Здравейте, дами!
Включвам се с една доста абсурдна тема, но е нещо, което наистина ме тормози от дълго време.
Наскоро навърших 23 години и уж всичко ми върви добре, даже повече от добре. Уча и се развивам в чужбина от няколко години и трудностите, с които ми се наложи да се справя извън родна земя, наистина ми помогаха да стана по-зрял и уверен човек, за което съм благодарна. Имам приятели, излизам навън, имам наситен и интересен социален живот- събития, пътувания и т.н. Хората в живота ми и тези, с които се запознавам, ме оценяват и уважават, нямам проблем с комуникацията. Това го пиша, за да подчертая, че не седя забита вкъщи и поради тази причина да си мисля глупости.
Но колкото и да се опитвам да съм благодарна и позитивна, постоянно изпадам в мисли за бъдещето и изпитвам страх, че съм назад и че съм стара. Да, звучи глупаво, тъй като знам, че обективно погледнато не съм стара, но се чувствам така.
Няма да навлизам в подробности, но в детството ми се наложи да порасна по-бързо и подозирам, че този факт е допринесъл да се чувствам по този начин и на всеки мой рожден ден да съм тъжна и умислена.
Постоянно бързам и искам да съм постигнала всичко, което желая на тези мои 23 години, а няма как и това ме побърква понякога. Амбициозна съм и не искам да съм провал, но доста често получавам някакъв почти панически страх, че един ден ще се обърна назад и няма да съм доволна от живота си и това, което (не) съм изградила.
Какво бихте ме посъветвали? Изпитвали ли сте такива емоции, когато сте били в 20-е си години или като цяло? Ако да, как ги преодоляхте? Чувствайте се свободни да ми набиете канчето.
Включвам се с една доста абсурдна тема, но е нещо, което наистина ме тормози от дълго време.
Наскоро навърших 23 години и уж всичко ми върви добре, даже повече от добре. Уча и се развивам в чужбина от няколко години и трудностите, с които ми се наложи да се справя извън родна земя, наистина ми помогаха да стана по-зрял и уверен човек, за което съм благодарна. Имам приятели, излизам навън, имам наситен и интересен социален живот- събития, пътувания и т.н. Хората в живота ми и тези, с които се запознавам, ме оценяват и уважават, нямам проблем с комуникацията. Това го пиша, за да подчертая, че не седя забита вкъщи и поради тази причина да си мисля глупости.
Но колкото и да се опитвам да съм благодарна и позитивна, постоянно изпадам в мисли за бъдещето и изпитвам страх, че съм назад и че съм стара. Да, звучи глупаво, тъй като знам, че обективно погледнато не съм стара, но се чувствам така.
Няма да навлизам в подробности, но в детството ми се наложи да порасна по-бързо и подозирам, че този факт е допринесъл да се чувствам по този начин и на всеки мой рожден ден да съм тъжна и умислена.
Постоянно бързам и искам да съм постигнала всичко, което желая на тези мои 23 години, а няма как и това ме побърква понякога. Амбициозна съм и не искам да съм провал, но доста често получавам някакъв почти панически страх, че един ден ще се обърна назад и няма да съм доволна от живота си и това, което (не) съм изградила.
Какво бихте ме посъветвали? Изпитвали ли сте такива емоции, когато сте били в 20-е си години или като цяло? Ако да, как ги преодоляхте? Чувствайте се свободни да ми набиете канчето.
Нямам какво повече да добавя... 