Предполагам твоето "спасение" или да го кажем така, първа стъпка е Интернет, и по специално някоя широко популярна игра. Както разбираме имаш дете, така че, винаги едно наум. Намираш някаква популярна игра за компютър, където се събират много играчи с кланове и т.н. и започваш да участваш. Първо мълчаливо, като натрупаш опит, в тези игри има чатове, малко по-малко ще започнеш да се отпускаш да говориш. Никой не казва йок да започнеш да говориш в началото или да споделяш някакви неща. Първо там никой не те съди кой си какъв си, можеш да си избереш име и виртуален образ, при това много хора, които играят са си нърдове и много често и на тях социалният живот им куца, така че образно казано "все крастави магарета ще се съберете". И малко по-малко ти самата ще се отпуснеш. Първата крачка винаги започва от нас самите.
- Публикувана: 28 окт. 2025, 14:21 ч.
- Последно мнение: 3 ноем. 2025, 21:01 ч.
Как да помогна на себе си
Няма да се присмее. Имате затруднения във функционирането на всекидневно ниво, тревожност, т. нар. лоши мисли, плюс социалната изолация, и всичко това продължава от години. Във форума някой може и да омаловажи или да подцени тези проблеми, но психиатър - няма начин.
Ако съветът ви е искрен - благодаря, но нямам желание да си говоря глупости с хора по интернет, нито играя компютърни игри. Разбирам, че повечето хора ме съветват за лекар или психолог, благодаря ви, просто съм говорила с психолози и нещата не се получиха, та се ужасявам от мисълта пак да търся нов, пак да разказвам всичко, той пак да ме гледа съжалително все едно съм единственият човек с психологически проблем на тоя свят, пак дъра-бъра и т.н. Може би не съм попаднала на точния човек, не знам настина.
Предполагам твоето "спасение" или да го кажем така, първа стъпка е Интернет, и по специално някоя широко популярна игра. Както разбираме имаш дете, така че, винаги едно наум. Намираш някаква популярна игра за компютър, където се събират много играчи с кланове и т.н. и започваш да участваш. Първо мълчаливо, като натрупаш опит, в тези игри има чатове, малко по-малко ще започнеш да се отпускаш да говориш. Никой не казва йок да започнеш да говориш в началото или да споделяш някакви неща. Първо там никой не те съди кой си какъв си, можеш да си избереш име и виртуален образ, при това много хора, които играят са си нърдове и много често и на тях социалният живот им куца, така че образно казано "все крастави магарета ще се съберете". И малко по-малко ти самата ще се отпуснеш. Първата крачка винаги започва от нас самите.
Скрит текст:
Ако съветът ви е искрен - благодаря, но нямам желание да си говоря глупости с хора по интернет, нито играя компютърни игри. Разбирам, че повечето хора ме съветват за лекар или психолог, благодаря ви, просто съм говорила с психолози и нещата не се получиха, та се ужасявам от мисълта пак да търся нов, пак да разказвам всичко, той пак да ме гледа съжалително все едно съм единственият човек с психологически проблем на тоя свят, пак дъра-бъра и т.н. Може би не съм попаднала на точния човек, не знам настина.
Предполагам твоето "спасение" или да го кажем така, първа стъпка е Интернет, и по специално някоя широко популярна игра. Както разбираме имаш дете, така че, винаги едно наум. Намираш някаква популярна игра за компютър, където се събират много играчи с кланове и т.н. и започваш да участваш. Първо мълчаливо, като натрупаш опит, в тези игри има чатове, малко по-малко ще започнеш да се отпускаш да говориш. Никой не казва йок да започнеш да говориш в началото или да споделяш някакви неща. Първо там никой не те съди кой си какъв си, можеш да си избереш име и виртуален образ, при това много хора, които играят са си нърдове и много често и на тях социалният живот им куца, така че образно казано "все крастави магарета ще се съберете". И малко по-малко ти самата ще се отпуснеш. Първата крачка винаги започва от нас самите.
Аз не съм казал да се говорят глупости, участието в една такава игра предизвиква други неща. Аз виждал това да помага на други хора, вече за всеки си е отделно.
