За кое съжалявате повече - за бившите или неосъществените любови?

Аз съм била влюбчива като млада и,слава Богу, е било споделено. Не съжалявам за бивши-вярвам, че каквото е трябвало, това е станало. За неизживяни...ми аз нямам точно такива, но понякога се ядосвам, че не съм си позволявала да бъда по-промискюитетна. До голяма степен тия любови се идеализират и,понеже са само в главата ни, те все са прекрасни,безоблачни и щастливи, а реалността е, че всички сме просто хора и накрая, както казва един колега, всички сме братовчед(к)и.
Горджи, поздрав https://www.google.com/search?sca_esv=e56551571a6f13fc&udm=7&sxs … :uSpR4ml8j44,st:0

Да. Енрике Иглесиас. Само секс. Пропаднала връзка.

За нищо в миналото си не съжалявам.
Щом е минало или нещо не се е осъществило - така е трябвало да стане. Съдбата си знае работата.

То пък аман от тоя.

Аз бях много влюбчива с несподелена любов. Ох, ах, пишех поезия ...
От някои от тях имах възможност да се разочаровам по-късно.

Не съжалявам. Според мен, щом така е станало, значи така е трябвало да стане. Мисля, че човек е точно там , където трябва да бъде.

В момента не ми липсват никои, защото съм в хубава връзка, но определено неосъществените са по-приятен спомен, защото са били нещо, което съм искала, но не съм получила и са си като една фантазия.
А с бившите съм скъсала с причина и не бленувам за тях въобще

Да съжалявам не бих казал, но имам такава голяма неосъществена любов, която не мога да забравя. Периодично нещо ми напомня за нея или просто някой сън от нищото ме връща към онова време. Съжалявам обаче за някои неща покрай тази история, за начинът по който прекратих без да си изясним отношенията, че може би не направих достатъчно да се случи и т н. Мисля че се разминахме много за малко, както и подозирам какво и причиних след това. В началото не ми пукаше особено понеже тя си беше виновна и исках само да забравя, но след години като разбирах какво се случва с нея, това че не се омъжи и други неща,почна да ми тежи на съвестта.

Ехеее, ти цял разказ ни написа!

То за цял сапунен сериал има материал

Смяташ, че ти си причината да не се омъжи?

За неосъществените разбира се.
За бившите не съжалявам изобщо.
То и за другите не знам дали съжалявам истински.
Като не е станало значи не е трябвало.
Понякога си мисля какво би било.
Имала съм много разочарования.
Аз съм много влюбчива и досега.
Ама си слагам спирачки.
Понякога ме е яд, защото съм сигурна, че ако не бях толкова смотана и срамежлива е можело много любови да изживея.
Но пък съм убедена, че който е за теб си те чака, появява в един момент.
И знам, че мъжа ми е точно мъжа за мен😊
Като се сетя какви драми са били в ученически години, колко съм ревала за момчета, колко съм била наивна и глупава ми става хем смешно и носталгично.
От позоциите на годините сега виждам колко много съм била неуверена, колко излишно е било всичко, колко съм си мислела, че не съм харесвана, а то е било точно обратното.
Просто аз не съм си вярвала.
Хич нямах късмет в любовта до момента в
който не срещнах мъжа си.
Имала съм само една сериозна връзка, която
приключи със страшни драми и тормоз.
При мен странното е, че откакто се омъжих и родих станах забележима.
Как се случи не знам.
Някакви стари тръпки, любови, че и вскякви взеха да се сещат за мен, да ми пишат.
Съжалявам само за един човек, който беше голямата ми любов, но така и не се случи.
Във времето няколко пъти ми писа, вече след години, да ме кани в някакви негови проекти (политически), да се чуваме, да работим заедно, ей такива.
Но аз страня като дявол от тямян от него, защото знам, че стане ли дума за него съм много уязвима. 
Много неща заради него не изживях, защото беше като идеализиран образ в главата ми.
Дълги години страдах и още ми трепва като го видя.
Но отработих травмата с психолог, постепенно и сега съм го приела като част от миналото, съответно и от мен.
Усещам го как ме следи с поглед като се случи да се засечем.
И тогава буквално място не си намирам, не съм на себе си.
Той е много красив, много успешен, много отворен, няма никакви притеснения, затова като го видя някъде умишлено го избягвам, защото знам, че спре ли се да ме заговори няма да мога да кажа нищо, ще умра от срам и ще стане трагично.
С времето се научих да се надсмивам над себе си, и да гледам с ирония на нещата.
Последния път когато го видях се получи много емоционално и странно.
Допреди две, три години случеше ли се да срещна някъде три дни след това не можех да се съвзема, изпадах в меланхолия, плачех, сещах се за миналото, изживявах нещата отново.
Усещането е много странно.
Към никой друг не съм имала подобна емоция.
И осъзнавам, че това е така, защото е неизживяна.
После ми минава. Вече претръпнах.
Напълно съм наясно, че това чувство ще си го нося до гроб и съм ок с това напълно.
Същевременно съзнавам, че в голяма степен всичко е един идеализиран образ в главата ми,една носталгия към миналото, копнеж да изпитам тази еуфория както когато бях малка и безгрижна.

Какво значи хем да е любов, хем да е неосъществено???

Нещо се обърка с примера, от който излиза, че вероятността да страдам не е малка

Само да ти кажа, че (поне според мен), човек не е добре да изживява много любови. Това само ни изхабява психически и емоционално. И до голяма степен ни и променя.