Това е истината. Каквото и да си пишем тук, е извадено от контекст и губи смисъла си. Ето, аз защитавам здравословния възпитателен шамар, но просто нямам време да разясня кога и защо, и съответно хората започват да се питат, дали децата ми изобщо са сещали майчина милувка
Под игнор разбирам бездействие от страна на родителя, докато детето къса, чупи, удря или посипва с пясък, да речем. Под неискреност разбирам използването на всевъзможни измислици, с цел склоняване на детето към едно или друго. Под нездрава мотивация разбирам рушвети и награди за добро поведение, хранене и т.н. Все недопустими неща.
Шамарите за мен са задължителни, когато едно дете проявява насилие. Не приемам обясненията за разумен метод, когато някой е пострадал. Ако видя да се измъчва животно, да се хапе дете или, не дай Боже, да се посяга на родител - реакцията ми ще е мигновена и плющяща. До момента, за щастие, не ми се е налагало. Друга подобна ситуация би била рисковано отскубване на улицата; обида на възрастен човек; опашата лъжа и въобще, всякакво умишлено зловредие. Досега не съм имала повод, но съм винаги нащрек. И може би това респектира децата, защото те дори не опитват - не знам какво е тръшкане, не знам какво е истеричен рев, няма отговаряне. У нас всичко е ясно - какво кога може и какво ще стане, ако се прави нещо, дето не може - пробвали са по веднъж-дваж, уверили са се, че системата работи и са в комфорт с нея. Ако дете на масата за хранене се криви и лигави, например, директно заминава в стаята си и няма шанс да си дояде, това е. Може и жестоко да изглежда, но когато се приложи един-единствен път, до повторен просто не се стига. С всичко останало - пак така, но в действие от първия им ден на белия свят.