Ясно, че не си попаднала на точния човек, щом са те гледали съжалително, а и психолозите кой знае какви пишман специалисти са били.
Ние ти казваме да идеш на лекар. Започни от личния, да ти пусне изследвания, хормони, микроелементи, недостиг на витамини или обратното. Никой лекар няма да омаловажи такива сериозни симптоми каквито описваш, ти не можеш да функционираш на ежедневно ниво, да ходиш на работа. Как си гледаш детето.
И после, в зависимост от резултатите ще ти кажат на какъв лекар да отидеш, ендокринолог ли, психиатър ли, то ще си покаже.
Съпруг имаш ли, казваш, че родителите ти са те наскърбили, кой е с теб, човекът с когото живееш не се ли тревожи от състоянието ти.
Между другото съветът за виртуална общност никак не е лош.
Ние ти казваме да идеш на лекар. Започни от личния, да ти пусне изследвания, хормони, микроелементи, недостиг на витамини или обратното. Никой лекар няма да омаловажи такива сериозни симптоми каквито описваш, ти не можеш да функционираш на ежедневно ниво, да ходиш на работа. Как си гледаш детето.
И после, в зависимост от резултатите ще ти кажат на какъв лекар да отидеш, ендокринолог ли, психиатър ли, то ще си покаже.
Съпруг имаш ли, казваш, че родителите ти са те наскърбили, кой е с теб, човекът с когото живееш не се ли тревожи от състоянието ти.
Между другото съветът за виртуална общност никак не е лош.
Присъединявам се към съветите за психиатър и психолог. Допълнително препоръчвам йога - хората са добронамерени, има дихателни практики, които помагат за тревожността. Мъжът ми има паник атаки, които казва, че овладява с дихателни практики. На мен в труден момент ми помогна психолог. Успех!
Аз съм за психиатър, освен депресия може да има и друг проблем. Няма нищо срамно, лекарствата също са създадени да помагат, не да вредят. Щом за няколко години не са се подобрили нещата и покрай детето не намираш смисъл и контакти с нови хора, не се бави. Нелекуваните психични състояния не се подобряват от самосебе си, с се влошават с времето
И аз препоръчвам психиатър. От психолог файда не виждам.
Пишеш, че имаш дете и не работиш. Как си финансово? Лишават ли се от необходимости, от неща, които желаеш да си купиш? Храните ли се с качествена, прясна храна с достатъчно протеин? Питам, защото ако ядете сух хляб и салам трудно ще ви се ходи на спорт.
В трудни психологически моменти емигрирам. Ново място, нови познанства, нова работа и след 1 месец се чувствам като нова, а и има толкова административни стъпки и битовизми, че нямам време да се депресирам. Емиграцията няма да излекува тъгата по загубен човек, но дава ново начало и нови възможности. С дете е малко трудно, но познавам доста емигрирали с деца жени, които се справиха и успяха да тръгнат нагоре, да изплуват и да са щастливи.
От колко време се чувствате така. След карантината за КОВИД и работата от разстояние животът силно се промени и хората контактуват и излизат заедно по-малко. Усещам го и без да съм в депресия. От 2020г почти няма с кого да изляза за едно кафе, камо ли вечеря, а преди това събирах 3-4 дружки до 2 часа, само като им звънна.
Пишеш, че имаш дете и не работиш. Как си финансово? Лишават ли се от необходимости, от неща, които желаеш да си купиш? Храните ли се с качествена, прясна храна с достатъчно протеин? Питам, защото ако ядете сух хляб и салам трудно ще ви се ходи на спорт.
В трудни психологически моменти емигрирам. Ново място, нови познанства, нова работа и след 1 месец се чувствам като нова, а и има толкова административни стъпки и битовизми, че нямам време да се депресирам. Емиграцията няма да излекува тъгата по загубен човек, но дава ново начало и нови възможности. С дете е малко трудно, но познавам доста емигрирали с деца жени, които се справиха и успяха да тръгнат нагоре, да изплуват и да са щастливи.
