Влизате в аптеката. Докато чакате на опашката, си повтаряте постоянно името на лекарството, за да не се изложите. Като миналия път. За ен-ти пореден път всъщност.
Идва вашият ред. Поздравявате и втренчвате опулен поглед, изпразнен от съдържание, в аптекарката, с тайната надежда тя да извади кристална топка и да ви каже за какво сте дошли, защото естествено вече сте го забравили.
 След като се убедите, че това не помага, казвате "момент" и започвате дълго ровене из чантата в търсене на телефон. Който не е там, а в джоба на дънките и в този момент упорито ви ръби в нежните задни части и ви пречи да го търсите. В чантата.
Мигове преди търпението на аптекарката да се изчерпа окончателно, откривате телефона и звъните на съпруга с репликата: "Милоооо, можеш ли да погледнеш опаковката на лекарството, в хола на хладилника е. На хладилника. На нашия. В хола."
Добре, че съпругът си знае стоката, та не спори, че хладилник в хола няма, и сравнително бързо открива нужната опаковка. Ма като ловджийско куче е значи, успява между амнайсетте събрани точно за такива случаи опаковки да намери нужната. Най-отдолу. На шкафа. Щото естествено на хладилника няма нищо. На шкафа в спалнята са.

Мисия изпълнена, лекарство купено. Сега остава само след като сте излезли от аптеката, качили сте се в колата и почти сте стигнали до вкъщи, да направите обратен завой и да се върнете в аптеката, за да си вземете все пак лекарството. И гордо да се правите, че ококорените погледи и тихичкото цвилене на аптекарките ама въобще не се отнасят за вас!
					
				
					
					
					
				

					
					
				
					
				
 Сипвам готовия сос и като ме "лъхна" лука, та чак сълзи потекоха  
 В първия момент доста вкусно, ама лука беше убил вкуса на доматите, че и на чесъна  
  
					
					
				
 Е, поне времето беше приятно и се поразходих.