Писна ми! Пак събират пари за колега!

Аз пък не искам нито да черпя, нито да получавам? Празнувам си със семейството и приятелите.

Аз не разбирам смесването на личния живот и професията. Това са различни писти.
Достатъчна е кутия бонбони, когато и ако изобщо празнуващият има  ходене до офиса в конкретния ден. Всичко останало вече ми идва непрофесионално и несериозно. Особено в работно време.
Да не говорим за простотията разни директори да карат персонала да им организира кетъринг и тържества, а всички служители да ходят под строй с подаръци. И да се лее алкохол, въпреки наличните вътрешни забрани.
Който много държи да празнува с колегите си, с които е по-близък, винаги може в обедната почивка или след работа да ги заведе на заведение.

Да не работите с деца.
При нас, който не иска не дава. Няма задължителност.
Нормално е да каже не искам, не мога и въпросът приключва.
Какви цупеници при възрастни хора, че и някои да чувства, че го гледат накриво.
Нямате си друга работа и се взирате в такива глупости.
Офисът е място за работа не парти център.
Банкетната култура на старите поколения постепенно ще се отмие с навлизането на повече нови поколения.

Естествено, че съм казала. За това и ме гледаха на кръв дълго време и ме обвиняваха, че заради мен не били се обучавали. Един да не е съгласен целият колектив страдал...

Ето и друго словосъчетание на който се затруднява - Не, няма да участвам.
Не е ядрена физика.


Ариеле,

На такива обвинения знам как да отговоря, но на персоналното минаване с листче и пликче, не мога да пробутам приемлив отговор и давам. Много ми е неудобно.
Ясно е, че който ме коментира, ще ме коментира и да дам, и да не дам. Има колеги, които знам, че ще почерпят, познавам ги или те са се постарали да знаем, че организират почерпка с торта, пици.. Знам, че ще ям, няма да стоя настрани или да си тръгна по-рано от работа и давам с желание. Но има колеги, които не харесвам или просто са поредните за месеца и вече не ми се дават. Но... давам.
Иначе, ако ме питат дали мъжът ми ми държи парите и ми дава за джобни, ще кажа "не, съседката върши тази работа!" Нека се чудят що за отношения имам със съседите.

На листчето бих отговорила като на тези с петициите по улиците: "Не, благодаря." Да си вадят каквото искат изводи.

Абе.... не знам. Като работиш с тези хора и като започнете да си вадите изводите, стигате до съседната тема: щом ти си една, а те са много, значи нещо ти има.
Ако от 10 човека поне 4-5 не дадат, ще се присъединя към тях, но ако само аз "нямам възможност", ще ми бъде много неудобно.
Пак казвам, че това няма да ги накара да ме харесват, ако не ме харесват, но предпочитам да дам.
Работила съм във фирми, в които събираме по 5 лева, но съм работила и във фирми, в които се събират 50. За месец май имахме трима рожденика. Все се надявах някой да напомни този факт, но ядно всички са като мене. Единият рожденик беше чистачката. Не че нещо към позицията й, но аз просто не я бях виждала тази жена и поредните 50 лева ми дойдоха наистина в повече.

За мен подаръци се правят с желание.
Ако не харесвам някого, няма да ми е приятно да правя подарък. 
Само за двама човека не съм давала.
Не са ме разпънали на кръст.  Нито коментираха.  Те са наясно защо.

Когато работех с чужди хора, ясно си бях изразила принципите и ми ги уважаваха. Дали са ме коментирали не ми е било важно. Държаха на мен,заради работата ми. Никога не ме е вълнувало какво правят другите, след като е извън работния процес.
Създавала съм приятелства с колеги и си ги поддържам досега, но извън работата.
Такова ми е сега отношението като работодател към хората,с които работя.
И не само за работата. Мразя масовките, особено с чужди хора.
Много са ми интересни съседите в горския ни дом, които действат аналогично. Правят трапези в залата за тържества и канят наличните (рядко има едновременно повече от 5 семейства и реално се познаваме с 90% само по Вайбър), а няколкото "дружинни ръководители" почват да дават зор на целия блок да събира пари за подарък. Правят събирания за Великден и Коледа, чевермета. С непознати. После се клюкарят кой какво дал и колко изял. Ние там се събираме по на кафе/чай само с няколкото ни роднински и приятелски семейства, с които заедно взехме там жилища и се познаваме отдавна. И то рядко, защото целта ни е почивка на чист въздух и движение. Е, всички ни коментират какво сме темерути и егоисти, понеже предпочитане 4-5 семейства да сме си и да си кажем нашите неща, вместо да се надцакваме с чужди хора като на селска вечеринка.
Знам, че има хора, които приемат всичко за едно цяло, но за мен има разлика между роднини, приятели, колеги, съседи и т.н. И ревностно деля личен, семеен, служебен, житейски и т.н. живот в отделни писти.

След обяснението излиза на преден план, че проблемът не са събиранията, явно ги има навсякъде, а заявяването на позиция.
Няма срамност да кажеш, че няма да участваш и да кажеш защо.
Чак такова клюкарене и отхвърляне няма да има.
А и ако някой даде глас след него мога да се присъединят и други със същите причини.
Но вие сте решили да се снишите и трупате недоволството в себе си. Малко по твърдо си отстоявайте мнението. Не може всички да блеем в една посока.

Нашата активистка много държи да си е приятелка с колегите (най-вече мъжете) и постоянно обяснява колко са си близки. На мен не ми е важно, там съм, за да работя.

За да няма недоволство е най-добре човек да си казва истината.
Не искаш да даваш по 50 кинта или 20 и не го правиш. Така си доволен и няма да мрънкаш по форуми или вътрешно да се напрягаш всеки път.
Лесно е.

Ох... не е!

До характер е. И до самонаучаване.