Труден въпрос

МНоооого е сложно...

Наистина труден въпрос!!!!
Не мога да отговоря!Ще следя темата!

Не съм ги прекратила, но няма близост като преди. Разни неща, прекалено много искаш, почти не знам кой ще ти отговори... 

Ако се изправят срещу мъжът ми.Мачкам всичко заради него.

Мойте родители са прекрасни хора и мачкам заради тях 
Никой не може да ме раздели с тях.Ха само да се опита някой 
За вас не знам, но аз имам силна и стабилна връзка с родителите си, и никога не бих си позволила да прекратя отношения с тях

Причината беше, че казах няколко истини на баща си, не  му хареса - той си мисли, че е винаги прав и никой нищо не може да му каже (камо ли пък дъщеря му). Не си говорим от 4-5 месеца. Скоро имах рожден ден и се надявах да ме поздрави и да забравим, но не се обади.  

а той????

Надявам се да не ти се наложи да имаш собствен дефиниран отговор...

Моите ги обичам и почитам, но съм борец и в ранна младост съм казвала на мама: "Не си ми дала живот, за да ми го вземеш"; в смисъл: "Ще правя каквото реша - мой си е вече този живот!".

Права съм си била - пак така бих постъпила. Но и тя се осъзна.

Аз никога не бих си мръднала пръста за някой,който не е готов на същото.Самарянка не е моето име.

Може би това, че вмество те да са ми опора аз трябва да съм им, дори през детството, бях се едно буфер на проблемите им. Много е тъпо да привлечеш детето като съюзник и да му стовариш такава огромна отговорност. И дори сега при мой проблем вместо майка ми да успокоява мен и да ме попита имам ли нужда от нещо и как се чувствам тя започва да реве, да се страхува, да си чертае мрачни картини и така не ми помага. Май винаги съм се чувствала по-зряла от тях, пък не трябва да е така. Най-голямата драма в момента е, че аз не желая да споделям и тя много го преживява, е как да споделя като знам каква ще и е реакцията.

Но пък мога да разчитам на тея, просто си е такава прекалено чувствителна и ме дразни, че това и пречи да се държи уравновесено когато трябва.

Ние сме като италианците - правим луди скандали от време на време, но не можем един без друг. Не мисля, че някога ще ми се случи. Трудно си извоювах авторитета в техните очи, но се радвам, че все по- често и спокойно мога да споделям с  тях.

дано е така завинаги - макар, че завинаги е дълъг период..........

Аз прекратих контакти само с майка ми. Баща ми все още идва, вижда си внуците и е добре дошъл у дома.
Обяснението е дълго и много лично.
Каквото си направиш сам и най-злият ти враг неможе да ти стори.... Е, майка ми загуби единствената си дъщеря.

О,не искам да е завинаги.Цял живот ще бъде достатъчно.

Случвало се е да не си говорим за малък период, но да прекратя отношенията ни за в бъдеще - НЕ. Много кратък е живота и ще ми тежи на съвестта.

Е, картинката и при мен е същата, но не сме се чували от раждането на втората ми дъщеря - година и половина. Камъчето на раздора беше името, но покрай него си казахме доста неща т.е. аз казах доста неща .... трудно ми беше да осъзная, че този човек си има своя паралелна реалност, според която аз съм неблагодарницата, след всичко, което е причинил ... но ... за сега отношенията ни са замразени ...

И при мен стана така макар, че живееме в една къща с моите родители.
Аз съм мноооого търпелива и я търпях майка ми цели 10 години с надеждата да се промени. Е това не стана и аз сложих чертата на края. Все пак искам останалата част от живота си да го прекарам в спокойствие и разбирателство.
Бих ти разказала историята си по-подробно на ЛС ако ти е любопитно. 

Същото важи и за мен, с малката разлика, че скандалите не са луди, а кратки и много шумни от моя страна.
Не си представям момента, когато няма да мога да ги чуя, когато си поискам.
В този ред на мисли, мисля че няма нещо или сила, която ще ме принуди да разваля отношенията си с родителите си.
Виж .... С "другите родители" въпросът стои по друг начин  .....

За мен родителите са над всичко...ни мъж, ни приятел ни нищо би ми развалило отношенията с тях. Когато обаче имам дете друго ще отговоря.

Същото, но се отнася за баща ми.
Майка ми ми е най-близкият човек.

Разведени родители.
Не съм виждала и двамата от поне 15 години-никой не е проявил интерес да ме потърси.Ако се появят един ден,освен с презрение,другояче не бих могла да реагирам.
Имам доста по-малък полу-брат,който съм отгледала почти самичка.Говорили сме си на тая тема и двамата сме на мнение,че за нас е по-добре те да не се появяват изобщо.
Ако някой ме попита нещо за родителите ми,казвам,че нямам такива-без много обяснения.

аз не мога да ти дам отговор, защото имам късмет с родители - много всеотдайни и любящи хора! не мога да кажа, че не съм им създавала проблеми, но много ги обичам и ги приемам с всичките им странности...

Някак си сърце не ми дава .Иначе имам причини .

Със сигурност ще мислиш по друг начин, когато децата дойдат, всичко се променя.

Пълното неразбиране и неодобрение на мъжа, когото обичах. Трябваше да избирам. Тежък избор. Труден. С много последици и много въпросителни...

Минаха няколко години, докато го приемат, докато ме приемат. Докато осъзнаят какво носи той под обвивката.

А можеше да не губим тези години, можеше да не казваме думите, които ... и сълзите, които ... и обидите, които...

Много неща преосмислям през последните дни по една или друга причина. Но категорично мога да ти кажа, че 100 пъти да живея този живот, 100 пъти ще взема същото решение.

 Ето това е най-трагичния резултат от едни пропилени взаимоотношения и нежелание да се говори на един и същи език.

 Радвам се, че нещата са си дошли по местата.

Това е и моят отговор.

Има най-различни хора по-света,аз си мисля че никога не бих направила нещо такова,но колкото по-остарявам,по-ме отвращават такива неща(не въпросът ти) а отношението на родители към собствените си деца,ето тук имаше тема,за това как баща изнудва синът си за пари и разни подобни,обичам ги,но ако ме предадат....уж не вярвам,но вече такива неща започнах да виждам,чувам и въобще...........помия(не от моите лично),но както споменах светът е странен!
Не бих ги оставила съвсем,но.....ако ме унижават,ако ме корят непрестанно,има такива,които дори се подиграват на децата си,които ги клеветят на комшии и приятели.....труден въпрос,но има хора и хора!Които е случил на възпитано семейство-това е прекрасно,но уви има много изключения за съжаление! 

Мислех, че имам достатъчно основателни причини да прекратя всякакви връзки с баща ми. Трудни за споделяне, трупани в продължение на целия ми живот. Гадно, ужасно. После мама почина. И установих, че той е единствената ми връзка с нея, единствената ми връзка с детството ми, със самата мен. Какъвто и да е, той е част от мен /по-скоро аз съм част от него/. И нямах сърце да го изгоня от себе си. Не намерих сили да се възправя пред един съсипан и самотен старец, да го огорча допълнително с тежки думи, да дам лош пример на децата си. Той е мой баща и това никога няма да се промени /дори и да не си говорим/. Дори и да не е прав.

ВЪЗХИЩАВАМ ТИ СЕ!  ДОБРА МАЙКА СИ ТИ!!!

С майка и до ден днешен сме много близки.
С баща ми сме воювали откакто се помня. По-голямата част от което време съм се мъчила да му докажа, че съм нещо стойностно. Абсолютно загубена кауза... Толкова рядко ми казваше нещо одобрително. В последните му години установих, че отвратителното му отношение всъщност е била неговата представа за любящ баща, който да помага на дъщеря си да преодолее грешките си. 

Много отдавна си мислех, че съм се откъснала емоционално от него, защото не споделях нищо лично и рядко си говорехме, освен ежедневните глупости - не се отказа вярно. Накрая на земния му път вече го бях приела такъв, какъвто е, без да се вслушвам в едно от нещата, които ми казваше и ме обиждаше. Случвало се е да му изслушам тирадата и да кажа: "Така - дотука бяха опитите ти да ме нараниш. Не знам защо ти е криво днес, но не желая да си го изкарваш на мен. Ако искаш - можеш да почнеш отначало - например, да се опиташ да ми кажеш нещо приятно. Ако не искаш - нямам повече време."

