От близо месец ходя на психолог- за тези, които споменаха.
- Публикувана: 22 дек. 2025, 20:07 ч.
- Последно мнение: 9 ян. 2026, 01:27 ч.
Чувствам се стара
Смени го. Месец ходене и никаква промяна - или не е добър, или не е твоят терапевт. Хора със склонност към перфекционизъм /в основата, на който често стои висок невротизъм/ се повлияват добре от когнитивно-поведенчески ориентиран терапевт. И го размърдай този задник - буквално и преносно. По-малко мисловно "предъвкване", повече - лайф...дори да е физическа активност само в началото.
На 23 г. започнах първата си смислена работа. Работа, която трябваше да е трамплин за светлото ми бъдеще. Убийствено изморена бях. Заспивах в 21.00, ставах в 7.00 и така до следващия ден. Почнах да се питам - сега това ли е животът ми. Адски бях подтисната. Чувствах се стара, изтощена и обезверена.
Та, не омаловажавайте младостта на авторката. Чувствата й са нейни и съвсем валидни към дадения момент.
Авторке, ще мине време, ще ти се случат хиляди неща. Просто почакай. Не е това животът, просто сблъсъкът с това, което си си представяла и действителността. Ще отмине. Ще си поставяш други цели, някои ще станат, други не и после пак. Период на порастването е. Знам, че няма как да се изпарят чувствата ти сега, каквото и да кажем. То и не бива. Трябва просто да преминеш през него.
Та, не омаловажавайте младостта на авторката. Чувствата й са нейни и съвсем валидни към дадения момент.
Авторке, ще мине време, ще ти се случат хиляди неща. Просто почакай. Не е това животът, просто сблъсъкът с това, което си си представяла и действителността. Ще отмине. Ще си поставяш други цели, някои ще станат, други не и после пак. Период на порастването е. Знам, че няма как да се изпарят чувствата ти сега, каквото и да кажем. То и не бива. Трябва просто да преминеш през него.
Първо, хронологичната\реалната възраст не винаги съвпада със субективната (тази, на която хората се чувстват вътрешно), даже е норма да не съвпада. Хората под 25 години обикновено се чувстват по-възрастни, защото свързват възрастта с независимост. С наближаването на 40-те започват да се чувтват по-млади, а към 80-90 направо се обиждат, когато някой ги сравни с връстниците им. Във форума по отношение на претендирането за младост, несъответстваща на документалната, някои 40+ годишни се държат като 80 г., но това вече не е норма.
Наскоро четох някакво изследване, че 40 годишните се чувстват средно с 20 процента по-млади от реалната си възраст. Имаше и за под 25 годишните, но за тях не запомних.
Така че твоето лично усещане в никакъв случай не е аномалия, струпали са ти се отговорности, задължения, тревоги, предполагам и празниците са допринесли, и е съвсем нормално да ти натежи и да се почувстваш песимистично. Оптимистичното в твоя случай е, че с възрастта ще се чувстваш само по-млада
Наскоро четох някакво изследване, че 40 годишните се чувстват средно с 20 процента по-млади от реалната си възраст. Имаше и за под 25 годишните, но за тях не запомних.
Така че твоето лично усещане в никакъв случай не е аномалия, струпали са ти се отговорности, задължения, тревоги, предполагам и празниците са допринесли, и е съвсем нормално да ти натежи и да се почувстваш песимистично. Оптимистичното в твоя случай е, че с възрастта ще се чувстваш само по-млада
Цял живот се чувствам така.
Стигнах до извода, че се дължи
На няколко неща:
1 - не ми стига времето да постигна всичко, което искам, може би амбицията ми е я повече, заради което понякога се докарвам до тежък бърн аут.
2 - имам фиксация върху времето си и това да съм максимално продуктивна, често за сметка на нещата, които ми носят удоволствие
3 - по-състезателна съм от средното
4 - когато ми липсва вътрешен мир се чувствам по-добре да правя нещо, за да не го мисля
5 - не съм имала добра съпорт система и това е държало нервната ми система твърде активна и ме е карало да изцеждам максимума от себе си за да постигна нещо
Повече време за себе си започнах да отделям чак след раждането на детето си, защото не искам да ме запомни като нервачка.
