Децата и екранната зависимост

Съвсем се отчайвам и не знам кой е верният път. Колко пъти искам да направи някакви елементарни неща, връщам се от работа, нишо не е направено. Все иска никой да не я занимава,даже за елементарните неща за лягане, душ зъби години наред всяка вечер повтарям. Изморих се, бащата иска да го водим някъде да го обследват дали всичкъ е наред. Освен това е страшен дразнител, отговаря, не чува какво му казваш, не мога да го накарам да седне да научи таблицата. Плаче ми се, и всичкжто това как стана?!?!

С активното ви неучастие. Ако говорите за таблицата за умножение, тя се учи в началото на втори клас. Защо сте изпуснали така нещата не можем да знаем. Детето пробва да види докъде ще му позволите да стигне и ви се разхожда по главите.

Може и да е обратното - чрез свръхконтрол изпускат контрола. Аз избягвам да обвинявам директно родителите, защото самите те са объркани в собствените си разбирания и идеята за (не)подчинение. Всеки ден, всеки месец от възпитанието надграждат предходния. Със сигурност имате нужда от помощ, но може би било по-добре първо вие да посетите специалист, после детето, не го бутайте напред.
Нерядко се случва родител да проваля лечението на детето си, защото поради свръхзагриженост уврежда доверителната връзка с терапевта.

Аз имам и по-голяма дъщеря – вече на 18 г. – и при нея нещата вървяха по съвсем различен начин. Възпитавани са еднакво, но определено виждам, че поколенията са различни и децата днес имат друго темпо и нужди. Не винаги едни и същи подходи работят и при двете. 🙂
Затова и търся идеи и подходи, които могат да помогнат с по-малкото дете – сигурна съм, че всяка споделена практика е ценна
.
Към Дренка

Не бих казала, че става дума за свръх контрол, нито че съм от супер амбициозните майки. По-скоро искам да намеря подход, който да помогне на детето мш да се справя по-леко и уверено. Вярвам, че всяко дете си има темпо и характер, и затова търся различни идеи, за да видя кое ще проработи при нас. 🙂
Осъзнавам и това, че често избухвам в безсилието си, което е много лош съветник и още повече озлобява детето.

Моят син е на 18, за къпане и хигиена никога не е имал проблем, дори и през
 почти 3-те години, в които носеше брекети. Тогава оралната хигиена е от изключително значение.
За учене - също. Хем е от проблемно семейство, с баща му се разделихме още преди да се роди, после го заведох много далече да живеем. Опитът ми показва - строги граници, които растат с детето. Някак правилата от ден едно ги карат да се чувстват спокойни и уверени. Много глезех, още глезя, но си имаше режим и много говорене, за всичко. И аз съм си късала нервите с непослушание, но не нещо грандиозно. Научих го да споделя и да не лъже, не знам как (може би защото винаги съм била честна с него).
Реално не усетих пубертет, а много се плашех. Говорила съм за всякаквите злини, не пуши, не пие, дрога - никаква. Дете-мечта е, онзи горе ми направи безценен подарък.
Не знам как - може би, защото любовта и вниманието ми винаги са били огромни, но никога не съм отнемала свободата му и не съм нито неглижираща, нито протективна. Някакъв баланс трябва, но то според мен зависи и много от детето, не само от майката..

За мен това е най-важното. Да не лъжем децата си. С всяка лъжа, в която ни хванат(а те усещат, колкото и да си мислим, не е така.) губим авторитет пред тях.
Моята дъщеря е на 14 и съм я възпитавала по същия начин. Засега проблеми не сме имали. Просто коментираме ситуации и се стараем да не се превърнат в проблеми. По отношение на устройствата си налага самоконтрол, защото се усеща, че прекалява на моменти и това е така от 10-11 годишна възраст.
Работя много и времето ни прекарано заедно е малко, но поне по 1 час на ден отделям да изговорим какво се е случило през деня, какви емоции има, какви потребности.... Надявам се и занапред да е така...

