Труден въпрос

А, аз от тях го очаквам по-скоро...
Аз съм дистанцирана, но ги обичам. По принцип се дистанцирам от всички, които по някакъв начин биха могли да повлияят на решенията ми... Но не бих могла да си представя да прекъсна отношенията си с тях, ако те не го пожелаят.
Да, ако са били лоши родители в миналото, най-вероятно не бих искала да имам нищо общо с тях. Но те бяха и са прекрасни хора и родители. 

Как да ти кажа... аз бях изправена пред такова решение. Майка ми цял живот е била супер властна жена, която не търпи да не е нейното. И когато се омъжих и излязох от нейния контрол започна системен тормоз. Аз съществувам само когато тя има нужда от мен. Носеше у дома на децата дрехи, които и давали разни приятелки..., изчезваха мои дрехи и се оказа, че тя услужливо ги носела по врачки да им "баят" за какво - никой не знае. Толкова мразеше мъжа ми по едно време, че му надупчи с нож няколко чифта дънки и му изчезна втория комплект ключове от една от предишните ни коли. Така я и продадохме през 1995 с един комплект. През 1998 купихме апартамент и след ремонта дадохме ключ и на нашите, ей така за всеки случай. Голяма грешка! Та, намерих комплекта ключове във вградения гардероб в коридора, на дъното му, където просто няма нищичко и никога не е имало. Три години жената е чакала мига да ми ги "върне". Интересно защо идваше у дома, когато нас ни няма, като учтиво проверяваше по телефона да не сме там със сигурност. После много неща не се знаеше къде са... Миналата година, докато бяхме на море уж седя у нас да полива цветята, да ми гледа къщата... Що ли ми трябваше!? Не могла да си отключи и баща ми вместо да извика ключар за 30 лв. (които естествено щях да му върна) или да разпробие патрона и да сложи някакъв докато си дойдем (за 2 дни иде реч!) така беше разбил вратата, че от коридора по тъмно се виждаше светлината на стълбите... Превърнали са къщата си в склад за боклуци и живеят с баща ми( който пък толкова се интересува от мен и внуците си, че не знам дали им помни имената и дали ще ги познае, ако ги види) като отшелници. Мога да разказвам до безкрай, но е досадно, а и ми е неприятно и на мен самата. Отказах се доброволно от този тормоз, а и тя не ме търси. Но при мен причината е може би, че съм осиновена и те никога не ме почувстваха като свое дете. Може би темата не е за мен, аз не съм като другите деца на своите родители... и сигурно не е толкова ненормално, че отношенията ни са в безвъзвратен разрив.

Здравейте!И аз се изкуших да се включа, макар че темата е доста деликатна.....Ще изкажа мнение, без естествено да го налагам на някого.По-скоро това е моят опит.Човек като се замисли, винаги може да намери в родителите си ( и не само...) поводи за отчуждение, че и скъсване на връзките...., но това не е изходът от евентуалния проблем.Защото раздялата не го разрешава, а само би го приспала...и цял живот тегне върху двете страни тая прокоба...Това съм го разбрала от собствен опит.Много често е имало моменти, когато ми е ставало криво и болно, заради постъпките на родителите ми към мен, НО винаги когато съм възроптавала срещу тях(особено срещу майка ми) и съм споделяла с някого своето негодувание (и болка) е ставало така, че всичко се обръща срещу мен - дори в най-елементарни неща да нямам сполука.Това ме накара да се замисля над думите от Библията: "Почитай майка си и баща си, за да живееш добре на земята!"Направих опит да подтискам лошите си чувства и да не се оплаквам от тях пред други хора....т.е. въпреки всичко да ги почитам и наистина нещата се промениха към добро!Аз характерите на родителите си никога няма да ги променя, но когато им отдавам дължимото им уважение(дори и това да е само заради факта, че са ми дали живот!А могат да се намерят още много причини да ги уважавам...), аз получавам благодат в живота си.Наистина по чуден начин личният ми живот се подрежда по-най-добрия начин(колкото и странно да звучи!)Е!Няма спор, че идеалната комбинация е БЛАГОСЛОВИЯ И ОБИЧ от родителите и БЛАГОДАРНОСТ И УВАЖЕНИЕ от децата, но не винаги се получава така.Затова човек трябва да се стреми да изпълни онова, което е присъщо за неговата позиция(на дете или родител), защото колелото винаги се завърта... и впоследствие като родители можем да попаднем в същия капан...Ако човек проявява винаги добро отношение, въпреки всичко, той спомага нещата да се обърнат към добро въобще(рано или късно).А ако не се стреми да постъпи по добър начин( въпреки всичко), той спомага нещата да тръгнат към лошото и привлича злото в своя живот.Вече като майка аз осъзнавам колко е важно да уважаваш родителите си, защото така даваш добър пример на детето си....а и както е известно никой не е съвършен...който осъжда, повтаря после същите грешки....Родителят си е родител, дори и да е "най-черният" човек на света....Затова, ако назрее конфликт(вече рядко се случва) предпочитам да претърпя - после всичко си идва на мястото.Дори нещата се нареждат по-добре отколкото мога да очаквам...

Моето мнение също е такова.

Имам прекрасни родители, макар и всеки да е със своите странности /моите включително/.
Както и да виждат родителите си, децата  не бива да бъдат техни съдници.

Ей това никога няма да го разбера. Как може да има такива хора. Аз имам позната, която след като се омъжи повторно- никога не потърси дъщеря си. Сега има внуци- никога не ги е виждала.

По темата- не знам дали има нещо, което би ме накарало никога повече да не погледна родителите си. Едва ли. Помагат ми твърде много, обичам ги и съм възпитана добре, за да им обърна гръб някога, по какъвто и да е повод. Правили са и правят много неща за мен, да са ми живи и здрави.

  това е и моето мнение,просто все едно аз съм го писала.

Аз с единия си родител съм прекратила контактите си. Така ми е добре, не ми липсва.
Причините са много и доста лични, пък и боли, когато мисля за това...

Не смятам ,че е добре да се прекъсват  отношенията с родителите. Не забравяйте ,че те са се грижили за нас и треперели над нас както и ние сега треперим над нашите деца. Колкото и да сте им сърдити все пак те заслужават поне малко уважение.как бихте с епочувствали ако вашите деца един ден се отнеста така с вас?

Не мисля, че някога ще ми се наложи, особено що се отнася до майка ми! 

Тази тема ме подсеща за една фраза, която наскоро чух - семейството ни е само временен подслон, това са хората, които ни хранят, обличат и се грижат за нас, докато открием истинското си семейство.