Използваме "бисквитки" (cookies), за да персонализираме съдържанието и да анализираме трафика си. Повече подробности можете да прочететеТУК

Отговори
# 2 445
  • Колибите
  • Мнения: 330
Ние още не ходим на училище, но дъщеря ми знае - нашето семейство се състои от трима човека - тя, баба й , и аз. Малко семейство сме, а сме семейство, защото се обичаме. Че има две майки, и баща й е далече.  Че има много семейства като нашето, в които детето има две мами а таткото е далече - т.е. сами мами осиновителки. И не ни е драма.

# 2 446
  • Мнения: 477
Ние още не ходим на училище, но дъщеря ми знае - нашето семейство се състои от трима човека - тя, баба й , и аз. Малко семейство сме, а сме семейство, защото се обичаме. Че има две майки, и баща й е далече.  Че има много семейства като нашето, в които детето има две мами а таткото е далече - т.е. сами мами осиновителки. И не ни е драма.
Нали сте ти, детето и баба му? Къде има втора майка?

Или аз не разбрах нещо... Идеята за две майки е, че и двете са му майки (а не едната - баба), тоест две жени, които се обичат, са създали семейство, без значение коя е раждала детето, и то нарича и двете "мамо".

# 2 447
  • Мнения: 89
Едната майка е Розмариня , а другата майка е биологичната .Поне аз така го разбрах.

# 2 448
  • Мнения: 477
Ясно. Тази биологична майка обаче не е част от семейството. Така че това семейство се състои от дете, майка и баба.

То по тази логика, ако използвам донорска яйцеклетка, за да родя дете, трябва после да му обяснявам, че има друга майка...

# 2 449
  • Мнения: 4 840
За сега и на нас не ни е драма, че нямаме татко. Малкият изгради приятелство с двойка, които пък си нямат внуче, та си има мъжка фигура живота. На каката съм казала, че ние просто си нямаме татко и, че има и такива дечица - без мама или без татко по различни причини, а и познава такива деца.

По въпроса за двете майки. И моите знаят, че са осиновени и друга жена ги е раждала. Тя е биологичната им майка, първата, която им е дала живота! Без нея тях нямаше да ги има на този свят и нямаше да се срещнем. Каката го приема добре, все още осмисля нещата и си ги пренарежда в главичката, наскоро за първи път попита в чие коремче е била. Вече знае отговора. Понякога иска да види снимката на биологичната си майка / снимали са ги в дома на рождените й дни - детето е посещавано, без отказ/ и аз й давам албумчето, няма празно, животът й на този свят не започва с мен. Същото е и с малкия, с тази разлика, че той е с отказ от родилното и нямам негова снимка с БМ, но пък има снимки от изписването му,от приемното семейство. Все още предстои осмислянето и задаването на въпросите, които го вълнуват. Надявам се,че заедно ще се справим.

# 2 450
  • Колибите
  • Мнения: 330
Едната майка е Розмариня , а другата майка е биологичната .Поне аз така го разбрах.

Точно така, правилно съм разбрана Simple Smile.

# 2 451
  • Мнения: 21
Въобще не знам на кого или кво отговарям,но понеже мн искам да си кажа болката,ще ме изтърпите   Simple Smile
Значи от 2,5 год сме осиновители и искам кажа,че досега животът ми беше кошмар. Защо ли?
Отхвърляне от страна на по- големия( малкото е момиче), тягостно чувство,че нещата не се получават,обърканост и гняв от моя страна. Нещо подобно преживяваше и майка им( съпругата ми).
Без малко да ни разбият семейството с туй отхвърляне. Исках да сме си семейство,а вместо това,без малко малките да ме разделят с жена ми. Е няма такъв бойкот! Изпокарах се с роднини,колеги,за клиентите да не говорим( работя в обсл сфера). Усилих пиенето( не че някога съм го спирал съвсем,но през светите пости,които са по- голямата част от годината,не употребявах).
Криза,бе: нервна,семейна,какво не щеш- на ценностите и т.н.
Разбрах,че нищичко не съм знаел за осиновяването и май че е било по- добре,щот ако знаех,не знам дали въобще бих престъпил.
Вече съм татко- добър,лош,но татко. А въобще не бях готов.
Отхвърлянето е чудовищно. Идваш с добри намерения,всички ти се радват,хвалят те,викаш си : успях,браво,минахме тоз трап! И после? После разбираш къв ти е дошъл,с извинение.
Та това е. Аз вече излизам от таз дупка,но 2 год бях в черен трап: не знаех кво ми идва,а кат ми дойде: просто регистрирах болката. И я консумирах,без да разбирам защо,нито как ще бъде занапред...
Добре поне,че не изпаднах в самообвинения,щот те вероятно щяха да ми разбият семейството окончателно. Аз съм православен човек и там самообвиненията са строго контролирани  Simple Smile
Сега съм по- добре,просто щот дечицата ми поискаха да съм им татко. Преди това го нямаше: аз исках,те не и всичко се проваляше. Но Слава Богу,вече не е тъй. Те благоволиха и решиха да ми се доверят,за което им благодаря.
Успех и на вас!

