Публикувана: 8 юни 2008, 01:22 ч.
Последно мнение: 2 фев. 2009, 01:59 ч.

Как се чувствате на работа след загубата

7 595
66
1

# 15 10 юни 2008, 20:36 ч.

Някъде там...
Мнения: 3 994

Хората понякога не знаят как да реагират в подобен момент. Неудобно им е и те избягват. Трябва време. Не всички го правят с лоша умисъл. Някои се правят, че нищо не е станало, други те гледат съжалително, оглеждат коремчето скришом. Ако споменеш нещо за събитието следват ужасени и паникьосани погледи, темата се сменя веднага. А всъщност на мен ми помагаше и все още ми помага да говоря...
Аз тръгнах на работа 2 седмици след аборта. Много малко хора дръзнаха да дойдат да ми кажат каквото и да било, повечето просто ме избягваха. Изолирах се и все още го карам така, по-лесно ми е. Контактувам само с хората, с които се налага или с които ми е приятно.

# 16 10 юни 2008, 21:39 ч.

Мнения: 7 111

Това не едностранно. Била съм и от двете страни. През далечната 1997 - точно след Виденовата зима постъпих на работа. Там се беше случило нещастие точно в разгара на нищетата. Старите колежки ме запознаха със съдбата на жена от отдела, която беше загубила бебето си. Работата е била много страшна. Бяха търсили механизми и връзки, за да намерят лекарства за спасяването на живота на самото майче. Когато жената се върна на работа всички я гледаха с влажни безпомощни очи, без да знаят как да реагират или да постъпят. (Споменавала съм тук, че тя е един от хората, чийто пример да се бориш с болката ми е давал кураж на мен самата. С много силен дух се пребори за мечтата си да има две дечица. Живи и здрави да са й! bouquet

)
След няколко години аз самата съм тази жена, с която хората трябва да намерят начин да комуникират. В службата не съм единствената с тази съдба. Това е моят плюс. По-скоро аз, за да не натоварвам излишно колегите, се дистанцирах от тях. Те приеха изборът ми, както и да започнат да общуват с мен, когато аз бях готова за това.

# 17 11 юни 2008, 11:48 ч.

Мнения: 4 965

А аз тогава смених местоработата - не можех да давам обяснения за случилото се, не исках да натоварвам хората, исках да забравя (а и няколко месеца по-рано моя колежка - от същия отдел - загуби бебето си, заради неразбиране от страна на шефовете/доста е дълго, мъчително и сложно за обяснение/ и не можех да си представя как бихме се чувствали двете заедно по цял ден). В новата работа не казах за случилото се. Сега съм на 3-то място, но и тук не съм споделяла. Не искам да усещам неловкото мълчание и съжалението на хората, защото това ме натоварва психически. Като цяло, аз съм много оптимистично настроена и искам така да ме приемат.

# 18 13 юни 2008, 09:47 ч.

Мнения: 656

Първите дни ми беше ужасно тежко-голяма фирма,много колеги,повечето не бяха разбрали.
Докато се изредят да питат как е бебето,кой го гледа и т.н.,затварях се в тоалетната и плачех.
Тръгвах си за вкъщи и по пътя продължавах да плача.После,постепенно престанаха да питат и успявах поне там да не плача.Но решението да се върна на работа почти веднага,беше добро.Работата ми помагаше да се откъсна поне за малко от мъката.Ума ми беше зает със сметки и се стараех да не оставам без работа,поемах колкото мога повече.Работата е добра терапия ,вкъщи щях да се побъркам.

# 19 13 юни 2008, 11:16 ч.

Мнения: 1 512

Аз останах вкъщи цял месец след загубата на бебето. Бях помолила шефката да не обяснява на никого защо ме няма и защо трябва да се намери заместник за този период. Но самата тя се държа неадекватно, когато ми се обади няколко часа, преди да родя бебето (ден петък), аз не знаех дали съм жива, дали съм на земята или небето - Здравей, как си? Ти в понеделник ще идваш ли на работа?
Най-близката ми от всички колежка разбра какво се е случило в деня, когато ме изписаха от болницата.
Когато се върнах, ме подкрепиха с добри думи, разбиране и с това, че ме оставиха аз да преценя кога съм готова да общувам с тях. Усетиха ме, че искам да съм сама и не ми досаждаха.
Една-единствена имаше, която ни в клин, ни в ръкав, започна да ми разказва за братовчедката на нейния мъж, която загубила бебето си и всичките там подробности. Тогава много грубо я прекъснах и я помолих да не повдига повече тази тема. Сори, но не ме интересуваше чуждата история. В този момент аз имах нужда да изживея своята лична болка.Няколко месеца по-късно една колежка роди момченце, аз тогава избягах навън и ревах като магаре, защото си исках моето момченце; разбира се, радвах се, че всичко е минало добре, но мен ме болеше все още толкова силно, че не можах да се сдържа.

# 20 13 юни 2008, 13:37 ч.

Мнения: 533

Аз напуснах работа и как не та точно заради нея се случи трагедията работех във вредна среда.Налагаше се да го направя и досега ми е мъчно за колежките обичах си работата.Два месеца преди раждането на съпругът ми му предложиха много изгодна работа и като се случи така ние решихме да пробваме по онова време това беше най-доброто и полезно за нас и така се преместихме от Плевен в Пловдив.И сега несъжалявам да далеч съм от близките но така е по-добре.Тук работя по специалността ми от магистратурата-счетоводител съм не ми беше трудно да си намеря работа.Първоначално работех в една голяма фирма при напускането ми шефката ми каза че така е по-добре защото ще имам дете по някое време и това значи че няма да ме има в този момент и пожелах моята съдба Twisted Evil

гадничко е но разни празноглави момичета нищо невидяли от живота си мислят че са недосегаеми а на всеки се случва недай боже!преместих се в счетоводна кантора и срещнах голямо разбиране и съчуствие и сега се вълнуват колежките заедно с мен за бремеността ми.Има хора и хора.