От колко време се чувствате така. След карантината за КОВИД и работата от разстояние животът силно се промени и хората контактуват и излизат заедно по-малко. Усещам го и без да съм в депресия. От 2020г почти няма с кого да изляза за едно кафе, камо ли вечеря, а преди това събирах 3-4 дружки до 2 часа, само като им звънна.
Има и добри психиатри, чието единствено лечение не са лекарствата, но най-важна е диагнозата. Толкова силно нарушено социално функциониране е извън норма и трябва да се регулира. Детето кой го гледа? Гледането на дете налага чести срещи с други хора. Или и детето е в изолация?
Имате нужда и от психиатър и от психолог.
Не можете в момента сама да се измъкнете от лапите на Депресията. Няма нищо лошо в това да пиете хапчета, които да ви помонат да ви просветне и да видите света в малко по-хубави краски.
Приятелите не са част от нас. Те са приятели! Хора, с които имаме някакъв отрязък от време заедно. Част от порастването и загубата на детинското е да осъзнаем, че приятелите са отделни личности с техни стремежи, борби, его и не сме свързани по особен начин.
Така е и с любовите и партньорите. Хубаво ни е заедно - наслаждаваме се. После - Благодаря и довиждане!
Идва момента кой и как ни е наранил - въпросът е колко точно ще оставим да седи "забит в нас ножа"! Трябва да осъзнаете, че случилото се е случило и няма смисъл да се предъвква и анализира и да се търсят самообвинения и обвинения след безкрайно време. Като падането - нараняваш се, остават белези, внимаваш следващия път, но не решаваш КРАЙ никога няма да изляза, защото може да падна. За всичко трябва да умеете да кажет някак МАЙНАТА МУ! И да продължите!
Вземете си куче! Едра порода, защото искат повече разходки и позволяват повече социализация с другите кучкари. Повечето сме досущ като вас - криви, не желаещи да общуваме, всеки в своя свят ама на заради кучетата седим един до друг и си приказваме нещо си там ..
Не можете в момента сама да се измъкнете от лапите на Депресията. Няма нищо лошо в това да пиете хапчета, които да ви помонат да ви просветне и да видите света в малко по-хубави краски.
Приятелите не са част от нас. Те са приятели! Хора, с които имаме някакъв отрязък от време заедно. Част от порастването и загубата на детинското е да осъзнаем, че приятелите са отделни личности с техни стремежи, борби, его и не сме свързани по особен начин.
Така е и с любовите и партньорите. Хубаво ни е заедно - наслаждаваме се. После - Благодаря и довиждане!
Идва момента кой и как ни е наранил - въпросът е колко точно ще оставим да седи "забит в нас ножа"! Трябва да осъзнаете, че случилото се е случило и няма смисъл да се предъвква и анализира и да се търсят самообвинения и обвинения след безкрайно време. Като падането - нараняваш се, остават белези, внимаваш следващия път, но не решаваш КРАЙ никога няма да изляза, защото може да падна. За всичко трябва да умеете да кажет някак МАЙНАТА МУ! И да продължите!
Вземете си куче! Едра порода, защото искат повече разходки и позволяват повече социализация с другите кучкари. Повечето сме досущ като вас - криви, не желаещи да общуваме, всеки в своя свят ама на заради кучетата седим един до друг и си приказваме нещо си там ..
И аз мисля, че освен психолог е добре да посетите психиатър. Никой няма да се присмее на тези оплаквания. Психолог, с който да си паснеш не се намира за ден.
Съветът ми е да си пуснете изследвания на вит Д и пълен панел на щитовидната. Това като за начало, питайте личния лекар какво още да изследвате.
Съветът ми е да си пуснете изследвания на вит Д и пълен панел на щитовидната. Това като за начало, питайте личния лекар какво още да изследвате.
... Мисля, че дразня и натоварвам всички и дори лекар ще ми се присмее.
Но всъщност това не е вярно - не дразниш и не натоварваш всички, мисля, че дълбоко в душата си го знаеш.
А и лекар няма да ти се присмее, това е абсолютно сигурно и няма как да стане, в никакъв случай.
Може би, ако си помислиш, да се сетиш за някоя приятелка, роднина или съседка, с която да започнеш да разговаряш? Все е някакво начало.