# 2 452
  • Мнения: 21
Приемният ми син беше така. Имаше пристъпи, когато се дереше до пълно изтощение и заспиваше. Веднъж засичах по часовник - цели 40 минути. Според психоложката, това е същото, като удрянето на главата и монотонното клатене. На всяко дете изоставянето се отразява различно.
Гушкането и опитите да го успокоя само влошаваха пристъпа. Помогна ни много шепненето - когато той започнеше да пищи, аз започвах да шепна, а той млъкваше, първоначално от изненада, а след това и за да чуе какво говоря. По този начин много бързо го преодоля.
И при нас беше тъй. Ревеше кат магаре- напъваше се. Туй ме вбесяваше и съм си изтървал нервите понякога.

# 2 453
  • София
  • Мнения: 130
Здравейте имам момиче на 2 и 4 месеца от седмица сме на ясла и е пълен кошмар по цял ден реве в къщи плаче .Искам да попитам как беше при вас първа раздяла ни е и много се притеснявам

# 2 454
  • Мнения: 4 840
Здравей Дейна, повечето деца и без да са осиновени в началото плачат. Страхуват се - ново място, нови хора, нови правила, мама я няма и не знаят кога пак ще я видят. Добави към всичко това и факта, че е осиновена преди половин година... При нея страха от изоставяне е по-голям. Имаш по-голямо дете, което ходи на градина. Говорете й, че ето кака/батко ходи на градина, мама и татко ходят на работа, за да има парички, а малките ходят на ясла. Казвайте й кога ще я вземете - като поиграе, като обядва, като се наспи... Казвай й всеки път колко я обичаш и че сега си нейна майка завинаги, че никога няма да я изоставиш... Ще премине. Казват че за адаптация в яслата са нужни 1-2 месеца.
Синът ми го взех на 4,5месеца. Миналата есен се върнах на работа, когато той беше на 1,6 г. Оставих го в къщи, баба му го гледа, но сутрин често плаче когато излизам ( щом затворя вратата, обикновено спира). Вечер като се прибирам ме посреща с "мама дойдееее!" и се залепя за кака си. Когато се почувства сигурна ще спре да плаче.

# 2 455
  • Мнения: 21
Здравейте!

Пише ви момиче, което наскоро разбра,че е осиновено. Родена съм на 27.04.1990 в родилното в Благоевград. Биологичната ми майка в момента след раждането ми, се е отказала от мен и следователно съм била дадена в дома за деца, лишени от родителски грижи в Благоевград ( който разбрах,че вече бил закрит). Просто толкова много ме натъжи тази истина, че не знам кога ще успея да се съвзема. Имала съм огромен късмет,че сегашните ми осиновители са ме приели като тяхно дете и са ми дали един страхотен живот и възможности да се развивам добре.

Чудя се какъв човек трябва да си,за да дадеш малко и безпомощно бебенце и да го обречеш на мъка и тъга през целия му живот. Живяла съм до 2 годишна възраст в дома за сираци в Благоевград, след което моите осиновители са ме харесали и взели. Много се колебая сега вече като зная, дали да направя малко проучване,за да разбера истината. Винаги ще ме глозга, но ми се ще да си отговоря на въпроса каква е била биологичната ми майка, дали е страдала от това,че ме е дала веднага и защо го е направила. Но може би като се замисля, тя не заслужава нито капка уважение и може би се надявам искрено сега да страда за огромната болка,която ми е причинила. Тя просто няма сърце, няма човещина.....