# 21 13 юни 2008, 14:08 ч.

Мнения: 656

Талето,успех на новата работа.Радвам се ,че си намерила хубава работа и коректни работодатели и колеги.Забелязвам,че много фирми не искат да назначават на работа млади момичета,точно защото се очаква ,че може да забременеят.Преди години,преди да започна работа,това беше един от първите въпроси,които ми зададоха.Но в интерес на истината ,по време и на двете бременности не съм имала проблем да отсъствам или за каквото и да е.Срещнах изключително човешко отношение от работодателя ми ,за което съм му благодарна.

# 22 14 юни 2008, 14:49 ч.

Мнения: 654

извинете момичета,сигурно аз не съм човека който има право да се намесва в тази тема,но имам толкова събрана тъга по загубата на близки хора,че само тук във форума мога да си поплача и да бъда разбрана.казвате хората питат,ами те просто искат да ви се порадват,и няма от къде да знаят за нещастието което ви е сполетяло.и си мисля че ако не споделите със времето може да стане и по-лошо,да ви задават по-болезнени въпроси.

# 23 15 юни 2008, 23:33 ч.

Мнения: 825

Аз вече видимо страня от колегите си, и те го разбраха, и започнаха и да не ме търсят за нищо. Изолират ме. Но така ми е добре. Иначе трябва да слушам глупавите им коментари, и това че те се мислят за застраховани много ме изнервя. Направо все едно съм прокажена, така ме гледат.

# 24 16 юни 2008, 16:22 ч.

Мнения: 384

Цитат на: Звезделина Георгиева в сб, 14 юни 2008, 14:49

казвате хората питат,ами те просто искат да ви се порадват,и няма от къде да знаят за нещастието което ви е сполетяло.и си мисля че ако не споделите със времето може да стане и по-лошо,да ви задават по-болезнени въпроси.

Така е. Още в първия ми работен ден се появи един стар клиент, който не пропусна да ме пита за бебето. Тогава аз просто обърнах гръб и го оставих на колежката. Беше ме много гадно и не исках нищо да му казвам. Следващия път като дойде и пак пита, му казах че нещата са се объркали и бебе няма. Много е неприятно, но хората наистина са любопитни и като не знаят какво се е случило ще продължават да задават въпроси.

# 25 17 юни 2008, 00:39 ч.

Мнения: 825

Тези колеги, с които най-много съм се разбирала и най-добре съм работила вече се правят че не ме познават. Подминават ме по коридорите, не ме заговарят, не смеят да ме погледнат, гледат на другата страна. Все едно не се познаваме. Sad

Много ми е гадно.

# 26 17 юни 2008, 09:37 ч.

Мнения: 4 753

Цитат на: MARMORANA в вт, 17 юни 2008, 00:39

Много ми е гадно.

Може би и на тях им е трудно, не знаят какво да кажат, всички думи, всичко за което си говорят хората изглежда незначително и глупаво на фона на такава загуба... На колегите, с които не сте се разбирали не им обръщай внимание, но с другите трябва да говориш... Ще се затвориш още повече в себе си и ще е още по-трудно и за теб и за тях да започнете разговор... Може да не водите дълги, задушевни разговори, но по две-три думички с усмивка, за да знаете и двете страни, че вратата не е затръшната и когато си готова пак да бъдете приятели... Hug

# 27 18 юни 2008, 23:17 ч.

Мнения: 825

stelt77, сигурно си права, но нямам сили на никой да се усмихвам. И най-малко ме интересува в момента дали ще оставя отворени врати, или ще ги затръшна всичките. Искам да остана сама с мъката си, и страня от всички. Дори и от близките ми, което наистина е тъжно. Но те ще ме разберат Praynig

# 28 18 юни 2008, 23:19 ч.

Мнения: 825

Миналата седмица правихме ремонт на единия от магазините ни. Наложи се да останем до късно, за да може да го отворим на другия ден. Колегите започнаха да си ходят един по един. Кой имал бебе, кой ще гледал детето, кой къде щял да го води. И тогава шефката се изцепи: ами тогава да останат тези, които нямам деца за гледане Sad

.....................беше много гадно.............

# 29 23 юни 2008, 23:02 ч.

Мнения: 825

..............докога ще е така Sad

..............докога ще ме измъчват Sad

Егати коравосърдечните хора. Аз не мога да си обясня как може пред мен да питат колегата ми как е бебето / на 1 месец / . И той естествено разказва как маха с ръчички, как се усмихва, и на мен ми потичат сълзите. Колкото и да си тъп, малко от малко може да се усетиш и да ме изчакаш да изляза от стаята Cry

Имам чувството, че се радват на чуждото нещастие Cry

Препоръчани теми

Кървене след гинекологично абразио.

Забременяване след мъртво раждане

CuddleCot (охлаждащо легълце за мъртвородени/починали бебета) - бихте ли го използвали в болницата?

Аборт в 20 г.с

Причина:

Причина: