Проблеми малки и големи с нашите деца

Добре дошла и дано намериш утеха в този форум.

При нас със сигурност е свързано с осиновяването. И моята щерка иска да прави нещата сама, но някой трябва да присъства и да я гледа. Иска тя да контролира събитията и хората, в частност нас с баща и. Въобще общуването с нея е някакъв сюрреализъм. Такава объркана главица и емоционален хаос. Тя прекрасно осъзнава какво се е случило и първо е много тревожна все още, после няма никакъв житейски опит как работи едно нормално семейство. Иначе е много умна и паметлива и в интелектуален план нямам притеснения. И е боец. Но още не знае как и дали заслужаваме да ни се довери, а също и не знае как да си изкаже чувствата. Имаме напредък, но ще трябва още много време. От това ме е страх, че няма да успеем да си принадлежим напълно. Вярно, че е малка, но нещата се случват много бавно и може би някои въобще няма да се случат. Да ми е жива и здрава. Старая се да дам най-доброто, пък годините ще покажат дали е било достатъчно.
Да добавя, че и е трудно и да общува с другите деца. Напоследък е по-добре, започна да осъзнава, че хубаво да има приятели в игрите, започна да се стреми сама към контакти. Можете ли да повярвате, че последно, преди да я вземем е живяла повече от половин година с още две момичета в една стая, една кака на 12-13 години и друго, колкото нея, а не им знаеше имената. Това, което се случва с децата в домовете е ужасяващо.

Здравейте!

Ние вече сме шести ден с нашето момиченце. Тя е на годинка и 4 месеца. Много е кротка и разбрана (поне през повечето време), не плака въобще, когато я взехме от приемното семейство, постоянно се смее и закача с нас и се привърза много бързо към другите ни две биологични деца. На пръв поглед всичко е наред, но имаме два проблема.

Първият е, че не дава на съпруга ми да я гушка или взима на ръце. Ако се опита да я гушне, започва да плаче силно. Допуска го до себе си само, ако е седнал или клекнал и е на нейната височина. Само в такъв момент е склонна да му направи "боц" с пръстче или да му позволи да я погали. Само към него е така резервирана. Не знам дали не го свързва с това, че я взима от приемното семейство, макар че и аз бях тогава, а към мен е като залепена. Имате ли идея на какво може да се дължи това? Какво можем да направим, за да се сближи с татко си?

Вторият проблем е свързан с мен. Мисля, че изпадам в някакви депресии. Всичко с малкото е ок, храни се добре, спи добре, кротичка е, гушкаме се и се привързах към нея, но нещо ме стяга в гърлото. Изведнъж започвам да плача и след 20-ина минути всичко се оправя и знам, че ще се справя. Но след час-два пак започвам да плача и да се чудя ще се справя ли, не се ли заех с нещо непосилно за мен, не отнемам ли нещо от биологичните си деца, ще я обикна ли както тях... И после, като я видя да ми се усмихва, знам че не съм сгрешила. Но се чувствам виновна заради мислите, които са ме били налегнали. Всички тези въпроси съм си ги задавала и преди осиновяването, но сега, когато всичко е реалност, ми тежат много. Предполагам, че ми трябва време, но на моменти ми е много тежко и ми се иска да съм емоционално добре. Нормално ли е да се чувствам така? Ако ви се е случвало, кога отмина това състояние? Дали ще се справя сама с това или е по-добре да говоря с психолог? Майките с биологични дечица, с течение на времето обикнахте ли децата като свои родни? Случвало ли ви се е да ги делите на родни и осиновени? Винаги съм била убедена, че ще обикна детенцето наравно с биологичните ни деца, но сега се страхувам ужасно много какво ще стане, ако не успея. Искам да дам най-доброто за това детенце, но не знам дали ще се справя ... Не съм съжалила нито за миг, че осиновихме малката, но се чувствам мното неуверена. Съпругът ми е много уравновесен човек и е сигурен, че ще се справим, но ми е трудно дори на него да опиша как се чувствам, защото заговоря ли за това, започвам да плача и се разстройвам много. Имам чувството, че ще се пръсна... Нормално ли е всичко това? Имам нужда от вашите коментари и съвети. Не съм вярвала, че ще изпадна в такова състояние.

