрай на тези, които ме интересуват. Мъжът ми беше много по-тактичен, много ме щадеше. Обаче аз му казах: моля те, не ме съжалявай, казвай ми истината. И като се почна… Ех, какви грандиозни сцени си правехме едно време. Незабравими скандали в търсене на истината. И докато не стигнем до дъното, няма спиране.
Естествено, че не му казвам колко ми струват личните неща. Така или иначе ще види сметката, защо да не поспи още една вечер спокойно?

Има неща, които пазя за себе си.Не мисля, че мъжът ми всичко трябва да знае.Даже понякога му казвам, че не държа и аз да знам всичко за него и от неговото ежедневие.
Някак искам личното си пространство и да си имам мои си мисли, които не виждам защо трябва той да знае, освен ако не го касаят пряко.
За битовизмите- казваме си ги, за 20+ години нямаме притеснения да си казваме кой, какво, защо.
Иначе фундаментално- не съм директна и не обичам директни хора, подбирам си битките и изразните средства към хората.Не желая и аз да приемам мнението на околните, освен ако не съм попитала или не са ми много близки.