Какво бихте ме посъветвали? Да я потърся ли поне да я погледна в очите и да й кажа какво мисля. Просто колкото и да са се опитвали моите осиновители да ми осигурят нормален живот, аз съм ги наричала мама и татко и още го правя, но винаги съм усещала една дистанция, винаги съм усещала как не си приличаме и страшно силно впечатление ми е правило, когато видя как мои близки приличат на родителите си.

Просто от една страна съм късметлийка, защото е имало кой да ме отгледа и да ми даде нормален живот, а от друга страна се чувствам сякаш не съм се появила с любов на този свят, сякаш не съм била желана. Много е тъжно чувството и се замислям колко много дечица имат моята съдба и колко много дечица дори няма да имат шанса, който аз съм имала Sad Ужасен живот, толкова е несправедлив и отнема толкова много
NnNnNnN,или нещо подобно 😊
Наистина може би,няма да се успокоиш,докат не разбереш.
Аз напр.не познавах баща си- развели са се,кат съм бил малък. Земята изрових,за да се запознаем. И? Знаеш ли? Видях непознат човек,с който страшно много си приличаме. И толкова. Непознат човек. Животът ти,мила,е свързан с хората,с които си имала минало: които са те пазили,с които си се смяла,с които си се разделяла... Не може да си близък с човек,с който нито сте се срещали,нито пък сте се разделяли. Този човек е извън твоя контрол,извън твойта воля... Там други са взимали решенията ,дори и заради теб. Не се пъхай там- защото ще откриеш само чужди вещи,чижди спомени ,чужди намерения.
Ти си там,къдет си в момента,на точното място си. А то е,където си желана и нужна. Биологията не значи нищо.
Все пак те разбирам и ти желая успех в това трудно начинание.

# 2 456
  • Мнения: 21
Здравейте!

Ние вече сме шести ден с нашето момиченце. Тя е на годинка и 4 месеца. Много е кротка и разбрана (поне през повечето време), не плака въобще, когато я взехме от приемното семейство, постоянно се смее и закача с нас и се привърза много бързо към другите ни две биологични деца. На пръв поглед всичко е наред, но имаме два проблема.

Първият е, че не дава на съпруга ми да я гушка или взима на ръце. Ако се опита да я гушне, започва да плаче силно. Допуска го до себе си само, ако е седнал или клекнал и е на нейната височина. Само в такъв момент е склонна да му направи "боц" с пръстче или да му позволи да я погали. Само към него е така резервирана. Не знам дали не го свързва с това, че я взима от приемното семейство, макар че и аз бях тогава, а към мен е като залепена. Имате ли идея на какво може да се дължи това? Какво можем да направим, за да се сближи с татко си?

Вторият проблем е свързан с мен. Мисля, че изпадам в някакви депресии. Всичко с малкото е ок, храни се добре, спи добре, кротичка е, гушкаме се и се привързах към нея, но нещо ме стяга в гърлото. Изведнъж започвам да плача и след 20-ина минути всичко се оправя и знам, че ще се справя. Но след час-два пак започвам да плача и да се чудя ще се справя ли, не се ли заех с нещо непосилно за мен, не отнемам ли нещо от биологичните си деца, ще я обикна ли както тях... И после, като я видя да ми се усмихва, знам че не съм сгрешила. Но се чувствам виновна заради мислите, които са ме били налегнали. Всички тези въпроси съм си ги задавала и преди осиновяването, но сега, когато всичко е реалност, ми тежат много. Предполагам, че ми трябва време, но на моменти ми е много тежко и ми се иска да съм емоционално добре. Нормално ли е да се чувствам така? Ако ви се е случвало, кога отмина това състояние? Дали ще се справя сама с това или е по-добре да говоря с психолог? Майките с биологични дечица, с течение на времето обикнахте ли децата като свои родни? Случвало ли ви се е да ги делите на родни и осиновени? Винаги съм била убедена, че ще обикна детенцето наравно с биологичните ни деца, но сега се страхувам ужасно много какво ще стане, ако не успея. Искам да дам най-доброто за това детенце, но не знам дали ще се справя ... Не съм съжалила нито за миг, че осиновихме малката, но се чувствам мното неуверена. Съпругът ми е много уравновесен човек и е сигурен, че ще се справим, но ми е трудно дори на него да опиша как се чувствам, защото заговоря ли за това, започвам да плача и се разстройвам много. Имам чувството, че ще се пръсна... Нормално ли е всичко това? Имам нужда от вашите коментари и съвети. Не съм вярвала, че ще изпадна в такова състояние.

