"Родила е N деца, а не и личи"?

кукумицинка, просто ти е първо, най се шашка човек. След първото имах тренинг и като ми ревне дете, си казвам "Ревеш, ревеш, ама ще спреш" И то наистина така става накрая. Не показвай, че се връзваш, че допълнително почват да напират с рев.

До днес се стряскам от плач или писък на бебе и малко дете. Не се дразня, просто тялото ми реагира, сякаш от МЕН се очаква нещо, условен рефлекс. А то съвсем непознато бебе, примерно на метростанцията, и си има майка (не аз!), която да му бере гайлето... Но това е точно рефлекс, реално не се впечатлявам от детски панаири (лични и чужди), обръгнала съм.
Иначе гледам отраснали бебета/малки деца на приятелки - не често, защото самата аз нямам време, но при нужда се старая да не отказвам, защото знам какъв стрес е да имаш 100 неща и да няма на кого да оставиш бебето за някакви жалки два-три часа да си свършиш задачите спокойно. А иначе не питая преголяма любов и желание да общувам с деца, не че не ги харесвам, но не ми е любимо занимание, понякога ми доскучава... Просто, като Беа, не им се връзвам излишно, пазя ги физически, гледам да съм доброжелателно-спокойна и те не ми се качват на главата. Чуждите де, моите са всичките връз нея.

И аз до ден днешен като чуя "мамо" или "мами" и подскачам. Нищо, че моята е вече в ранен пубертет.

Не е до първо или второ, до дете е. Някои имат късмет и никога не разбират какво е.
Най-милите и разбиращи слова, които съм получила някога покрай Монсти, са били от чайлдфри приятелка. Каза ми, че буденето на всеки час се използва в Гуантанамо и наказателните колонии в Руската федерация. За да пречупи индивида. И наистина бях пречупена. С второто ми, което все пак почна да спи по цяла нощ на 18 месеца, не беше така. Пак се будехме, но не толкова често, не за толкова време и не с този плач. Монстърчето и сега си е драматичен, а малкото - непукист. При зълва ми така бяха с второто. Третото им, въпреки сериозните сърдечни проблеми, беше тихо и спокойно. Съвсем честно ми споделиха, че ако така са били и трите им деца са щели да имат 5.

Сега мога да вирна нос и съветвам майчетата, но положението ми е съвсем различно. Факт е, че мозъкът ми е изтрил година и половина майчинство с първото и три години с второто. Помня само отделни моменти и толкова по-добре.

Много си права,Фил.

Тези с послушните деца,които могат да си рисуват с часове или да играят тихо с играчките,слушат и изпълняват и в училище са най-добрите деца с много приятели,не разбират другите.
Чайлдфриитата не го решават това от днес за утре (обикновено още от тийнове си го решават) ,така че може да се очаква много по-проницателен поглед от тях,отколкото тези с розовите очила,които нямат още деца или тези,които не са могли да имат поради една или друга причина.

Оня ден бях на гости на едно семейство, като малката им е на 3-4, много жива. Ами майката беше типичната майка - изпита, уморена, като сянка.

От моите 4 деца само 1 е е от типа "послушните деца,които могат да си рисуват с часове или да играят тихо с играчките,слушат и изпълняват и в училище са най-добрите деца ".  И наистина ако някои родители имаха само нея за дете, щяха доста да се чудят защо други родители се оплакват. Цели 18 години, докато е била дете, на голямата ми дъщеря аз не съм повишила тон, не съм й се карала никога, не ме е подразнила и веднъж. Малко звучи невероятно, но е факт. Когато тръгна в първи клас, така се случи, че не й помагах за училище и домашните. Е, тя си беше пълна отличничка през всички години без никакво усилие от моя страна. Целия й тийн период как веднъж не ме е разстроила. Затова знам, че има такива деца. Обаче те наистина са малко. Повечето са от типа, дето ще ти скъсат нервите Това не значи да се побъркваме, а да овладеем положението.

Имам близки, чиито породени деца като малки бяха не изпитание, а екстремно предизвикателство, на живот и смърт.
Хлапетата не можеха едно без друго, но и се биеха жестоко, все деляха нещо.
В момента в който ги пратеха да стоят в различни стаи и света им свършваше.
Излизали сме с майката и едното хлапе, а другото остава с татко си - е още не сме тръгнали и то пита кога се връщаме, че иска да си играят.
Жената от спокоен и усмихнат човек беше станала кълбо нерви, плачеше, чудеше се къде са сбъркали, от нищо избухваше.
Сега са големи хора, обичат се, помагат си, сякаш тия жестоки битки никога не са били.