Започнах и да работя повече върху вътрешния си мир.
Ако се разпознаваш в някоя от точките по описанието кажи.
Мога да препоръчам само да се научиш да харесваш себе си по-рано от мен, да не се сравняваш с другите (трудно е когато си състезателна натура) и да търсиш вътрешен мир.
Стигнах до извода, че се дължи
На няколко неща:
1 - не ми стига времето да постигна всичко, което искам, може би амбицията ми е я повече, заради което понякога се докарвам до тежък бърн аут.
2 - имам фиксация върху времето си и това да съм максимално продуктивна, често за сметка на нещата, които ми носят удоволствие
3 - по-състезателна съм от средното
4 - когато ми липсва вътрешен мир се чувствам по-добре да правя нещо, за да не го мисля
5 - не съм имала добра съпорт система и това е държало нервната ми система твърде активна и ме е карало да изцеждам максимума от себе си за да постигна нещо
Повече време за себе си започнах да отделям чак след раждането на детето си, защото не искам да ме запомни като нервачка.
Започнах и да работя повече върху вътрешния си мир.
Ако се разпознаваш в някоя от точките по описанието кажи.
Мога да препоръчам само да се научиш да харесваш себе си по-рано от мен, да не се сравняваш с другите (трудно е когато си състезателна натура) и да търсиш вътрешен мир.
Хубаво е човек да е взискателен към себе си.
До момента, в който премине тънката граница и не започне да се самоунищожава – чрез свръх амбициозност, свръх перфекционизъм, свръх постигане на цели и резултати.
Намери за себе си границата на удовлетворението от себе си като човек и поставеността ти в средата ти, публичното.
Тя не е универсална за всеки.
Стара се чувстваш, защото сама си се натоварила с очаквания към себе си.
Каквото и да постигнеш като личност, професия – то има даден капацитет, който няма как да надскочиш. Времето пак ще е минало, ти няма да си по-щастлива и удовлетворена, ако не си се научила да се чувстваш добре и щастлива в кожата си. От себе си, от личното ти време, отношенията с хората, на които държиш и обичаш.
Работи в тази посока – изграждане на здрава връзка с хора, на които държиш – близки, приятели, любим мъж.
От там насетне, всичко е просто притурка – професионални успехи, спортни успехи, материални успехи.
До момента, в който премине тънката граница и не започне да се самоунищожава – чрез свръх амбициозност, свръх перфекционизъм, свръх постигане на цели и резултати.
Намери за себе си границата на удовлетворението от себе си като човек и поставеността ти в средата ти, публичното.
Тя не е универсална за всеки.
Стара се чувстваш, защото сама си се натоварила с очаквания към себе си.
Каквото и да постигнеш като личност, професия – то има даден капацитет, който няма как да надскочиш. Времето пак ще е минало, ти няма да си по-щастлива и удовлетворена, ако не си се научила да се чувстваш добре и щастлива в кожата си. От себе си, от личното ти време, отношенията с хората, на които държиш и обичаш.
Работи в тази посока – изграждане на здрава връзка с хора, на които държиш – близки, приятели, любим мъж.
От там насетне, всичко е просто притурка – професионални успехи, спортни успехи, материални успехи.
Включвам се отново.Много благодаря за гледните точки.
Записах си цитати от доста от коментарите и все още препрочитам написаното от вас и размишлявам.
Да, Бояна, това за отговорността е точно така. Не се оплаквам, но е така и често ме замисля.
Разпознавам се във всяка една точка
Записах си цитати от доста от коментарите и все още препрочитам написаното от вас и размишлявам.
Цитат
И се чувстваш стара, защото си поела повече отговорности от по-рано, не си била достатъчно време безгрижна и не се очертава да бъдеш.
Да, Бояна, това за отговорността е точно така. Не се оплаквам, но е така и често ме замисля.
Цял живот се чувствам така.
