Съмнява ме, че има дете, което да е наясно какво е чинка, вуйна, учинайка, леля, стринка и тетка и да схваща тънката разлика между всяко обръщение. То аз ги бъркам, а съм от два края на България и съм се наслушала на какво ли не.
- Публикувана: 1 ян. 2026, 10:28 ч.
- Последно мнение: 31 ян. 2026, 19:48 ч.
?Въпроси всякакви за СО? 2026
В нашето семейство, а мисля, че в нашия регион има само леля, чичо, вуйна, вуйчо като наименование на роднински връзки.
И аз на роднините съм им казвала така. Обръщение на име към роднини е сравнително нова форма и затова за някого е странно да се обръща така. Едва ли някой, който е на 50+,а и на 40+ се е обръщал към леля си или вуйчо си на име. Разбира се, ако е малка разликата, може и да се е случвало.
И аз на роднините съм им казвала така. Обръщение на име към роднини е сравнително нова форма и затова за някого е странно да се обръща така. Едва ли някой, който е на 50+,а и на 40+ се е обръщал към леля си или вуйчо си на име. Разбира се, ако е малка разликата, може и да се е случвало.
Янтра, никой не го е срам от името му. Но детето ми да каже на майка ми по име аз не бих позволила. Тя за внуците си живее жената, с такъв мерак ги е гледала и ще гледа и още. Беше млада аз като родих и с голямо желание стана баба. Сестра ми ме нарича кака и така ще си е. Аз също с желание съм гледала сестра ми и брат ми (Бог да го прости) като бяха малки.
Това няма абсолютно нищо общо с уважението и любовта между роднините. Има общо с традиции, навик и изтока, джанъм. Там, където по-малкия е длъжен да уважава, слуша и нарича батко си “аби”.
Аз наричам майка ми по някога на име, детето ми също нарича мен и баща си понякога на име. Да може от “висотата” на позицията си на най-малък в тоя род да се обърнеш към някого по име дава на детето едно особено важно чувство за равноправие и “чуваемост”, къзъм.
Бъдещето отдавна дойде и все пак всеки е способен да изисква уважение от децата си както намери за добре. Па ако ще и с шамари.
Аз наричам майка ми по някога на име, детето ми също нарича мен и баща си понякога на име. Да може от “висотата” на позицията си на най-малък в тоя род да се обърнеш към някого по име дава на детето едно особено важно чувство за равноправие и “чуваемост”, къзъм.
Бъдещето отдавна дойде и все пак всеки е способен да изисква уважение от децата си както намери за добре. Па ако ще и с шамари.
Аз съм близо до 50-така и съм ползвала галеното име на бабите ми за да се обръщам към тях. Сега ползвам и на майка си, но разбира се по-често ѝ казвам - мамо. С дядовците си и баща си не съм го практикувала, не ми е идвало отвърте, но със сигурност не, защото съм уважавала едните, а другите не.
Нищо не ми е странно на мен, освен гръмките думи на някои хора.
Нищо не ми е странно на мен, освен гръмките думи на някои хора.
Ох, и аз съм от бабите с претенции😆
Моята внучка вече проговаря, а аз още не съм измислила как да ми казва.
Въобще не ме е срам, гордея се, че съм баба (на 48 съм), хваля се навсякъде, гледам я често по 2-3-4 дни вкъщи, но самата дума "бабо" не ме кефи🤪
Синът ми нарочно ѝ казва по 5 пъти: "иди при баба, кажи това на баба ти, кажи онова на баба ти..."😆
Моята внучка вече проговаря, а аз още не съм измислила как да ми казва.
Въобще не ме е срам, гордея се, че съм баба (на 48 съм), хваля се навсякъде, гледам я често по 2-3-4 дни вкъщи, но самата дума "бабо" не ме кефи🤪
Синът ми нарочно ѝ казва по 5 пъти: "иди при баба, кажи това на баба ти, кажи онова на баба ти..."😆
Едната ми баба много мразеше да я бабосват, че и се обиждаше. Като съм била бебе, ме е учила да я наричам „мамо“ + галеното ѝ име. Аз не съм можела да произнеса цялото съчетание и съм ѝ измислила някакъв бебешки, съкратен вариант. Е, това име си ѝ остана, даже роднините се обръщаха така към нея. Тя нямаше нищо против, само и само да не е „бабо“.
Другата ми баба си беше „баба“. Но пък имаше някаква роднина, която наричаше „чина Мина“. Аз като дете си мислех, че това е името ѝ – Чинамина. Чак по-късно осъзнах, че „чина“ идва от „чинка“, както се нарича в нашия край жената на чичото (брата на бащата).
Лично на мен ми е все едно как ще ме наричат. И на баба ми е добре, и на име. Все съм си аз, нито по-млада, нито по-стара ще стана от едно обръщение.
Другата ми баба си беше „баба“. Но пък имаше някаква роднина, която наричаше „чина Мина“. Аз като дете си мислех, че това е името ѝ – Чинамина. Чак по-късно осъзнах, че „чина“ идва от „чинка“, както се нарича в нашия край жената на чичото (брата на бащата).
Лично на мен ми е все едно как ще ме наричат. И на баба ми е добре, и на име. Все съм си аз, нито по-млада, нито по-стара ще стана от едно обръщение.