Анализирала съм не само честността си към него, но и успях да го убедя, че каквото и да се случи ще съм до него.
Макар и разделени с баща му и на другия край на света, много държах да запазят и да градят отношения, защото считам, че бащата е от изключително значение.
Но и разбрах, че децата са невероятно мъдри и могат да ни научат на много. От ранна възраст съм искала мнението му и съм давала избор (пак границите, които растат с детето). Не се натрапих с моето желание къде и как, както и какво да продължи да учи. Абсолютно свободен е да решава сам накъде да върви и в коя част на света.
Беше тръгнал към много мъжки избор, не го спрях, не го разубедих. Може би и доста му се доверявах, колкото и да съм се страхувала, че ще сгреши, но грешките са чудесен опит и още повече мъдрост. Затова съм го оставила да взема сам решенията.
Не знам, споделям как мина при нас този така труден период - с говорене, споделяне, грижа, подкрепа, внимание.
Аз съм страшно невротична, тревожна, но изключително честна и съм му го споделяла винаги. Затова казвам, че трябва да им се доверяваме, защото поне за мен те са много по-мъдри и умни от нас. Често балансират онези ужаси, през които преминава всяка майка. Едва ли моето дете е извънземно, предполагам повечето деца са такива.
И той е ленив, не иска да пораства изведнъж (пълнолетието и ангажиментите свързани с това ги плашат), но лека-полека, пак с подкрепа си поема по пътя.

За екранната зависимост - таблет и телефон получи някъде в 3-ти клас. До 8-ми клас имаше екранно време и заключващ се телефон, когато настъпи време за сън. Не се е опъвал, не е пробвал да разбива пароли и да хитрува. Границите сам си ги поставя и сега - излизане с приятели, четене на хартиена книга, тренировки. Случвало се е и цяла нощ да играят в групи пред компютрите, не се меся, голям е.

Освен екранната зависимост(която вероятно е свързана с другите проблем)има чести нервни изблици, опонира за всичко и трудно водим спокоен разговор. Липсва развитие в поведението с годините(глезене ли е, не мога да розбера) Наблюдавяйки връстници ми се струва , че са по- зрели , по мислещи затова какво и как се прави.

Към кой специалист е най-добре първо да се обърна – педиатър, невролог или психолог?

Както решите. И нашето дете не е спокоен тип. Напълно е различна по темперамент от по-голямата си сестра. След като веднъж си отглеждал уравновесено и прилежно момиче, което не ти създава никакви грижи, трудно е да  свикнеш с нервен тип дете, чието поведение е игра, правила, уговорки и надхитряне във всеки момент. Но това е живота

Винаги може да говорите с психолог ако не сте го направили.

Bea_2022
Как се справяте, успявате ли да се наложите?

I.R говорила с,м и съм я водила на терапевти.Казват,че са нарушени границите, трябва да има точни и ясни правила , както и занимания. Аз осъзнавам,че минах през много тежка  и напрегнатабременност от 5 месец до 9 лежах по болншци тъпчеха ме с антибиотици, антихистамини и т.н .После родих и уж всичко наред, да амя не. Мама се разболя от рак ,преди нея беше баба, питате ли ме беше ли ми до гледане на бебе,до възпитание .....
Така още от мъничко беше сложено на компютъра да слуша песни и да гледа детски,а ние правихме изследвания, ходихме по лекари и какво ли не.....накрая я загубихме, 4 гд борба болка и напреженши. Та вероятно проблема се корени още там!

Ами ако ходите заедно или само тя може би няма да мислите от това къде е дошло, а ще оправите последиците. Няма смисъл да се връщате назад. Гледайте напред, защото това има смисъл.

Не те питам какво ти е било, но те разбирам и е добре и ти да разбереш, че не може да се оправдаваш с това. Аз също бях с малки деца, когато майка ми се разболя и почина. Всеки ден съм в тежките диагнози и нелечимите болести, всеки ден, всеки час, с личната болка на различните хора и трябва да балансирам между всички и всичко. Не искам никой да ме пита какво ми е, защото това няма значение, както няма значение за детето ти през какво точно си минала. Нито за моите през какво съм минала и минавам, за никого.
Психолог-психотерапевт, първо, и ги остави да се разберат.

Да ми говорите, че ние сме били по-зрели на 9 , а сегашните не можели да имат нашите отговорности защото не са толкова зрело си е чисто инфантилизиране от страна на родителите.

Относно оправданията - било каквото било, детето било оставено повечко пред компютъра. Започвай да му обръщаш внимание - с отскубване от компютъра, излиза навън, срещи с деца и тн. Това е. И му говори като на приятелче но бъди все пак спокойна и авторитетна. Ако му показваш че не можеш да се справиш с него психически, да надделееш на бесовете му, то ще надделява над теб. Анализирай себе си как точно ти се само саботираш.

Как така приятел? Родителя не трябва ли да е родител, авторитет, възпитаващ?