Как да помогна на себе си

Хайде стига с интригите. Още на първа страница съм написала да отиде не на психолог, а на психиатър. Просто споделям мнението, че лекарствата няма да се пият няколко месеца. А години най- малкото.

Хайде сега под отговорност за клевета.

Абееее, прав е Deep за 80% от започналите антидепресанти. Идеалното е ортомолекулярен психиатър и ортомолекулярен ендокринолог. Те правят купища лабораторни и генетични изследвания и според резултатите предписват не синтетични формули,които се закрепват за рецепторите, а точно естествените вещества, които липсват. Така ще си подобри значително здравето.

Не мога да я пратя при такива специалисти, защото самите изследвания, които са нужни, струват десетки хиляди евро или щатски долара, а тя пише, че не работи, няма близки и има дете. Затова предлагаме далече от идеалното - психиатър, който с някакви хапчета да може да я изправи на крака, така че да успее поне да функционира (да си гледа детето, да намери работа, да не се чувства непрекъснато като парцал.

Реално тя може да има анемия, лек недостиг на Д3 и фолиева и от това да стигне и до халюцинации (не преувеличавам). Не знаем дали е осигурена, та поне част от изследванията да са по каса.

За всички ми е мило. Кофти е да ти е кофти. Да нямаш мотивация, енергия и да не изпитваш щастие. Но и правя разлика между временно състояние и хронично такова, което проваля важни аспекти от живота ти.
Това е все едно да не правиш разлика между човек, който има болки в кръста и човек, обездвижен от дискова херния.

Мисълта ми е, че не знаем въпросният потребител какво и що, защото не е написал, пък авторката е написала.

За справка, много детски лекари в Германия (подчертавам много и детски) казват, ако детето вдигне температура не му давайте лекарства, нека организма сам се справи, а вече ако стигне 39 тогава започвайте да сваляте. Предполагам може да си представите колко бързо от 39 се стига до 40 и нагоре, плюс какво може да се случи на детски организъм.
Досега 3 пъти лекари щяха да ме вкарат в гроба, така че ако продължавате да им вярвате на 100% това си е ваше решение.
Ето по-горе беше написано да се направят изследвания при ендокринолог и т.н., но просто да се отиде на психолог и да предпише хапченца, които да притъпяват усещанията не е готино.
От личен опит, лекарката ми ми каза - не искам да ти изписвам такива неща - антидепресанти, защото ще те смачкат, вземи ей тези хомеопатични и ги пий, за да успокоят състоянието ти. Като стигнах до 20+ на ден и не можеха да помогнат, накрая смених подхода.
А защо никой не говори за лечение с хипноза или билки или други алтернативни начини?

Боре, щом не виждаш разликата в двата примера този на авторката и този на дете с температура под 38 градуса, не съм аз тази дето ще ти я обяснява.

За 16 години само 3-4пъти съм давала температоропонижаващо. До 39, 39,5  дори не съм. Няколко пъти въобще даже не се разболя, вдигна веднъж, оставих я да я да я пребори и всичко приключи

Защо спортуването е завършило с по-тежко разочарование?
Поради непостигнати високи цели?
Състезателна натура ли си?
Искаш да подобриш рекорда на 100м гладко бягане?
======================
Обикновено разочарованието идва от недостигане на поставени цели.
Задай си въпроса какви цели си поставяш и постижими ли са те. Нямам предвид спортуването.
======================
Впрочем, има физически активности без състезателен характер, но това зависи и от човека. Който е роден да се сравнява и състезава с другите, ще го прави с каквото и да се занимава.

Високата температура се отразява на сърцето.
Обикалянето навред като смачкан парцал - също амортизира, не възвисява в борбеност.
Изобщо,хубаво е да се търси помощ

А след случилото се има ли нови разочарования, от нови хора?

А твоето състояние как се отразява на детето?
Била съм в депресия, освен всичко друго, не се грижех за себе си, приличах на прошляк, спортувах постоянно, обикалях с едно колело из чукарите по цял ден.
Мина ми когато си намерих работа и нова квартира. Не отведнъж, а малко по малко.
Загубила си вяра в хората, а не е трябвало.
Тук казват - психиатър. Аз казвам - любов. Към детето, към себе си, към живота.

В това не съм много сигурна. Вяра в хората? 