Сега, две години след като го загубих, установявам, че някои неща, които ми е казвал и са ме обиждали, са били истини. Абсолютно неподходящо поднесени. Както е могъл... Сигурно ще открия и повече... Мир на душата му, дано ми прости, както аз съм му простила отдавна. Мъчно ми е, че не мога да му поискам прошка лично.

На мен ми е много болна тема.Но на въпроса имах лошо детство заради една жена която ме е родила и намразила явно,след като порастнах трябваше да се боря за всичко в живота и за малко уважение но то така и не дойде.
Малката причина пълното делене на мен и брат ми.
Другата гадната делене на моите деца като втора ръка внуци.
И още една фаталната настояване да се разведа с мъжа ми защото бракът ни нямал бъдеще,и това защото не се подчини на волята на властния си дядо.
Причините да се прекъсне тази връзка  са много, не може да се направи само заради една грешна стъпка те са много и се трупат.
Аз въпреки всичко не ги мразя но не мога да преглътна всичко,а и те продължават да копаят дупката между нас с големи темпове.
Но аз съм щастлив и благословен човек със семейството което съдадохме дано бог да ни пази.

Прекъсвала съм си отношенията и с баща ми и с майка ми. Разведени са, но не това е причината, много хора са разведени и остават добри родители въпреки това. С баща ми винаги съм била по-близка и скарването ни беше тъпо, извинихме се взаимно и се сдобрихме, но с майка ми отне 3-4 години да отида да я видя, да и проговоря и така... Причините са в самите тях, лошо, бих казала, криминално отношение към децата си, незаинтересованост, отказ за помощ в безизходни моменти. Сега не разчитам на тях и съм хиляда пъти по-добре, но възобнових контактите си заради спокойния си сън.

И при нас долу-горе така се получи.

Аз не съм ги прекратила, макар да ми се е искало в някои моменти. Сега се чуваме веднъж или 2 пъти годишно. Виждаме се още по-рядко. Намирам това за идеален вариант. Хем не е да не си говорим да речеш, хем няма опасност да си досадим. Причините - най-общо казано не се разбираме. Но със сегашния начин на общуване и аз, и те сме доволни

Сигурно отдавна ти е простил, не се тормози. Аз загубих баща си преди 10 години и също се обвинявах за много неща, сега си мисля, че той знае всичко и ми е по-леко, намирам черти от характера му в едното ми дете и сякаш продължава да живее до мен. Едва ли има родител, който да не може да прости на детето си.

Родителите ми се разведоха по много грозен начин когато бях 7-ми клас. Баща ми не желаеше да се вижда или чува с майка ми и това беше причината да се виждаме много рядко. На моменти го мразех, че ме е изоставил, но след абитуриентската ми започнахме да поддържаме чести контакти и сега ми е много близък.
С майка ми пък разредихме контактите си, когато станах самостоятелна и започнах да демонстрирам собствена гледна точка. Мисля, че това я обиждаше по някакъв начин - сигурно си мисли, че вече не е авторитета, който е била. Случвало се е многократно и много грубо да се меси в личния ми живот и семейството ми, от което не излизаше нищо хубаво, причинявала ми е много страдания - както душевни, така и физически. Имаше два-три периода от по половин година, когато изобщо не исках нито да я виждам, нито да я чувам - чувствата ни бяха взаимни. Но го преодоляхме. До ден днешен не мога да споделям с нея, защото винаги ми го изкарва през носа. Въпреки всичко, аз я обичам и не мога да престана да се интересувам от нея и да й помагам когато има нужда.
Възприемам го като необходимо зло  .

Когато се замисля осъзнавам, че с майка ми никога не съм била близка.
Баба ми и дядо ми ме отгледаха, а баща ми съм виждала няколко пъти в
живота си. Странното е, че не ми липсват. С майка си се виждам ряко,
баба ми и дядо ми починаха, за баща ми дори не се сещам. Фокусирала съм се
изцяло върху мъжа ми и детето, а опора намирам в добрите си приятели.
Понякога роднините те разочароват толкова, че си мислиш, че би
било по-добре без тях.