П.С. Забравих да уточня, че преди осиновяването се наслушах на доста неприятни неща - че съм щяла да съжалявам за решениено си, че по този начин съм съсипвала живота на биологичните си деца, че те ще страдат, че другите ще им се подиграват заради произхода на сестричето им, че ще ги лиша от времето и любовта ми и много подобни. Предполагам, че всичко това ми е повлияло, защото се чувствам адски виновна пред биологичните ми деца. Охх, стана дълго и объркано, но имам нужда от малко кураж.

Здравей Поли 

Нормално е към края на първата седмица да се появят въпроси и проблеми. Съвсем нормално е и да изпаднеш в след осиновителна депресия. Не си първата, няма да си и последната  Всички въпроси и съмнения, които се въртят в главата ти минават и през главите на повечето осиновители 

Ще започна от първия ти въпрос - нормално е детето да е привързано в началото към единия родител и да дистанцира другия. Каква е причината ............ мога само да гадая, но предполагам, че щом го допуска до себе си, когато той е на нивото на очите й, значи че й изглежда прекалено голям и това я плаши. Трябва й време, ще видиш, че после така ще се лепне за него, че ти ще почнеш да ревнуваш 
Важното е да не бързаш с нищо, освен с правилата в къщи. За тази малка душа вашият дом все още е нещо ново, нещо непознато и нещо, което не е ясно колко ще го има. Дай й време да свикне. Това, че е в прекрасни отношения с батко си и с кака си е много добре, но това все още не значи, че тя е наясно кои са те, какви са ...... знае само, че са деца и са близки по възраст, което ги прави по-лесни за комуникация. Трябва да минат месеци, понякога даже година, за да разбере и да приеме, че тези хора са й близки. Тепърва ще се сблъскваш с още много въпроси и ще си помогнеш много, ако не търсиш отговорите пречупени през твоите очи и познания. Опитай се да си представиш, ако тебе те заведат в абсолютно непозната среда, с напълно непознати хора какво ще правиш? Вероятно ще започнеш да търсиш границите, за да можеш да се адаптираш. Ще си позитивна, в началото послушна и като се ориентираш в обстановката ще започнеш да опитваш до къде ще можеш да стигнеш и да пробваш да завоюваш територии. Е, същото прави и малкото човече    Затова обяснявай повече, показвай, играй с нея, не допускай да нарушава правилата в дома ви и полека лека тя ще свикне и ще се привърже към всички ви 

Поли, всички ние сме хора. Носим душа, сърце, обичаме, страдаме, съмняваме се в това, което правим понякога. Страх ни е - от какво ли не  Няма хора, които винаги да вършат само правилните неща, няма безгрешни хора, супер праволинейни човеци просто няма! Затова приеми, че щом дишаме, значи има за какво да мислим и да се съмняваме  Няма защо да се връщам много назад - само преди 2-3 месеца, а това е година и половина след осиновяването си задавах същите въпроси - ще се справя ли, ще успея ли да направя от това малко усмихнато човече добър човек, това, с което съм се нагърбила по силите ми ли е? И въпросите са страшнички, защото аз сама отглеждам дъщеря си и в такива моменти ми е ужасно трудно. Но се справям или поне така се надявам  Най-страшният въпрос е обичам ли я достатъчно, но пък на този въпрос отговорът идва обикновено сам, когато се хвана, че седя, мисля за малкото диване и се хиля ( безпричинно ) за ужас на околните 

Опитай се да си помогнеш сама, като се научиш да приемаш нещата от живота ти такива, каквито са. Ако усетиш, че не успяваш - отиваш при социалните, искаш направление за психолог и търсиш помощ. Аз потърсих съвет на психолог, защото разбрах, че няма да се справя сама с 4 годишно дете, независимо от това колко кадърна изглеждах и в собствените си очи и в очите на близкито ми обкръжение. За мене това беше правилен ход. За тебе кой ще е правилният - ще го решиш сама     Важното е да се успокоиш, за да можеш да вземеш правилното решение!

