С детенце сме на 1 година, заедно сме вече от 10 години. Отношенията ни започнаха да се сриват още преди раждането. Мъжът ми като разбра, че много искам да я кръстя на баща ми поради редица причини тежко се разсърди, че няма да спазя традицията от едно време да е на свекъра. Не ми говори 2 месеца, започна да ме заплашва, че щял да се разведе и изнесе само да родя. Колко съм била нагла и неблагодарна го чух милион пъти. После започна, че все му било тази вече дали ще раждам или не, а се борихме за детенце над 2 години, купища лекари, аборти. Направо ме беше сринал, всеки ден плачех, дори на раждането не можах да се зарадвам на 100% бях емоционално изтощена от обиди.. Не се е изнесал, нито се е развел, но от тогава насам аз не съм същата. Безразлично ми е, не мога да му кажа, че го обичам сякаш вече не го чувствам. Не спим на едно легло от повече от година. До ден днешен не нарича детенцето ни по име. Нон-стоп се караме в нас за битовизми. Той си гледа спокойствието, излиза си когато реши, все кафенца, услуги, приятели. С родителите ми се държи страшно неуважително, даже "Здравей" не им казва, а нищо не са му казали...Да, старае се, не мога да кажа, че грам не помага, но приятелите са на първо място. Тези от вас, които са се развели как събрахте смелост? Трудно ли ви беше? Мисля си, че никой после няма да ме иска с дете. Как и ще го приеме детето след време? Апартаментът е на мое име, имам постоянна работа, кола. Има и кой да помага ако окъсам финансово, но по скоро се чудя дали няма да съжалявам? То като гледам днешните мъже - Хвани единия, блъсни другия..
Изобщо има ли шанс отношенията някак да бъдат "преродени"? Знам, че при много семейства след раждането на детето става страшно, но някак имам усещане, че сме ударили дъното.