В случая с баща ми е това че заради поредната си нова жена(разведен е 2 пъти) загърби мен и брат ми и в крайна сметка в момента гледа на новата си детето,което е на 5 години.Нямам думи да опиша колко кофти ми е,дори вчера имаше рожден ден и му се обадих,но се държах на положение само колкото да му честитя а той милия със ,,скъпата и детето й,,(то е от предния й брак) на морето се пекат .Брат ми по-принцип живее при баща ми,но тази жена го прогони с постъпки и той дълго време се чустваше като натрапник и вече не живее с тях,но баща ми въобще не се заинтересува защо си тръгва и каква е причината,тъй като отдавна го настройва срещу нас,за да отгледа нейната дъщеря а нас кучета ни яли .Това е нещото,което ме отдръпна от него ЗАВИНАГИ!!!

Пропуснах най-гадното......откакто се е родила дъщеря ми никога не намира време да дойде да я види ,а това му е първо внуче и само един път случайно се видяхме,аз бях с бебето и той я погледна само и това беше....

Да, труден въпрос, наистина!
Има всякакви родители, не всички умеят да поддържат хармонични отношения с децата си, не разбират, че когато се месят и налагат, вредят на цялото семейство и на себе си.
И аз съм имала проблеми с моите, но никога не съм поставяла чертата, въпреки властния характер на майка ми. По - добре е при проблеми да се дистанцираш за някакъв преиод от тях, но не напълно, не трябва да ги изолираш изцяло, защото е възможно един ден да разбереш, че нямаш други близки, освен тях!
Валерия, съжалявам за отношението на твоя баща. Искрено се надявам някой ден той да разбере какво е загубил, отхвърляйки собствените си деца и внучето! Знам, че ти е тъжно, но го остави да поживее с тази жена, която казваш, че е прогонила брат ти. Един ден той ще прозре някои неща и съм убедена, че сам ще ви потърси да ви се извини.   

Скоро си направих равносметка, че единствените ми близки хора, на които наистина им пука за мен се броят на пръстите на едната ръка - мъжът ми, синът ми, брат ми и родителите. В цял свят само 5 души... Обичам ги и не бих допуснала лоши отношения с нито един от тях.

ами не ми се иска да го помисля, камо ли напиша, но...
Когато Господ реши, че ги иска при себе си... Дано да не е в близките поне 15-20г. това събитие 

Много трудно бих отговорила на подобен въпрос. Ами предполагам, че най-сигурната причина да прекъсна отношенията с родителите си би била, ако застрашават или нараняват по някакъв начин децата ми (физически или психически).

Благодаря ти. 

У нас е същото положение както при Валерия.Абсолютно същото ..Освен че нямам брат.А с майка ми не съм имала никаква връзка 10 години преди това,така че и сега нямам никаква стабилна връзка.

да,позната история.

вси4ко беше перфектно докато преди години не се опита да казва ма мъжа ми как да си гледа семейството и там му беше грешката.Стана страшно Не си говорехме и ние известно време ,имаше доста търкания.Е,нещата се пооправиха,но никога няма да е същото.

Дали бих прекратила окон4ателно отношения с родителите си?Едва ли,незнам.........не мисля

Няма причина.Никога не би си преустановила оттношенията.Никога!

Ако застрашават семейството ми, не зачитат и не уважават мен и/или съпруга ми или вредят на детето. Но скъсването на връзката с тях ще е най-последната мярка.  Първо ще пробвам с разговори, съвети, молби, дори ако трябва заплахи да не ни виждат известно време и т.н. 
И те са хора и имат недостатъци, но въпреки това са ми родители и ги обичам.

Нищо и никой не може да ме раздели с родителите ми,освен смъртта.Дано този момент е някъде далече в бъдещето.Имам прекрасни родители,които ме отгледаха с много любов и биха дали живота си за мен и сестра ми.Делят ни 300 км,но няма ден,в който да не ги чуя.Днес мама има рожден ден и искам да е жива и здрава още мноооого години.Обичам те ,мамо!