Стискам ти палци и съм сигурна, че си най-прекрасната мама за твоите прекрасни деца! 

Поли  

Когато преди време бях писала, че и ние преминаваме през своята адаптация имах предвид именно такива усещания, нестабилност и въпроси, каквито описваш. Ще е различно и в сравнение с биологичните ти деца, най-малкото защото преди организмът ти се е подготвял и променял за новия живот. А тук, колкото и да си се готвил, колкото да си го премислял, колкото да си уверен, че ще се справиш, че носиш обич, че ще е за хубаво и за детето, и за вас... всичко все едно става "БАБАХ" по главата... трябва време да се притъркат тези светове, новата битност да влезе в семейството. Нормално ти е състоянието. И всичко ще бъде наред.

Колко време продължава адаптацията - само главата ми престана да бъде тъй ватена след година - година и половина,  въпросите, тревогите и желанието да поплача, стъписването и досега си го нося Но вие сте едно пълно и хубаво семейство, моята "супа" е друга, аз го гледам сама. И съм най-щаст.ивата мама на света

Радвам се, че при вас сравнително плавно е започнала и адаптацията за момичето ви. Няма да те плаша, че така е само първите две седмици  , естественно, че по-нататък детето ще се поотпусне и това е нормално и сигурно ще е хубаво.  Аз бих посъветвала друго: да го карате по-спокойно, уравновесено, бавничко. Няма как да не се натоварва психиката на детето от тези преходи. Имам предвид, че новите впечатления, новите хора, новият език, новите дрехи, играчки и т.н. и т.н са пре-пре-достатъчни, те са й свръх много. Явно детето има светъл характер, за да бъде и занапред такъв на първо време бих посъветвала по семпъл, спокоен и организиран бит, без много гости, нови играчки, пътувания, нови впечатления.

Дай си осъзнато време за свикване с новото състояние без да се кориш.
 
Любовта ще дойде и вашата, и нейната.

А за другите деца и семейството... Не знам какво друго по-хубаво бихте могли да направите. Да, животът ви ще се промени, да вниманието ще се разпределя по друг начин, да в началото мъжът ти, после и ти ще ревнувате, защо малката реве сега в ръцете му, а после няма да слиза от тях, а ти ще си само обслужващ персонал за известно време, ще си много-много по-уморена... Целият ви бит ще се промени, но е живот и децата ти ще разберат за него много повече от другите деца, ще усетят със сърцето си цената на приемането и силата на даването, ще имат още един близък, сега още малък и нуждаещ се от вашата, тяхната закрила човек на тази земя. Може би няма да е леко, но е важно, същностно и прекрасно.

Ако сметнеш, че е трудно и бързо трябва да влезеш във форма разбира се е нормално и правилно да се обърнеш към психолог за помощ. Но поне засега ми се струва, че всичките ти преживявания са нормален процес на адаптация.

Още веднъж ви желая тя да не ви мъчи много всички!

E, ne se sdqrjah i iskam da ti pisha tuk,vmesto da ti se obajdam!!!Tova detence e tvoeto,kakto sa i drugite dve.Popravi me,ako se lqja,no mai go chakahte tochno 9 meseca,tova si e edna bremnnost,samo che ti ia izjivia malko po-razlichno.Ne s bebe v korema,a v misli i ochakvane.Normalno e spored men ne samo Katerina da se adaptira kqm vas,a i vie kqm neia(osobeno ti),za koeto triabva malko vreme.Ostavi vremeto da si svqrshi rabotata.Dali shte ia zaobichash kato drugite si dve deca?!Da!!!Otgovori si na vqprosa koga tochno zaobicha drugite si deca,v momenta na rajdaneto ili s techenie na vremeto vse poveche i vse poveche.Sigurno te e strah,mislia che e normalno,no pqk te i poznavam i znam,che shte se spravish otlichno zanapred.Dotuk 6 za iniciativata i smelostta,no nai-veche za lipsata na predrazsqdqci.Zadqljena si da bqdesh silna za 4-ma dojivot.Obicham te,vqzhishtavam ti se i mi se obajdai da si pobqbrim poniakoga.Niamash nujda ot psiholog,a ot tova da se vpusnesh smelo v ejednevieto s po-goliamoto si veche semeistvo,naslajdavai mu se...Kogato chovek se sqmniava v sebe si,znachi misli i chuvstva,tova ne e li otgovor na vqprosite ti?!

