Проблеми малки и големи с нашите деца

Дъщеря ми само на мен е казвала мама.
Но това за"свободният електрон"
Досетих се,че може да е от престоят,защото тичат като пощурели нон-стоп моята бяс и др.осиновени в групата(те са най-диви)
Това хаотично тичане при нас е навсякъде,дори и в кафето.
Надявам се скоро да отшуми.

Без да искам да обобщавам за всички, но с опита на станала майка и по двата начина, определено съм на същото мнение. Абсурд е малкият да се държи по този начин, за разлика от брат си.


Аз четвърта година се надявам, така и ще си остана с надеждите.

Кудку  ,благодаря за успокоението

Точно, и аз нещо в тази посока си мислех... Докато сестра ми е на мнение, че всички деца са различни и е въпрос на характер (някои били по-любопитни за света, например)...

Това според вас отразява ли се на по-късния емоционален живот на нашите деца или донякъде може да се компенсира с времето?

Имате ли мнение по този въпрос?

Категорично да, но си зависи и от характера, специално за частта с емоционалното състояние

И според мен възрастта има голяма значение. И малката в началото се закачаше и беше готова да тръгне с всеки срещнат, като седнем в някое кафене обикаляше по всички маси влизаше зад бара или в кухнята, отваряше шкафовете, бърникаше, като тръгне по плажната ивица вървеше непрестанно, без се обръща за да проверява дали съм зад нея, без страх, без задръжки...Сега като навърши три и половина е доста по-различна, по-сдържана, по-възпитана, по-избирателна.Иначе в началото и на мен ми спретна номер в самолета, само че не тръгна по коридора, а се мушна по седалката и като ревна високо и започна да рита с крака, едвам я измъкнахме от там.Просто трябва време и търпение.

Разбира се, че се отразява на емоционалният живот.
Сигурно привързаните хора (ок. 60% от популацията) са с добри социални умения, добра самооценка, в състояние да създават трайни, удовлетворяващи взаимоотношения, с базисна вяра че живота е хубав...

Останалите, които не са били в състояние да формират сигурна привързаност, по-скоро са недоверчиви и трудно допускат някой до себе си или напротив лесно стават зависими от други хора. Имат ниска самооценка, вярват че никой няма да отговори на потребностите им от близост, любов и грижа или че те не са достойни за това, или че трябва да отговарят на точно определени условия.
Вярват че света е опасно и неприятно място и базисните им емоции в детството са на тревога, страх и тъга.
Трудно им е да бъдат балансирани и умерени, по-скоро са в крайностите както емоционално, така и поведенчески.

Това доста общо и кратко казано.
И да, възможно е вече изградени негативни модели и „вътрешни карти на света” да бъдат променени.

Много е относително. До голяма степен е въпрос на характер. Имам две осиновени деца и мога да кажа, че са коренно различни. Но през първата половин година от съвместния ни живот неселективната привързаност беше фрапиращо налице, особено при баткото. Чак през втората половина от първата година на нашия съвместен живот и с двамата започнахме да ставаме майка и дете, след като ни се случеха много неща заедно. Имам чувството, че онези девет месеца, които биологичната майка е свързана с детето си са ни нужни и на нас, макар и физически отделени, но неизменно заедно, денонощно, за да се слеем и да станем част един от друг. После вече започва съвместния живот, след раждането на връзката, после започва наваксването на много неща, които сме пропуснали.

Има един много ценен съвет в статията за новите мами - "останете с детето си", дори ако трябва да се лишите от нещо важно за вас.

Колкото до "свободния електрон" - добре, че не съм родила децата си, че ако се бяха метнали на мене.... Два пъти съм се губила в ЦУМ и са ме водили на информацията. Най-редовно майка ми ме е прибирала от съседите на тихата уличка в покрайнините на София, на която живеехме. После като се преместихме в блока, пак редовно си "захождах" при някоя съученичка без да се обадя. За разлика от сестра ми, която си беше едно послушно, пришито за крачола на майка си до много късно дете.

Много, много, много си права.   

Мдаааа, за това става дума...И аз относно този съвет се замислих много, като четох статията... Ние с нашата госпожица сме заедно от осем месеца, като тя преди това е била в дома осем месеца (три от които вече се познавахме и ходех редовно на свиждане)... Разбира се, записахме я на градина защото се налага, но все пак това не е от жизнена необходимост... За да осиновим се наложи да взема решения, които бяха свързани с изоставянето на всичко онова, с което се занимавах преди това... И ако сега не се върна към нещата, които правех, ще ги загубя завинаги... Какво да правя?!.. Днес девойката стоя в градината три часа. Тази седмица цялата ще е така... А аз ще си мисля... и ако имам лошо чувство от ситуацията, ще се откажем от градината...

За "свободния електрон" не съм се изразила правилно... Нямаше да се оплаквам, ако просто беше дива и не я свърта на едно място... Но ставаше дума за това, че тя в салона на летището обикаляше от човек на човек като "свободен електрон" и сочейки случайни хора с пръст им викаше "мана, мама"... Те не и обръщаха внимание, а аз умирах от срам... Но това беше инцидентно (преди два-три месеца), само на летището (момата беше като пощуряла, сякаш не беше на себе си)...

Оф-топик:  
Знаете ли, преди известно време сложих в "подписа си" лентичка с възрастта на дъщеря ни от практически съображения - на мене винаги ми е помагало да знам, колко голямо е детенце на съфорумката, която пише... Сега, като се замисля, ми липсва още една информация  - ако е осиновено детето, на каква възраст е дошло у дома (или преди колко време)...

