Семейни задължения към възрастен родител

Нито помни кога е ял и все иска да ходи някъде. Направо не ми се иска да си спомням тоя период. Баба ми буквално умори дядо ми, че и майка. Той я пазеше нощем, а денем майка ми я переше, хранеше и гледаше да не се нарани някъде из двора. Всички врати бяха с катинари. Аз и брат ми я наглеждахме, когато си бяхме у дома (аз бях студентка, той работеше в друг град). Миг спокойствие нямаш. Че дори и приспивателните не ѝ действаха. Някакъв безкраен кошмар!

Сега за да продадат селската къща или трябва да изкарат майката напълно нормална и да подпише или да я изкарат невменяема и под попечителство. Или се лъжа ? Ако е напълно нормална не знам как ще кажат, че има и деменция ?
Ще се оправят някак, но не се прави така. Но не са и единствените .

А как се прави? Сериозно питам. И аз търся решение вече 10 години. При нас нещата са поносими (майка ми е трудно подвижна, кротка и не в старчески дом, а в собствения си, предимно зяпа телевизия) и пак сме полудели. Баща ми издържа пет години, разболя се и почина скоропостижно, както "се прави" в повечето случаи в България. Оттогава общо две семейства, четирима възрастни и пет малки деца, вместваме в графика си, освен всичко друго, и пълното обгрижване плюс разходи от-до на един абсолютно безпомощен възрастен индивид и цялото му домакинство, защото макар болна, тя си е едно домакинство статистически и фактически. И сме постоянно разядени от вина, че не правим достатъчно - нито за нея, нито за децата, абе за никого. То няма какво да направиш. Посоката е само надолу.
Та, ако имаш някоя по-светла и по-морална насока, която не включва старчески дом и същевременно не води до тоталното изтрещяване на 9 инак пълноценни живота, много ще се радвам да я чуя.

Идеята да продадат къщата не е лоша, просто трябва да се консултират с адвокат как да стане това. Ако тази жена е с деменция, тя самата може да стане обект на измама и хора с нечисти помисли да се възползват. Ако е възможно и нужно, сестрите могат да поискат поставяне под запрещение. В България това е много срамно, не знам защо, но така доста млади хора със заболявания биват мамени и ограбвани, защото родителите не са искали да се погрижат за тази юридическа страна на проблема.

Баба ми беше със склероза. Не знам каква точно, не множествена, но до там беше стигнала, че не познаваше баща ми, нито нас. Не помнеше коя е, къде е, бягаше от вкъщи, не помнеше, че е яла, не знаеше къде е.
Живееха с дядо ми в София, ние в друго жилище. Майка ми ходеше, помагаше, чистеше. Обаче беше много трудно. Баба ми падна, след това остана на легло. Майка ми ходеше и се грижеше за нея, но имаше възможност, защото не работеше в този етап. След някакво време и тя не издържа, баща ми нае жена и прати мен, майка ми и брат ми на море.
Тогава бях малка, за съжаление единствено помня баба си болна и не знаеше коя съм. Като по-голяма осъзнах нашите през какво са минали. Благодарна съм, че са имали трезв разсъдък и са ни пощадили от много гледки.

От половин година майка ми е на легло. Проблемът при нея са ставите + психическото предаване пред болката и риска за поредното падане. Та се залежа. Нямам кой да ме смени, така че не можем да отидем никъде с децата ми за повече от няколко часа, за нощувка не бихме си и помислили. И да, отразява се на всички - на децата, но и на мен, защото и аз имам нужда от смяна на обстановката. С акъла си е и старческият дом не е вариант за нея. Но цената я плащаме ние с децата. На почти 93 е и може би няма да лежи много дълго, но нищо не може да се каже със сигурност. Неизвестността до кога ще сме в тази ситуация също не ни се отразява добре, но това е нещо, което не можем да планираме.

Flip ами прочети обсъждането в което участвам преди твоето включване.

Аз чета цялата тема, просто обсъждаме различни неща. Който има мъка от първа ръка с гледане на умствено увреден близък, пише за това. Останалите се фокусират върху имоти, продажби и дялове, сякаш са основата на проблема или неговото решение. Де да беше.

При болен човек са основата. Особено като се стигне до скъпо лечение и специализирана помощ. Основата е осигуровката на възрастния човек и също така организацията между членовете на семенството. Обикн. при второто се пропукват много нещата и пречат дори да е на лице първото , и дори ако го има има и претенции за обезщетение. Всеки има случаи. Нo всяко семейство е засегнато по един или друг начин. Някои повече, някои по-малко. Реакциите зависят от семейната динамика, от отношенията между хората в него и от отношенията им към нещата , материалните.
Темата се движи в този контекст, което е нормално.