П.С. Забравих да уточня, че преди осиновяването се наслушах на доста неприятни неща - че съм щяла да съжалявам за решениено си, че по този начин съм съсипвала живота на биологичните си деца, че те ще страдат, че другите ще им се подиграват заради произхода на сестричето им, че ще ги лиша от времето и любовта ми и много подобни. Предполагам, че всичко това ми е повлияло, защото се чувствам адски виновна пред биологичните ми деца. Охх, стана дълго и объркано, но имам нужда от малко кураж.
  Здравейте
Съзнавам,че постът е стар,но като засяга проблеми,коит са ми актуални,кво да направя?!
Тъй или иначе,тези неща са общи за всички ос- ли,независ.дали през 1900 са осиновили,или 2016-а.
И ми олеква като пиша,ко знач.има дали някой ще отговори? Може би малко съм се откривал по тез въпроси!
Но
И аз се чувствах изключително.несигурен с децата първите 2 г. Нещо като дупка,просто те изкараха от мен част от личността ми,която не съм подозирал,че притежавам и във връзка с туй бях крайно разочарован от себе си и се промених.
Изобщо никой не може да остане същият,щом е станал родител,щот туй са два етапа в живота,нов лист и промяната е голяма.
И не знаеш докъде ще те отведе тоя нов път,но се надяваш и се молиш ,буташ ден след ден ,въпреки че нямаш гаранция за нищичко.
Но се надяваш,молиш за помощ хора,коит преди не си можел понасяш,учиш се в движение,трудно ти е,но се справяш,Слава Тебе Боже!
Сам не знаеш как,но някак се справяш
Почваш да разбираш другите хора по нов начин и особено родителите
Влизаш в конфликти заради децата,както и търпиш нетърпимото,пак заради тях
Ох,олекна ми малко
Благодарение на форума,че го има
Обичам ви,форумци!

# 2 457
  • Мнения: 53
Исках да ви споделя едно мнение, което на много от вас изобщо няма да се хареса,но е самата истина, защото го казвам от личен опит. Едни осиновители никога не биха могли да изградят силни първични истински чувства със своите осиновени деца. До една дори и много малко забележима степен винаги се чувства,когато детето не е твое си. И ще ви кажа в какво се състои: Осиновителите имат свои истински роднини, към които доста често се отнасят с много топлота, близост и разборане (има и доста примери в които роднини се карат,но това е друга тема) и просто към осиновеното си дете не биха могли да го направят, просто защото не им идва от вътре да изразят такава емоция. Първо,че присъства трявма у родителите за това,че години наред опитват да имат дете ама не се получава.....а също и самото дете преживява травма като се разделя с биологичната си майка, която травма го съпътства през целия му живот и му пречи и го прави чувствително. И Второ,което е доста показателно> осиновителите влагат много старание да отгледат перфектни по тях образ деца (да имат детето,което са мечтали) и влагат усилия да ги изучат, отгледат и какво ли не,но в доста случаи забравят,че едно дете не е само да го отгледаш от А до Я, ами и да му дадеш една топлинка, една радост,която не може да бъде описана...то е невидимо и се усеща само със сърцето и то между истински чистокръвни роднини. От кръвта вода не става! Просто идва момент, в който детето разбира истината,че всъщност е осиновено и се чувства изолирано,само ИИИ неразбрано. Зашото в повечето случаи осиновителите се стараят да изградят детето като личност в обществото, но не се усещат,че има много други важни неща като комуникация, разбиране и тн.

Не искам с моите думи да нагрубя жените, решили да осиновяват...просто искам да си дадат сметка, дали наистина са способни да направят такова нещо. Аз лично като съвет бих дала и от самото начало детето да е наясно с всичко, за да не се чувства лъгано после цял живот.