За мен въпроса е какво значи да няма близки? Да е разочарована от тях и да не желае контакт или да ги е изгубила. И в двата случая за мен обяснява тъгата на авторката. И след това липсата на работа и детето, за издръжката на което няма контрол ... Т.е. на мен ми се вижда като човек, който е в положение да е зависим от други .
Хубаво е да иде на всички описани лекари.
Обаче аз нещо не разбирам тук и ако може компетентните и специалистите в темата да ми го обяснят на мен. В нейната ситуация върху какво ще се работи? Да приеме , че и е добре с всичко, което не и е добре и да е щастлива в ситуацията си, която явно не харесва ? Или да се работи за промяна на ситуацията , която според мое лаишко виждане е причина за проблемите ? И как ще се работи , като никой не може да и измайстори нови близки, никой не може да и отнеме грижата за детето за да може да ходи на работа, никой не може да направи фактическа промяна в самата ситуация? Освен може би тя самата , но не сама, а с разбиране и подкрепа. Т.е. не би ли трябвало тук да се изпише семейна терапия ? Семейството я подкрепя - да се съгласува как да я подкрепя правилно ?
Това се питам аз?

Семейството я подкрепя, т.е. няма грижи за разходите, накратко. Не работи и се чуди какво да прави. Браво на такива родители, много ѝ помагат....
Я да си вдигне д-то сутринта в шест, да приготви закуска, да оправи къщата, да подготви и заведе детето на градина, да се бори със задръстванията до работното място, да работи 8+1 часа, да тича после да си вземе детето, след това вечеря, контакти с детето - най-големият източник на радост...., тоалет, приспиване, подготовка за следващия ден... Такива положителни емоции ще изпита, чак сама ще си завижда.
Това от една страна.
От друга - липсата на секс, и по-точно липсата на оргазми води до оглупяване, (точно както в този случай), доказано, и то съвсем научно.
И следващо поред, но не последно. Нищо лошо в това че си разочарована от хората. Повечето от тях са досадни, лицемерни, нечистоплътни, мързеливи, подли, злобни. Нищо ново под слънцето. Малко са свестните. Но това не значи че не можеш да се самоуважаваш и да си щастлив със собственото си аз и с детето си.
Накратко, с най-добрите чувства - запитай се сама - не е ли време да спреш да се лигавиш и да се глезиш ... Ако ми беше дъщеря нямаше да те оставя толкова дълго да си изглаждаш гънките на мозъка. Успех.

Да... обаче всеки от тези така описани хора е всичко в живота на своите близки и най-добър на света. Т.е. не в обвиненията към другите е ключето за отношенията между себе си и хората . 
Да не говорим, че и най-добрите и кътани членове на семейството може да се окажат айсберг, а невзрачни, обикновени хора да се окажат добри хора и добри помощници.

Според мен много правилно напипваш проблема. Общуването с хора и усещането, че си част от микрообщество е много мощен фактор против депресията. Всъщност в по-неразвитите, така се каже, общества, с ясно изразен "племенен" начин на живот, депресията е непозната. Биохимия е това. Съветвам те да приемаш социалните контакти като лекарство, дори горчиво, което просто трябва да изпиеш. Нямаш вече доверие в хората - ами нямай, насила не става. Приеми, че на този етап хората са просто компания, каквато ти е нужна от медицински съображения. Подбери някакви жени, с които щеш-не щеш се познаваш покрай детето или нещо от сорта, естествено да са ти поне малко симпатични и недразнещи - и предложи кафе с децата в парка, ходене до Музейко или нещо подобно. Досадно е, тъпо е, спокойно можеш да минеш и без тях, знам. Но все отнякъде трябва да започнеш. Не си поставяй за цел да намериш истинското приятелство, да си върнеш вярата в хората и т.н. Постави си малка цел - да изляза с Петя на кафе и да издържа час и половина разговор. На английски казват baby steps - първите крачки са мънички, но тръгнеш ли напред, останалото ще се намести малко по малко. И в допълнение, както винаги повтарям - рибено масло, костен бульон, излизане (дори сама, но не е желателно) - излагане на слънчева светлина, по възможност работа в градина, сред природа. Но това са биохимичните патерици, а за да се почувстваш отново пълноценен човек, трябва да се върнеш сред хората в някакъв момент - хората не сме единаци в най-биологичния смисъл, животът в изолация е противоестествен на нашия вид.