Това няма абсолютно нищо общо с уважението и любовта между роднините. Има общо с традиции, навик и изтока, джанъм. Там, където по-малкия е длъжен да уважава, слуша и нарича батко си “аби”.
Аз наричам майка ми по някога на име, детето ми също нарича мен и баща си понякога на име. Да може от “висотата” на позицията си на най-малък в тоя род да се обърнеш към някого по име дава на детето едно особено важно чувство за равноправие и “чуваемост”, къзъм.
Бъдещето отдавна дойде и все пак всеки е способен да изисква уважение от децата си както намери за добре. Па ако ще и с шамари.
Аз наричам майка ми по някога на име, детето ми също нарича мен и баща си понякога на име. Да може от “висотата” на позицията си на най-малък в тоя род да се обърнеш към някого по име дава на детето едно особено важно чувство за равноправие и “чуваемост”, къзъм.
Бъдещето отдавна дойде и все пак всеки е способен да изисква уважение от децата си както намери за добре. Па ако ще и с шамари.
Какъв изток, да не мислите, че в Англия малките деца наричат баба си примерно Джейн вместо granny
Просто е някакъв обичай, явно, който никога не съм срещала и при млади и при по-възрастни около мен, ни в София, ни на село
Аз бих подходила просто, ако баба й харесва да е баба, така да я нарича детето, ако не й харесва - кака, леля, по име.
Просто явно хората са различни и е добре ако ги уважаваш, да ги наричаш както им харесва, ако не, както на теб ти харесва
П.п когато с леля ми бяхме в добри отношения я наричал лелче, а сега вече по име, защото не я чувствам като семейство.
Неуважение би имало, ако детето е научено по един начин, и изведнъж самоволно започне да се обръща по друг начин. Това показва промяна не само в обръщението, но и в отношението, и е сигнал за някакъв проблем.
Но ако се спазва вътрешно-семейния етикет, не виждам нищо неуважително.
Но ако се спазва вътрешно-семейния етикет, не виждам нищо неуважително.
И в Турция и в Китай, например лельосването и чичосването е признак на уважение.
За лельосването и бабаосването - аз се чуствам млада, но съм вече баба, защото имам внуци. Ще си ми казват баба само те.
Дъщерята на приятелката ми, която е с поне дванадесет години по-малка от сина ми, ме нарича по име.
Имам обаче служители, ми всеки път ми казва како М.., много ми беше смешно първите пъти, но не ме дразни. И от входа двама трима около възраста на сина ми ме какосват, пак не ме дразнят.
И леля са ми казвали разни дечурлига, не ми е драма.
И изобщо не помня как съм учила сина ми, преди сто години беше. Ама някакси сме го избутали и тоя период, без да ни набият, явно.
А роднините, поради тоталната ми неспособност да запомня как се казва на различните степени родниство, са чичо и леля, независимо от възраста. Някои са и на име.
Като малки казвахме на брата на баба дядо Пенчо, а на жена му баба. Виждахме ги всеки ден, като бяхме там лятото, в един двор бяха къщите. Ми баба и дядо си бяха, как да ги наричаме?
За лельосването и бабаосването - аз се чуствам млада, но съм вече баба, защото имам внуци. Ще си ми казват баба само те.
Дъщерята на приятелката ми, която е с поне дванадесет години по-малка от сина ми, ме нарича по име.
Имам обаче служители, ми всеки път ми казва како М.., много ми беше смешно първите пъти, но не ме дразни. И от входа двама трима около възраста на сина ми ме какосват, пак не ме дразнят.
И леля са ми казвали разни дечурлига, не ми е драма.
И изобщо не помня как съм учила сина ми, преди сто години беше. Ама някакси сме го избутали и тоя период, без да ни набият, явно.
А роднините, поради тоталната ми неспособност да запомня как се казва на различните степени родниство, са чичо и леля, независимо от възраста. Някои са и на име.
Като малки казвахме на брата на баба дядо Пенчо, а на жена му баба. Виждахме ги всеки ден, като бяхме там лятото, в един двор бяха къщите. Ми баба и дядо си бяха, как да ги наричаме?
Но пък имаше някаква роднина, която наричаше „чина Мина“. Аз като дете си мислех, че това е името ѝ – Чинамина. Чак по-късно осъзнах, че „чина“ идва от „чинка“, както се нарича в нашия край жената на чичото (брата на бащата).
Аз като дете си мислех, че една роднина в провинцията се казва Стринка. Ами така ѝ викаха нашите, откъде да знам, че не било име.
Ние използваме (и когато бях дете, и сега с моите деца) леля, чичо, баба, дядо в семейството и разширената фамилия. Аз обаче наричах и леля ми, и мъжа ѝ "леля Мими" и "чичо Гошо" примерно; децата ми наричат чичо си "чичо Гошо", но жена му не е леля, а просто "Мими". Не знам откъде идват тези тънки разлики, не са режисирани в семейството, появяват се неусетно като останалите промени в езика.
Никога не сме използвали чинки, сваковци и учинайки у нас, но ми харесват, интересни са. И се радвам, че на места хората си ги употребяват и съхраняват.
Най-смешното, което съм чувала, е за някакъв вече починал роднина на мъжа ми, известен като "чичо Чинка". Чинката предполагам е някакъв прякор, но съчетанието е убийствено просто.