За себе си мога да кажа, че сигурно няма нещо, което да ме кара да не проговоря на родителите си цял живот. Свекър ми не си говореше с неговите родители. Не го разбирам.

Imam  samo  maika,koqto  obi4am  mnogo  i  nqma  ne6to  ,koeto  ne  bih  i  prostila...

Да се скарам с родителите си така, че да прекъснем всички връзки, би било кошмарно за мен.
Дай боже да няма нещо, което да не мога да простя.
Но моите са си общо взето свестни - ако и да се сдърпваме понякога... и тогава се чувствам !
Обичам ги много!

Единствено тяхна умишлена постъпка, която неоправдано е насочена срещу мен или съпруга ми, или детето ни, или брат ми, или един от тях. Но, доколкото ги позвавам, никога не биха направили подобно нещо! Вярвам им и ги обичам, така както те мен, и както са ме научили.

ne ti e truden ?,trudno e da vzeme6 re6enie.ne sam saglasna,4e kato sa ti roditeli,vsi4ko trqbva da im pro6tava6.ne moje da bade prosteno neprekasnatoto prenebrejenie,predpo4itanie kam brata ili sestrata,absolutnoto li6avane na ednoto i saotvetno palnoto oblagodetelstvane na drugoto dete

Кое те втрещи така? И на мен мъжът, с коготосподелям живота си  ми е по-важен.

И аз така. След децата разликата е, че за тях и за мен децата станаха на първо място 

А, аз от тях го очаквам по-скоро...
Аз съм дистанцирана, но ги обичам. По принцип се дистанцирам от всички, които по някакъв начин биха могли да повлияят на решенията ми... Но не бих могла да си представя да прекъсна отношенията си с тях, ако те не го пожелаят.
Да, ако са били лоши родители в миналото, най-вероятно не бих искала да имам нищо общо с тях. Но те бяха и са прекрасни хора и родители. 

Как да ти кажа... аз бях изправена пред такова решение. Майка ми цял живот е била супер властна жена, която не търпи да не е нейното. И когато се омъжих и излязох от нейния контрол започна системен тормоз. Аз съществувам само когато тя има нужда от мен. Носеше у дома на децата дрехи, които и давали разни приятелки..., изчезваха мои дрехи и се оказа, че тя услужливо ги носела по врачки да им "баят" за какво - никой не знае. Толкова мразеше мъжа ми по едно време, че му надупчи с нож няколко чифта дънки и му изчезна втория комплект ключове от една от предишните ни коли. Така я и продадохме през 1995 с един комплект. През 1998 купихме апартамент и след ремонта дадохме ключ и на нашите, ей така за всеки случай. Голяма грешка! Та, намерих комплекта ключове във вградения гардероб в коридора, на дъното му, където просто няма нищичко и никога не е имало. Три години жената е чакала мига да ми ги "върне". Интересно защо идваше у дома, когато нас ни няма, като учтиво проверяваше по телефона да не сме там със сигурност. После много неща не се знаеше къде са... Миналата година, докато бяхме на море уж седя у нас да полива цветята, да ми гледа къщата... Що ли ми трябваше!? Не могла да си отключи и баща ми вместо да извика ключар за 30 лв. (които естествено щях да му върна) или да разпробие патрона и да сложи някакъв докато си дойдем (за 2 дни иде реч!) така беше разбил вратата, че от коридора по тъмно се виждаше светлината на стълбите... Превърнали са къщата си в склад за боклуци и живеят с баща ми( който пък толкова се интересува от мен и внуците си, че не знам дали им помни имената и дали ще ги познае, ако ги види) като отшелници. Мога да разказвам до безкрай, но е досадно, а и ми е неприятно и на мен самата. Отказах се доброволно от този тормоз, а и тя не ме търси. Но при мен причината е може би, че съм осиновена и те никога не ме почувстваха като свое дете. Може би темата не е за мен, аз не съм като другите деца на своите родители... и сигурно не е толкова ненормално, че отношенията ни са в безвъзвратен разрив.