Поли  ,

 Момичетата вече са писали....Нормално е всичко, през което преминаваш. И аз имах своите моменти - посред нощ, на балкона, палейки цигара след цигара, мислейки си дали ще се справя, дали наистина това исках, за какво ли ми беше, ще го заобичам ли, кога? Въпреки съвсем ясната осъзнатост на решението ми и въпреки образованието ми, което беше и все още ми е от голяма полза. Въпреки цялата теоретична подкованост и огромна подкрепа от близките, имах такива моменти - в началото много чести, после разредиха - някъде около 5-тия месец на детето у дома почти не ми минаваха подобни мисли. Но, ако се замислиш, не е ли така с всяка една важна промяна в живота на човек? Дали избор на партньор, нова работа или каквото и да е? Това, според мен, е нормална част от случването на нещата. Изживей и този момент, и той е част от картинката, после ще мине 
 Не зная дали се обичат различно осиновените и биологичните деца, но аз винаги съм си мислила, че всяко дете се обича различно - не по-силно или по-слабо, а просто различно, защото всяко дете е уникална, единствена вселена - със своя характер и своите нужди. Може и да не съм права, вие, хората с повече от едно дете, ще кажете. А за твоите биологични дечица и мислите в посока дали не ги ощетяваш....Според мен е същото, както да вземеш решение за второ/ трето/ - етнайсто дете. Аз за себе си не вярвам в това, че следващо дете ощетява предишните, напротив - твърдо съм убедена в обратното. Дава емоции, дава усет за семейство, учи на задължения, обич, морални ценности. И още хиляди, хиляди неща, които не бих могла да събера в думи. Знам само, че аз ще направя всичко по силите си, за да не бъде моето дете без братче или сестриче.
Миличка, ти отговорите ги имаш у себе си. Просто си дай време да си преболедуваш промяната, и после всичко ще си дойде на мястото. И помни, не си сама 

Поли, мила, не се тормози с такива въпроси за ощетяване на баткото и каката. Все едно си родила трето детенце, също толкова биха били ощетени биологичните ни деца, ако им бяхме родили още едно сестриче / братче. Въпреки че това са съвсем нормални терзания. Аз, когато взехме малката, каката ми беше на 13 години, минавахме през едни супер трудни периоди - пубертет и изпити за гимназия на каката, адаптация и наваксване на институционалните дефицити на малката. Имаше моменти в които изпадах в такива дупки, че сериозно се замислях правилно ли постъпихме. Но, децата ми даваха сили да продължавам напред. В такива моменти приемах, че малката е като да съм си я родила. Взели сме правилното решение, това са били нашите желания и мечти, обмислили сме го и сме взели решението. Сега просто вървим напред 

В приемното семейство имало ли е мъж. Ако не - ясно защо се дърпа от таткото. Ако да - може  разликата във физиката, гласа, жестовете на вашия татко да смущават детето. Тя е мъничка и може да се стресне и смути само защото е по-едър човек, с по силен или дебел глас.... такива неща. Трябва и време да свикне. Споменаваш, че съпруга ти е спокоен и уравновесен - това ще помогне. Сигурно му е трудно да приема, че детето го отблъсква за сега, но с повече търпение, нещата ще се получат между тях.
За съмненията и въпросите, няма да бъде обстоятелствена, съгласна съм с това, което пишат другите. Ето само един паралел - има осиновено дете и не помня да съм имала такива колебания и съмнения, може би защото ни беше първо, много желано дете и бяхме много щастливи, когато се появи.
Сега съм бременна и когато разбрах, че чакаме не едно, а две бебета имах период да смущение и несигурност. По нощите съм си мислила "ами сега, как ще се справим, трябваше ли да го правим, не беше ли по-добре". Просто когато се появи нов /нови/ членове на семейството, ангажиментите растат и е нормално да се тревожим. Това не е защото сме слаби или имаме съмнение в избора си, а защото сме отговорни и искаме да се справим по най-добрия начин. Нали така? 