Има хора, които след травма се изолират. Може би такъв е твоят случай?
От начало звучи логично да се саноизолираш, но в последствие мускулът ( ако мога така да го нарека) на общуването закърнява. Започва страх от социални контакти, странно поведение при общуване с нови хора, спираме да разчитаме "знаците", които подават другите. Забравяме да слушаме качествено, търсим си причини да отменим среща, да отложим или отклоним покана. Не си вдигаме телефона....и още и още.
И става омагьосан кръг. Имаме нужда от истинско общуване, но се самосаботираме постоянно заради стара травма.
Ставаме параноични, че даже психотерапевта не ни иска, че сме тежки за всички хора. Сякаш ни надушват. Привличаме "счупеняци" и още и още.
Това са нормални реакции на травмиран човек. Стигни до причината на тази травма и търси начини да продължиш и да спреш да дълбаеш там.
Наистина е добре да намериш начин първо да регулираш собствените си емоции, да оставиш миналото зад гърба. Добър терапевт би бил от полза.
Когато си спокойна, центрирана хората го усещат и искат да са око теб. А имаш ли усещането, че сега си с огромен черен облак над главата и някак си "тежка за хората"?
Ако не можеш да намериш добър терапевт, което би било идеално, помисли за духовна практика.
Вътрешна работа е. Виж книгата "Тялото помни" на Безел ван две Колк. Късмет!
От начало звучи логично да се саноизолираш, но в последствие мускулът ( ако мога така да го нарека) на общуването закърнява. Започва страх от социални контакти, странно поведение при общуване с нови хора, спираме да разчитаме "знаците", които подават другите. Забравяме да слушаме качествено, търсим си причини да отменим среща, да отложим или отклоним покана. Не си вдигаме телефона....и още и още.
И става омагьосан кръг. Имаме нужда от истинско общуване, но се самосаботираме постоянно заради стара травма.
Ставаме параноични, че даже психотерапевта не ни иска, че сме тежки за всички хора. Сякаш ни надушват. Привличаме "счупеняци" и още и още.
Това са нормални реакции на травмиран човек. Стигни до причината на тази травма и търси начини да продължиш и да спреш да дълбаеш там.
Наистина е добре да намериш начин първо да регулираш собствените си емоции, да оставиш миналото зад гърба. Добър терапевт би бил от полза.
Когато си спокойна, центрирана хората го усещат и искат да са око теб. А имаш ли усещането, че сега си с огромен черен облак над главата и някак си "тежка за хората"?
Ако не можеш да намериш добър терапевт, което би било идеално, помисли за духовна практика.
Вътрешна работа е. Виж книгата "Тялото помни" на Безел ван две Колк. Късмет!
Имам няколко срива в живота си. При двата по-тежки и аз се изолирах, но за по няколко месеца. Не съм ползвала помощ, сама се справях. Първият път нямах изход, трябваше да правя дипломната си работа. След изолацията започнах да я работя, срещах се с колегите, запознах се и с нови хора и постепенно се върнах в живота, отне ми около половин година. Втория път бях много по-изолирана и на възраст, бях прекъснала почти всичките си контакти. Потъвах в едни безкрайни плачове, понякога по цяла нощ. Отне ми около година да вляза в релси. Започнах да общувам с приятели, за които преди нямах време. Сигурно съм досаждам, защото говорех за това, което преживявам, но явно са ме изтърпяли. Опитай да контактуваш с хората, не всички са зле настроени към теб. Опитай да си създаваш малки удоволствия. Не е нужно да се записваш за някакъв спорт, излез и ходи няколко часа - ако ти харесва в парка, ако ти харесва - по улиците. Ще видиш колко ще се разведриш. Като походиш - влез някъде, изпий едно кафе или си вземи нещо сладко, гарантирано ще се почувстваш по-добре. Изработи нещо с ръцете си - също ще ги помогне. Намери някоя сложна рецепта за сладкиш и го направи за детето си. Намирай такива дребни неща, които биха ти донесли удовлетворение, гарантирано ще се почувстваш по-добре.