От болен до болен Балкан разлика. В конкретната ситуация болестта е много специфична.

Flip - 9 живота жертвате - докога?
Мисля, че е време всички вие възрастните да помислите рационално, не само емоционално и с идеята, какво ще кажат хората / да, голяма част от мотива е това, ако сте напълно откровени със себе си / и т.нар морален дълг, който не пречи да се изпълнява, ако болният е настанен в хоспис и се следи как е обгрижван задължително ...
milenaka е абсолютно права, лично аз бях/съм свидетел на развитието на деменция/ Алцхаймер при много близки хора, която при всеки се развива/ше с различна скорост / 3м. до вече 7+ год/.
Конкретно за имотното положение - ами взима се съвет от адвокат какво и как, много ясно. И ако имат късмет - генерално пълномощно за работа с институции. Ако нямат - адвокат да ги преведе през нужното. И си делят разходите за всичко по близкият си човек...
Толкоз, тук емоциите нямат място, а и е единственият начин да се справиш с мъката, че човекът си е отишъл, макар обвивката да е още тук.

Лесно се мисли рационално, когато имаш бюджет.

Бюджетът много зависи от това какъв човек седи срещу теб. Не съм убедена, че авторката може много да разчита на сестра си. Беше писала за дългове, за разни задължения. Има хора, които просто не се чувстват длъжни да плащат данъци, кредити. Познавам такъв, че се наложи и да се деля с него! Ужасно е, добре, че вече не може току така да не се плаща данък и при сделки искат да нямаш задължения. Ако сестрата е такава, тежко ѝ на авторката. Тези хора все нямат пари, все са едни жални, нищо, че може живот да си живеят на чужд гръб! Дано не съм права!

И да си права, и да не си, не виждам ползата от разискването в темата
Това е изключително тежка житейска ситуация и много съчувствам и на двете сестри.

Изобщо не ме интересува кой какво ще каже. Майка ми е със съхранен интелект на ниво тригодишно дете и учудващо запазена личност и характер въпреки тежкото увреждане. Е, последните години започнаха и типичните старчески изменения - цупене, тръшкане, детинщини. Но е емоционално достатъчно съхранена и ще бъде напълно наясно, че я караме в дом/хоспис, същевременно няма интелектуалния капацитет да обработи нашите мотиви и нужди, ако ще да я настаним в петзвездна дубайска резиденция. Не мога да ѝ причиня подобно нещо, точно все едно да си оставиш увреденото дете в дом. Пък ако щеш се скъсай да го посещаваш. Още повече, че жената си има дом, собствен, платен лично от нея с къртовски труд, има си пенсия, макар смешна на фона на разходите по заболяването ѝ. Не е могла (и никой не може) да предвиди, че ще му се стовари на главата нещо подобно, нито че ще продължи толкова години. А тя дори не е много възрастна. И до последния си здрав и съзнателен ден работеше и помагаше на всички ни.
Ако беше с пълна деменция/склероза, например свекървата на една моя близка е така и е в дом, щяхме да го мислим ки вероятнбо да го направим. Но тази жена изобщо не знаеше къде е, коя е, мислеше си, че е на 20, губеше се, агресираше. За нея където и да я сложиш, все едно, стига да не е в някой от съвсем ужасяващите домове, разбира се. Жената вече не е тука, както се казва.
Това за яденето - класика при склеротиците. Забравят, че са яли, ядат на половин час и все са гладни. Прабаба ми е била със склероза, баща ми помнеше и разказваше за тоя чутовен глад. Една Коледа стигнали до болница - заплеснали се по гости и бабата за два часа изяла огромна тава зелеви сарми, проготвени за празник, грандиозно количество. В болницата лекарят, явно зевзек, я питал - какво, бабо, не ти дават да ядеш, а? И тя вика - не ми дават, чедо, не дават...

И баба ми така ядеше често и казваше, че не е яла. Проблем беше като баща ми вдигаше полиция да я търси, защото е избягала, зимата, без яке.. няколко пъти. Чудо е, не знам наистина баща ми как го е преживял това. Като бях по-голяма вече ми е казвал, че и лекарите са му обяснявали как лечение няма и той нищо не може да направи. Това безсилие е страшно. Честно, ако съм на място на такъв роднина, не съм сигурна, че ще издържа да погубя живота си. За това и авторката я съветвам да мисли трезво.