Момичета, благодаря ви за окуражителните думи, споделения опит и съвети тук и на лични. Някак си ми поолекна, когато споделих и след като поговорих дълго и без задръжки със съпруга ми и с една от най-близките ми приятелки. Явно съм имала нужда да го споделя и да го изхвърля от себе си. Сега се чувствам по-ведра и с нови сили. Опасенията и въпросите още си ги имам, но от вчера умът ми се избистри и се чувствам готова да се боря с тях 

Голямо влияние ми оказаха няколко думички, написани от Маня: "Все едно си родила трето детенце..." Ами да, това е точно така. Тези думи попаднаха точно в целта. И тя си е мое детенце. Това е истината. Сега, когато започнат да ме нападат отново такива мисли, веднага се сещам за тези думи и си спомням, че и тя е мое дете, наравно с другите две и че както тревогите и грижите покрай тях не ми тежат, така и тези няма да ми тежат. Предполагам че ме уплаши и това, че тя е малка, а аз съвсем бях забравила колко трудно е да се гледа мъниче. Моите вече са самостоятелни, хапват сами, мият се сами, обличат се сами и се оправят с ежедневните неща без проблем. А сега изведнъж времето ми е на 100% заето покрай малката и явно ми е нужно време да се настроя за новия начин на живот. Но вече ми е по-леко. Както каза Алекс - опитвам се да приема нещата такива, каквито са 

Сега се връщам назад и си спомням колко много се притеснявах как ще обичам момченцето си след като се роди, при положение, че толкова силно обичам кака му. Но с времето и както написахте по-горе, с грижите покрай него, го заобичах също толкова силно. Наистина, любовта не идва веднага след появата на бебето, а лека-полека, без дори да се усетиш... Сигурна съм, че и сега така ще се случи 

Още веднъж благодаря за думите ви. Всичко казано влезе в главата ми и зае своето място 

Здравейте, само ви чета без да пиша, отдавна не бях влизала в темата и сега прочетох , че мислите че престоя в институция се отразява на емоционалното развитие (забравих да кажа, че нашия син го взехме на 5 м). Не мисля, че изостава в развитието от другите деца, но това което прочетох в темата малко ме смути. Той също е много чувствителен и непрекъснато търси контакти с познати и непознати. До сега не го отдавах на престоя му в детски дом, а на самата му природа. Мисля, че аз го научих да е контактен, не съм го отдавала на престоя в институциите.

Здравейте 

Аз вече се чувствам много по-добре. Пиша, за да ви кажа, че се оказахте прави. Близо 10 дена след идването й у дома, малката започна да плаче много. Това продължи 2-3 дена - тръшкане и пищене за абсолютно всичко - когато ляга, когато става, когато е гладна, след като се нахрани, когато не й давам да си слага камъни в устата, когато не й давам да яде пясък, когато не й позволявам да си качва краката на масата... От два дена обаче се държи много прилично. Истериите изчезнаха и сега пак е лъчезарна и усмихната. Но имаме друг голям проблем - не иска да ходи, когато сме навън, но и не иска да се вози в количката. Държи да я нося на ръце. Това се случва и у дома. За мен е голям проблем, тъй като тя е доста тежка, а аз съм слабичка и вече съм на ръба на силите си - имам страшни болки в гърба и в колената. Не я ли нося на ръце, ляга на земята и започва да пищи пронизително. Не знам какво да правя, но вече нямам сили да я нося на ръце. Много ми е мъчно да я оставя да пищи на земята, но наистина няма да мога да издържа още дълго с това разнасяне на ръце.

Забелязвам и друго, въпреки факта, че не е прекарала нито ден в институция. Иска да яде постоянно. Всяка една минута. От вас разбрах, че по този начин (ядейки), чувства сигурност. Но тя е доста дундава и ми е трудно да й давам ядене постоянно. Опитвам се да я залъгвам с краставици и ябълки. Проявява и други черти на децата, живяли в институции. Когато се разстрои, започва да блъска главата си, а когато плаче, се гали сама по главичката и си повтаря "О-о-о, о-о-о". Случвало си се е и на други дечица, които не са живяли в институция и на какво би могло да се дължи това?