# 2 458
  • Мнения: 21
Нашите,щом ги взехме,ни отхвърляха: не ни позволяваха да им помагаме,не искаха да ги гушкане,а ни ползваха като катерушки. Малкото се будеше в плач посред нощ,после го изживя,но по- късно пък почна баткото. Искаха всичко,същевременно не знаеха как да се ползват от нищо. Баткото( беше почти на 4) постоянно ме провокира ще и предизвикваше. Стигал съм до там ,да го бия с ярост и да не мога да се спра. Жена ми пък я побъркваше- пак големият- с " Махай се,отивай си!" Доста гадничко.
 Момчето( малкото е момиче) беше нетърпеливо с другите деца,не можеше да играе нормално и ги биеше.
 Сега ,слава Богу ,е по- търпелив и спокоен. Както и преди се опитва да се занимава с 12 неща едновременно( но не и с това,което съм му казал), лесно си отклонява вниманието,но вече има подобрение. Не се опитва да обижда,не вика,търпелив е с другарчетата и ,както и преди,ми казва,че ме обича. Много лесно казва на всички,че ги обича,още от първия ден,затова и не му вярвах,но напразно: обичлив е,но трудно го показва с дела,е,ще се научи,животът е пред него.
 Много ни беше трудно в началото и поради това,че си нямахме представа,как след като децата са вече и нас,да подходим с тях. Но много помогнаха бабите- те знаеха как да постъпят. Малко по малко ,децата се успокоиха,ние също и вече се разбираме.

# 2 459
  • Мнения: 21
Исках да ви споделя едно мнение, което на много от вас изобщо няма да се хареса,но е самата истина, защото го казвам от личен опит. Едни осиновители никога не биха могли да изградят силни първични истински чувства със своите осиновени деца. До една дори и много малко забележима степен винаги се чувства,когато детето не е твое си. И ще ви кажа в какво се състои: Осиновителите имат свои истински роднини, към които доста често се отнасят с много топлота, близост и разборане (има и доста примери в които роднини се карат,но това е друга тема) и просто към осиновеното си дете не биха могли да го направят, просто защото не им идва от вътре да изразят такава емоция. Първо,че присъства трявма у родителите за това,че години наред опитват да имат дете ама не се получава.....а също и самото дете преживява травма като се разделя с биологичната си майка, която травма го съпътства през целия му живот и му пречи и го прави чувствително. И Второ,което е доста показателно> осиновителите влагат много старание да отгледат перфектни по тях образ деца (да имат детето,което са мечтали) и влагат усилия да ги изучат, отгледат и какво ли не,но в доста случаи забравят,че едно дете не е само да го отгледаш от А до Я, ами и да му дадеш една топлинка, една радост,която не може да бъде описана...то е невидимо и се усеща само със сърцето и то между истински чистокръвни роднини. От кръвта вода не става! Просто идва момент, в който детето разбира истината,че всъщност е осиновено и се чувства изолирано,само ИИИ неразбрано. Зашото в повечето случаи осиновителите се стараят да изградят детето като личност в обществото, но не се усещат,че има много други важни неща като комуникация, разбиране и тн.

Не искам с моите думи да нагрубя жените, решили да осиновяват...просто искам да си дадат сметка, дали наистина са способни да направят такова нещо. Аз лично като съвет бих дала и от самото начало детето да е наясно с всичко, за да не се чувства лъгано после цял живот.
Права си. Обаче забравяш,че за все повече българи това е единственият шанс да имат( все едно в кой смисъл на тая дума) изобщо деца,което пък следователно е единственият им шанс да имат свое- повече или по- малко истинско- семейство. Причината е застаряването,начина на живот и т.н. знаем ги всички.
 Освен това,осин- то е от древност един от легалните,добри начини за придобиване на деца. Ако тоя начин не е естествен,кво да кажем за сурогатното майчинство?!
 Освен това,винаги са се водили войни,в резултат на които много деца са оставали без родители,а родители- без децата си и осин- то е било добро решение.
Вероятно ти,N nNnNn не си вземала все още решение да имаш деца ,а можеш да имаш собствени и затова теоретизираш.
Да,права си за много от нещата,но в едно никой не трябва да се съмнява: в моралното основание на ос- то. То съществува и е добро и значимо и то както за осиновител ите,така и за обществото. Самият факт,че ос- то е недействително без съдебно решение,говори много.

Общи условия

Активация на акаунт