Аз не мисля, че имаш причина да изпитваш чувство за вина. Винаги съм била противник на прекаленото отдаване на детето. Гледах го в нас един месец и се върнах на работа. И въпреки това имаме изградена стабилна връзка. Да, трудно беше, но и да бях останала в нас, нямаше да е по-лесно поради куп други причини.

Но аз съм друг човек, детето ми е друг човек, различни сме.

А според мен до голяма степен си е до характера. Има деца, които са много контактни, а други не допускат хора до себе си. Най-вероятно има истина в думите на Линд, но аз съм скептична към психоанализите, които обобщават нещата. Да, човекът е стадно животно, но аз имам лични наблюдения върху хора, които са привързани към семейството си до толкова, че са напълно зависими и не виждам никакво равновесие, да не говорим за самооценката им
Абе, всеки си има право на мнение...

A, аз много лично реагирах на описанието на Линд - много точно описано нещо много познато.

Чандра, и аз мисля, че не бива да имаш чувство за вина, особено ако адаптацията в детската градина върви добре. Ти си познаваш най-добре детето и знаеш докъде сте стигнали, няма рецепти. 

Аз говорех за "сигурна" привързаност и за разстройства на привързаността, които имат различни проявления. Пълната зависимост на вече възрастни хора Е разстройство на привързаността.

И да, до известна степен зависи от характера (темперамента). В зависимост от темперамента едно дете живешщо в ситуация на неглижиране и насилие може да стане агресивно на свой ред или депресивно или апатично и пасивно. Но никоя от тези реакции или поведения няма да бъде "нормална" защото няма нормален отговор на ненормална ситуация.

Така е и с привързаността. Няма шанс дете изоставено при раждането си и отглеждано в институция или настанено там под полицейска закрила заради насилие или крайно неглижиране да има "здрава" (сигурна е термина който използват психолозите) привързаност към момента на осиновяването си и доста време след това. За това се говори и в статията постната от Вела.М

Така е и с децата на насилниците, зависимите от алкохол и психоактивни вещества, неотзивчивите и прекалено студени родители...

Чандра, това което описваш като поведение на малката,и  според мен е точно това, все още липса на сигурна привързаност, както сочи и Линдт ... не съм съгласна, че е от това, че децата са различни ... може да се каже така, само ако я няма тая особена предпоставка живот в институция ... т.е. при равни други условия ... имам тук една позната, с рождена дъщеря на нашата възраст, та тя се оплаква постоянно, че дъщеря й изхвърча надалеч, общува абсолютно свободно с пълни непознати, веднъж тръгнала с някакъв възрастен мъж , заради кучето му ... тя обяснява поведението на дъщеря си с това, че е живяла сред широко семейство първите си две години, където всеки й е обръщал внимание и всеки е бил „свой”. Плюс, че наистина характерът й е слънчев, любопитна и открита, оптимист е ... при нея може да се каже, че е от характера, но тя със сигурност не е била в институция и със сигурност мама е била на линия, когато е трябвало ...

Постнах статията, въпреки че тонът й е малко екзалтиран за вкуса ми, защото повдига много важни (според мен) въпроси, особено за тези, на които периодът на адаптация предстои, или тези, които сега са на този хал ... жената, която я препоръча, беше споделила, че научила за статията по време на обучението си към агенцията, която подготвяла осиновяването й, демек тази статия си е отвсякъде и с учебна цел, което обяснява може би стила. Също, не знам доколко е преувеличено възприятието ... не познавам манталитета на хората, за които тя именно пише, струва ми се, че ние тук сме малко по-реалисти и не толкова материалисти и изпечени потребители, които искат всичко веднага но пък тъкмо с преувеличението можем да се утешим, че сме на по-верния път, от една страна, а от друга – остава светната лампата.

Защото е важно да не се забравя през какъв ад преминават децата ни ... и да моделираме колкото може повече действията си, очакванията си ... Да сме по-бдителни, по-търпеливи, по-чувствителни, по-активни ... или поне да се успокоим.  Не че статията открива топлата вода, който е минал през тоя период, все се светва по емпиричен път, че е точно така. Но е друго да прочетеш, че не си само ти или  че не е срамно да си така .

Споделяла съм, че първата година ми беше доста емоционална, и част от това е, че не можех да се примиря защо е така, че аз и това страхотно бебе, което вече обичах безкрайно, нямаме връзката, която би трябвало да имаме ... Защо тя, толкова малка, реално се чувства напълно сама в тоя свят, въпреки че мен ме има ... толкова е несправедливо към това чудесно малко човече! Страдах, като гледах как петмесечната ми племеница се разбира с поглед с майка си, а моето момиче близо година след осиновяването не беше осъзнала още напълно значението, смисъла и функцията на това чудо майката ...  Та само преди година и половина се обърна към приятелката ми, с която бяхме излезнали с децата с „Мамо, може ли и на мен вода” – защото явно разбирането й беше, че „мамо” е обръщение към всяка жена, която има функцията майка спрямо някое дете, а не само към своята ... 

Та, наистина отнема време ... но пък после е сладко! Миналия петък, уморена вече в края на седмицата и от твърдата програма от сутрин до вечер, дъщеря ми се разплака като я заведох в училище ... искаше да остане с мен, горко се разплака, та 10 минути се утешавахме. Една от приятелчетата й, което я чакаше да влезнат заедно и което е едно мъдро и самостоятелно момиче, благодарение на това, че с брат й практически се самоотглеждат поради заетостта на майката, с тъга и завист отбеляза: „Тя плаче, защото вие сте толкова близки! ...” Щях да се разрева и аз заради това дете, но беше и повод да си дам сметка, че всъщност ние наистина сме станали много близки с моето човече ...  друг е въпросът, че никога няма да съм сигурна колко е достатъчно и дали съм успяла да запълня празнините от онзи ранен, но важен момент ...