Стигнах до извода, че се дължи
На няколко неща:
1 - не ми стига времето да постигна всичко, което искам, може би амбицията ми е я повече, заради което понякога се докарвам до тежък бърн аут.
2 - имам фиксация върху времето си и това да съм максимално продуктивна, често за сметка на нещата, които ми носят удоволствие
3 - по-състезателна съм от средното
4 - когато ми липсва вътрешен мир се чувствам по-добре да правя нещо, за да не го мисля
5 - не съм имала добра съпорт система и това е държало нервната ми система твърде активна и ме е карало да изцеждам максимума от себе си за да постигна нещо
Повече време за себе си започнах да отделям чак след раждането на детето си, защото не искам да ме запомни като нервачка.
Започнах и да работя повече върху вътрешния си мир.
Ако се разпознаваш в някоя от точките по описанието кажи.
Мога да препоръчам само да се научиш да харесваш себе си по-рано от мен, да не се сравняваш с другите (трудно е когато си състезателна натура) и да търсиш вътрешен мир.
Стигнах до извода, че се дължи
На няколко неща:
1 - не ми стига времето да постигна всичко, което искам, може би амбицията ми е я повече, заради което понякога се докарвам до тежък бърн аут.
2 - имам фиксация върху времето си и това да съм максимално продуктивна, често за сметка на нещата, които ми носят удоволствие
3 - по-състезателна съм от средното
4 - когато ми липсва вътрешен мир се чувствам по-добре да правя нещо, за да не го мисля
5 - не съм имала добра съпорт система и това е държало нервната ми система твърде активна и ме е карало да изцеждам максимума от себе си за да постигна нещо
Повече време за себе си започнах да отделям чак след раждането на детето си, защото не искам да ме запомни като нервачка.
Започнах и да работя повече върху вътрешния си мир.
Ако се разпознаваш в някоя от точките по описанието кажи.
Мога да препоръчам само да се научиш да харесваш себе си по-рано от мен, да не се сравняваш с другите (трудно е когато си състезателна натура) и да търсиш вътрешен мир.
Разпознавам се във всяка една точка
Без да чета всичко, ще ти кажа това което добре го помня - на 21-22 г. се чувствах много добре, и млад. Когато станах на 23 реших че съм остарял, и го разправях навсякъде. Сега на 50 и нещо 
все още не се чувствам стар / не обичам да ми викат чичо, а за дядо направо абсурд 
/ .
все още не се чувствам стар / не обичам да ми викат чичо, а за дядо направо абсурд / . 
Скрит текст:
Но колкото и да се опитвам да съм благодарна и позитивна, постоянно изпадам в мисли за бъдещето и изпитвам страх, че съм назад и че съм стара. Здравейте, дами!
Включвам се с една доста абсурдна тема, но е нещо, което наистина ме тормози от дълго време.
Наскоро навърших 23 години и уж всичко ми върви добре, даже повече от добре. Уча и се развивам в чужбина от няколко години и трудностите, с които ми се наложи да се справя извън родна земя, наистина ми помогаха да стана по-зрял и уверен човек, за което съм благодарна. Имам приятели, излизам навън, имам наситен и интересен социален живот- събития, пътувания и т.н. Хората в живота ми и тези, с които се запознавам, ме оценяват и уважават, нямам проблем с комуникацията. Това го пиша, за да подчертая, че не седя забита вкъщи и поради тази причина да си мисля глупости.
Включвам се с една доста абсурдна тема, но е нещо, което наистина ме тормози от дълго време.
Наскоро навърших 23 години и уж всичко ми върви добре, даже повече от добре. Уча и се развивам в чужбина от няколко години и трудностите, с които ми се наложи да се справя извън родна земя, наистина ми помогаха да стана по-зрял и уверен човек, за което съм благодарна. Имам приятели, излизам навън, имам наситен и интересен социален живот- събития, пътувания и т.н. Хората в живота ми и тези, с които се запознавам, ме оценяват и уважават, нямам проблем с комуникацията. Това го пиша, за да подчертая, че не седя забита вкъщи и поради тази причина да си мисля глупости.
