Привелякох ли вниманието ви?
Ок, нека сега се върнем малко назад от този задължителен момент в житейския път на всеки от нас. Всички ние се разпределяме в клубове по интереси спрямо възгледите си относно различни аспекти на живота. Придобиването, притежаването и стопанисването на вещи е един от тях. Без значение дали сме минималисти, колекционери, иманяри (според гугъл това е българската дума за hoarders), сантиментални пазители или бунтовници срещу излишъка всеки има някакво отношение към вещите си.
Нека в тази тема се съсредоточим върху отърваването от вещи, което за много хора се оказва цял отделен философски космос.
Някои от нас се разделят с вещите си - или поне с част от тях - лесно и без драма. Други се налага да прибягват към похвати, с които да преценят дали дадена вещ да остане тяхно притежание. Сигурна съм, че поне някои от вас са попадали на практични техники и съвети за разчистване от рода на:
- Ползвано ли е в последната година?
- За дрехи - има ли прах по дрехата на закачалката? Или по обувките?
- Ако трябваше да напусна страната, бих ли платила, за да го транспортирам?
- Бих ли го възстановила, ако го изгубя?
- Мога ли да го имам отново за по-малко от 20 мин и срещу по-малко от 20 лева, ако някога ми притрябва?
- Бих ли го почистила и запазила, ако е изцапано с екскременти?
- Поддържката заслужава ли си да го пазя? Заслужава ли мястото, което заема.
Някои стигат и по-далече:
- Това част от моя реален текущ живот ли е или от миналото? Или пък е някаква представа за бъдещето ми?
- Носи ли ми щастие? (Does it sparkle joy?)
А други си представят края, с който започнах това въведение:
- Ако някой друг го намери, ще разбере ли защо съм го запазила?
- Кой ще се занимава с тези вещи, ако аз не мога?
- Ще носят ли смисъл, радост или полза на някого или ще бъдат бреме и задължение?
И въпросът се обръща - "Да го махна ли?" се превръща в "Какво означава да го запазя?" Защото решението трябва да се вземе от някого някога - дори това да не сме ние и сега.

Тук се вписва и концепцията за шведското „смъртно почистване“ (döstädning) — идея, която не цели мрачно мислене, а по-скоро грижа за близките ни в един бъдещ момент. Тя ни подканва да се замислим какво оставяме след себе си и дали вещите ни ще бъдат помощ или тежест за хората, които ще трябва да се справят с тях. Попадала съм на не една споделена история за това колко тежко е било за децата (или по-лошо - за родителите) и близките на починали, които заедно с мъката от загубата, е трябвало да минават през вещите, трупани с години и да решават съдбата им на момента.
До голяма степен в България е практика сред старото поколение да "си сложи нещата в ред" след една определена възраст - да си подреди, да си избере дрехи, да даде инструкции какво и как, а някои даже събират пари за собственото си погребение, за да не са в тежест, когато си отидат. Обхваща ли това обаче и вещите, които се завещават?
Какво мислите за този подход? Бихте ли го използвали като критерий при разчистване или ви се струва прекалено краен?
_________________________________________________________________________________
Уточнение
Не става дума за изхвърляне на всичко, а за осъзнат избор какво си струва да бъде запазено. Нека не изпадаме и в крайността да си оставим един стол, една чиния, една вилица и една чаша, за да е по-лесно за разчистване след нас
Всякакви коментари, относно разчистване, защо се разчиства, пазене, защо се пази, личен опит, опит от познати, от познати на познати и т.н. са добре дошли.
Книгата на Маргарета Магнусон "The Gentle Art of Swedish Death Cleaning: How to Free Yourself and Your Family from a Lifetime of Clutter" е преведена и издадена на български https://www.ciela.com/nezhnoto-izkustvo-na-shvedskoto-razchistvane.html

От тежките загуби