Моите и двете бяха ужасни, от тоя модел, който непрекъснато искат да бъдат анимирани и да имат публика. От бебета, от първия ден у дома, врещяха все едно ги колят ако останат за повече от 10 минути сами в стаята. Изобщо не си измислям, може да се прочетат старите ми публикации тука. Голямата беше отвратителна, заспиваше и се събуждаше с рев може би до 7 годишна. Питаш я защо реве, а тя отговаря - не мога да заспяяяя/ събудих сеееее, и това в продължение на години. Още от петък вечерта я пращахме при някоя баба, защото не можехме да я изтърпим да се криви и да реве цял уикенд. После  стана някакво чудо и след 7 - мата година се преобрази в  агънце. В пубертета не ми е правила въртели, не е имало ексцесии, завърши средното образование, сега е последната година във ВУЗ и мога да кажа, че е изключително разумен и отговорен човек. Комуникацията и  връзката ми с нея са хармонични, без напрежение и мога да кажа, че съм си свършила работата като родител. Сега ми се струва, че тоя период с ревовете и кривотиите й никога не е съществувал. Все едно не се отнася за нея.
Малката беше най привързаното бебе на света, само аз можех да я гледам, до 2 годишна плачеше при чужди хора, а до 8 годишна много тъгуваше когато се разделяхме. Бяхме буквално скачени една за друга, пълна симбиоза. До 13 - тата й година продължи тая идилия. После сякаш някой ми смени детето, буквално! Стана емоционална, избухлива, раздразнителна, вечно забъркана в разни отношения с приятелките, да не кажа интриги даже. Много трудно порасна, много емоции, много ситуации, много динамични отношения имахме, днеска едно, утре друго и така до 12 ти клас. Тогава изведнъж сякаш й дойде ума в главата, наместиха й се чакрите и влезе в правия път. Още не съм съвсем спокойна, но има голяма положителна промяна.
Какво искам да кажа с тези излияния - това дете, което беше дразнещо и невротично като малко се превърна в уравновесен възрастен човек. А това, което беше ангелче в бебешкия и градинския период, стана същински демон в пубертета. Докато живееха при нас непрекъснато се караха за нещо, особено когато ние сме там т.е. има публика. В момента са студентки, живеят заедно и се разбират много добре. Явно тръпката не е същата когато няма свидетели 😁

Моята голямата си е почти същата. Като бебе, ревеше всяка вечер от 6 до 8. Ако успея да я приспя в 8 и нещо, в 12 пак се будеше с плач.
В училище също беше нервна, тарторка и прочие.
Сега е малко по-спокойна, много ми помага, но пак си има своите криви моменти и периоди. Днес се държи като бебе, я след 2 часа трябва да ходим на едно важно място, по нейна инициатива.

С намигване казвам, че по големи емоционални вампири от порасналите дъщери няма!!! Смучат и дърпат до последно енергията на клетите си майки 🥹
Знам, знам, кой както си ги е научил...

Различни са децата.
Моето беше много активно, нервно, всмукващо внимание като дете. Беше общителна и искаш постоянно да излизаме, да комуникира – с мен, с всички. Периодът е бил такъв – съвсем нормално е за дете до 10-12 годишна възраст да има нужда от родителя и неговото внимание, присъствие.
После в пубертета стана много зряла и подредена, целенасочена и адекватна.
Сега ми е най-големият коректив и подкрепа. Човекът, който най-добре ме познава и разбира, без да сме скачени съдове и всеки си има самостоятелен живот.
Не го отдавам единствено на собствената си заслуга като родител, а и на личността, капацитета, характера на детето. От тази гледна точка мога да кажа, че съм изключителна късметлийка на дете.
В същото време много добре разбирам и виждам как е при други хора. Не е само до родителство, а и да си достатъчно умел да се справиш с конкретното дете и натура.

Ооо, в никакъв случай заслугата децата ни да са това, което са, не е изцяло наша. Ние сме коректив и пример само донякъде , останалото е гени, характер и влияние на средата извън семейството.