Скрит текст:
Да, звучи глупаво, тъй като знам, че обективно погледнато не съм стара, но се чувствам така.
Няма да навлизам в подробности, но в детството ми се наложи да порасна по-бързо и подозирам, че този факт е допринесъл да се чувствам по този начин и на всеки мой рожден ден да съм тъжна и умислена.
Постоянно бързам и искам да съм постигнала всичко, което желая на тези мои 23 години, а няма как и това ме побърква понякога. Амбициозна съм и не искам да съм провал, но доста често получавам някакъв почти панически страх, че един ден ще се обърна назад и няма да съм доволна от живота си и това, което (не) съм изградила.
Какво бихте ме посъветвали? Изпитвали ли сте такива емоции, когато сте били в 20-е си години или като цяло? Ако да, как ги преодоляхте? Чувствайте се свободни да ми набиете канчето.
Няма да навлизам в подробности, но в детството ми се наложи да порасна по-бързо и подозирам, че този факт е допринесъл да се чувствам по този начин и на всеки мой рожден ден да съм тъжна и умислена.
Постоянно бързам и искам да съм постигнала всичко, което желая на тези мои 23 години, а няма как и това ме побърква понякога. Амбициозна съм и не искам да съм провал, но доста често получавам някакъв почти панически страх, че един ден ще се обърна назад и няма да съм доволна от живота си и това, което (не) съм изградила.
Какво бихте ме посъветвали? Изпитвали ли сте такива емоции, когато сте били в 20-е си години или като цяло? Ако да, как ги преодоляхте? Чувствайте се свободни да ми набиете канчето.
Съвет от мен - първо, спри изобщо да се опитваш да бъдеш благодарна и позитивна само защото си мислиш, че някой очаква да бъдеш такава. То в момента хората масово изкрейзват на тази тема, но това е друг въпрос.
Второ, няма лошо да мислиш за бъдещото, да имаш планове и да се стремиш, според мен (по-)правилното е така, но просто от време казвай една ма*на на всичко. Полезно е и за теб, и за всичкото, повярвай ми.
Трето, спри да се самоанализираш. И с психолозите спри. Не си вече бебе, и малко дете не си, че и тийнейджърските години явно си ги минала
Ясно е, че по-млада няма да ставаш. Ще ставаш само по-стара, затова го прави с класа и кеф. Ще видиш, че тогава и по-малко ще ти пука какво ще си помислиш някога за това как е минал животът ти. Защото както и да мине, ще си живяла с удоволствие, а не в страх, притеснения, вътрешни борби, страдания, мъки, тревоги. Carpe diem. 
Верно е това с позитивизма е бавно самоубийство. Напълно излишно е.
Реализъм е нужен. Ако се инвестираш нанякъде натам ще проработят нещата след време.
Ако не ти харесва това което правиш, а се опитваш да си вярваш, че всъщност ти харесва, тогава може да усещаш някакво вътрешно притеснение.
Реализъм е нужен. Ако се инвестираш нанякъде натам ще проработят нещата след време.
Ако не ти харесва това което правиш, а се опитваш да си вярваш, че всъщност ти харесва, тогава може да усещаш някакво вътрешно притеснение.
Аз се чувствам стара откакто се помня. И на 20 и на 30 все ми е така.
Има си психологическо обяснение за това, предполагам. От малка съм много отговорна, гледам се сама от 3ти клас. Отраснала съм без присъствие на баща в картинката. После се завъртяха разни обекти около майка ми, но нещата зъвршиха зле. Имам 2ма по-малки братя - помните как в предходното поколение беше нормално да оставиш малкия с каката да се гледат.
Сега съм на 36, пак се чувствам стара.
Но работя върху себе си.
Има си психологическо обяснение за това, предполагам. От малка съм много отговорна, гледам се сама от 3ти клас. Отраснала съм без присъствие на баща в картинката. После се завъртяха разни обекти около майка ми, но нещата зъвршиха зле. Имам 2ма по-малки братя - помните как в предходното поколение беше нормално да оставиш малкия с каката да се гледат.
Сега съм на 36, пак се чувствам стара.
Но работя върху себе си.