Здравейте мили мами на малки и по-големи дечица!
Отдавна не съм писала,нашето момиче също иска да яде непрекъснато.
От начало не я спирах, но сега вече и давам както е редно да се храни.
Непрекъснато и говоря, че храната не е най-важното нещо в живота , а необходимост.
Понякога ме гледа като бебе и не знам дали ме разбира.
Свикна с много неща , но сега имам следните тревоги,
изцяло общува с ромчета , непрекъснато се заглежда за момчета.
Страхувам се, защото майката е родила 7 деца и всички е оставила за осиновяване.
Не съм имала момиче и не знам дали е нормално на тая възраст, при положение, че толкова е
пропуснала да си търси непрекъснато приятел или не знам какво.
Споделете моля,ако някоя оцеляла мама е имала такива тревоги.

Еми, твоят случай е много специфичен - дете на 12 години, в период на адаптация и за капак - в пубертета  Хич, ама хич не ти е лесно. Не вярвам някой от пишещите тук да може да сподели опит, но би трябвало психолога да ти помага в решаването точно на такива проблеми. На тази възраст е нормално да се заглежда вече по момчетата, но това, че дружи приоритетно с роми ми говори, че се чувства аутсайдер. Говорите ли си по тези въпроси или просто я наблюдаваш? И по-важният въпрос - психолога, при който ходиш специализирал ли е за работа с осиновени деца? Това е много важен момент, казвам го от личен опит!

По въпроса с храненето - аз имам същият проблем с дъщеря ми, който вече е на приливи и отливи. Когато е спокойна сама ограничава количеството на храната, но ако е тревожна - яде като за последно. Решението е Режим на храненето и много, много приказки по въпроса. И Поли, никакво отстъпление!  Хранене в определени часове, междинни хранения сутрин и следобед, по възможност с плодове, вечеря не по-късно от 19 ч и никакви бонбонки и гризинки преди и след това  Първите месеци аз спрях и шоколада, защото се превъзбуждаше от него и ставаше страшно .....


Другият проблем -  с тръшкането и истериите е често срещано в този начален период, а системата за справяне е следната - преместваш я някъде другаде ( друга стая, ако сте в къщи или сядаш с нея на близка пейка, ако сте навън), гушваш я с гръб към тебе и чакаш истерията да премине без да й говориш. Тя така и не те чува, затова не се хаби След като се успокои вече можеш да й обясниш защо това, което иска няма да стане. Добре е да не отстъпваш пред истеричните й ревове, защото така нарушаваш собствените си правила, а нарушаването на правилата води и до нестабилност при детето. Не знам дали го обясних ясно, ако не си ме разбрала - казвай  Същото се отнася и до носенето на ръце - обяснявай й, колкото и да е малка тя пак те разбира  Тя в момента пробва къде са границите за всичко, а всяко едно твое отстъпление е победа за нея, но не е в нейна полза. Очаквай скоро проблеми и със заспиването 

По втората част от въпросите ти мога само да кажа следното - приемното семейство не е семейство, просто е по-малко подразделение на институцията. Доказва го факта, че си блъска главата, нещо типично за деца, отглеждани на стаден принцип в домовете. Липсва й сигурност, липсва й авторитет, липсва й нежна прегръдка, липсват й всички неща, които карат едно обичано дете да се чувства сигурно и спокойно. С времето това ще изчезне, гушкай я и й говори повече и ще видиш как ще престане с блъскането на главичката 

Има нещо важно, което е добре да се запомни - децата попиват нашите мисли и настроения, затова е важно да сме спокойни и уверени в себе си! Тогава и те ще намерят свята сигурност и спокойствие! 

Здравейте, Емилия,
Попаднах на книга на детски психолог, осиновила по-голямо момиче - «Дневник приемной матери» Майя Ракита. Книгата не е "идеална", но е споделен личен опит на професионален психолог (на руски): http://victoriacf.ru/1999/dnevnik-priemnoj-materi-majya-rakita/