Здравейте!И аз се изкуших да се включа, макар че темата е доста деликатна.....Ще изкажа мнение, без естествено да го налагам на някого.По-скоро това е моят опит.Човек като се замисли, винаги може да намери в родителите си ( и не само...) поводи за отчуждение, че и скъсване на връзките...., но това не е изходът от евентуалния проблем.Защото раздялата не го разрешава, а само би го приспала...и цял живот тегне върху двете страни тая прокоба...Това съм го разбрала от собствен опит.Много често е имало моменти, когато ми е ставало криво и болно, заради постъпките на родителите ми към мен, НО винаги когато съм възроптавала срещу тях(особено срещу майка ми) и съм споделяла с някого своето негодувание (и болка) е ставало така, че всичко се обръща срещу мен - дори в най-елементарни неща да нямам сполука.Това ме накара да се замисля над думите от Библията: "Почитай майка си и баща си, за да живееш добре на земята!"Направих опит да подтискам лошите си чувства и да не се оплаквам от тях пред други хора....т.е. въпреки всичко да ги почитам и наистина нещата се промениха към добро!Аз характерите на родителите си никога няма да ги променя, но когато им отдавам дължимото им уважение(дори и това да е само заради факта, че са ми дали живот!А могат да се намерят още много причини да ги уважавам...), аз получавам благодат в живота си.Наистина по чуден начин личният ми живот се подрежда по-най-добрия начин(колкото и странно да звучи!)Е!Няма спор, че идеалната комбинация е БЛАГОСЛОВИЯ И ОБИЧ от родителите и БЛАГОДАРНОСТ И УВАЖЕНИЕ от децата, но не винаги се получава така.Затова човек трябва да се стреми да изпълни онова, което е присъщо за неговата позиция(на дете или родител), защото колелото винаги се завърта... и впоследствие като родители можем да попаднем в същия капан...Ако човек проявява винаги добро отношение, въпреки всичко, той спомага нещата да се обърнат към добро въобще(рано или късно).А ако не се стреми да постъпи по добър начин( въпреки всичко), той спомага нещата да тръгнат към лошото и привлича злото в своя живот.Вече като майка аз осъзнавам колко е важно да уважаваш родителите си, защото така даваш добър пример на детето си....а и както е известно никой не е съвършен...който осъжда, повтаря после същите грешки....Родителят си е родител, дори и да е "най-черният" човек на света....Затова, ако назрее конфликт(вече рядко се случва) предпочитам да претърпя - после всичко си идва на мястото.Дори нещата се нареждат по-добре отколкото мога да очаквам...

Моето мнение също е такова.

Имам прекрасни родители, макар и всеки да е със своите странности /моите включително/.
Както и да виждат родителите си, децата  не бива да бъдат техни съдници.

Ей това никога няма да го разбера. Как може да има такива хора. Аз имам позната, която след като се омъжи повторно- никога не потърси дъщеря си. Сега има внуци- никога не ги е виждала.

По темата- не знам дали има нещо, което би ме накарало никога повече да не погледна родителите си. Едва ли. Помагат ми твърде много, обичам ги и съм възпитана добре, за да им обърна гръб някога, по какъвто и да е повод. Правили са и правят много неща за мен, да са ми живи и здрави.

  това е и моето мнение,просто все едно аз съм го писала.

Аз с единия си родител съм прекратила контактите си. Така ми е добре, не ми липсва.
Причините са много и доста лични, пък и боли, когато мисля за това...

Не смятам ,че е добре да се прекъсват  отношенията с родителите. Не забравяйте ,че те са се грижили за нас и треперели над нас както и ние сега треперим над нашите деца. Колкото и да сте им сърдити все пак те заслужават поне малко уважение.как бихте с епочувствали ако вашите деца един ден се отнеста така с вас?

Не мисля, че някога ще ми се наложи, особено що се отнася до майка ми! 

Тази тема ме подсеща за една фраза, която наскоро чух - семейството ни е само временен подслон, това са хората, които ни хранят, обличат и се грижат за нас, докато открием истинското си семейство.