Как се чувствате на работа след загубата

 MARMORANA, може би е време да им кажеш, че те нараняват щом не могат сами да се усетят.
За голяма част от хората ние сме само статистика. 

След загубата  си още на третия ден се върнах на работа,не че бях адекватна за това,деня изкарах на автопилот с бели петна.Много се двуомях дали да се върна толкова скоро ,но не съжалявм ,че го направих.Така поне се се откъснах от това да връщам ежеминутно лентата назад и да си задавам само един и същи въпрос(защо на мен?).Аз съм от хората ,които не обичат да са сами,затова имах насреща си съпруг и  приятели които бяха готови да ме изслушат,споделях с тях ,плачех пред тях-това  ми помогна да се съхраня психически.Марморана не оставяй сама,не страни от приятели,близки и колеги,не се затваряй в черупката си ,сподели болката си с когото сметнеш за необходимо и ще се почувстваш по-добре.

На Марморана колегите явно са идиоти... Аз не бих показвала емоции пред тях, явно нарочно я разстройват или са изключително тъпи...

Марморанке, защо да е гадно? в извънработно време, претоварени и затрупани с работа, мислиш ли че шефката реално се е замислила ти как ще възприемеш думите й?
а и как да каже, че тези с ангажиментите свързани с деца могат ад си идат? защо си го приела лично?
а не мислиш ли, че наистина тези хора трябва да бързат?
въобще нвищо ненормално не виждам в думите на жената - искала е да бъде толерантна към хора в затруднено положене....е може би за сметка на другите, но пък в един колектив нещата винаги са така - някой поема един път, друг - друг път

quote author=MARMORANA link=topic=302296.msg7882794#msg7882794 date=1214251377]
..............докога ще е така 
..............докога ще ме измъчват 
Егати коравосърдечните хора. Аз не мога да си обясня как може пред мен да питат колегата ми как е бебето / на 1 месец / . И той естествено разказва как маха с ръчички, как се усмихва, и на мен ми потичат сълзите. Колкото и да си тъп, малко от малко може да се усетиш и да ме изчакаш да изляза от стаята 
Имам чувството, че се радват на чуждото нещастие 
[/quote]
аз мисля, че ти си много строга
много мнителна и силин думи - "измъчват"...
ами помисли, че човека е щаслив и горд, малко несъобразителен и ангажиран с отговара въобещ ен е зацепил в случая как ще ти се отразят неговите думи
човек когато е щаслив,, не може да осъзнае напълно чуждите проблеми...
разбирам те, но никой не го прави НАРОЧНО...
ако ти е толкова болно просто поговори с хората, но не им се сърди, че те са щасливи и не винаги се сещат за твоята болка....
невъзможное да го искаш от тях, че то роднините не се сещат колко боли, та камо ли чужди хора, които не са реално засегнати

извини ме, не искам да ми се обиждаш, но виждам как сама търсиш вина в другите, а тяхната единствена вина е, че не усещат болката ти така както ти и улисани в ежедневието си и поради липсата на подобна болка в живота им - не си дават сметка колко реално те боли
поговори си с тях иначе виждам как скоро ще се изпокарш с всички и зорлем ще напуснеш работата....
  държа на теб и затова си позволявам тази известна критика...надявам се наистина да ме разбереш, а не само поста ми да те обиди или нарани....съвсем приятелски се опитвам да ти кажа, че си мисля, че хората около теб не са толкова лоши, а ти просто искаш да избягаш от всички..... но ти имаш нужда то хората...живота трябва да продължи, мила МЪрморанке, защото порсто трябва

Много силни думи. Доста нетактични са може би, но зад сегашната радост може да се крие дълга борба за сегашното им щастие. Дребна човешка суета.
Марморанче, още от началото на тази тема си мисля, че е по-добре да разгледаш да оферти за друга работа. Да смениш средата. Усеща се, че не ти е по сърце и колектив, и обстановка. 
Но и на някое нова място ще има хора, които ще изпуснат реплика, които ще живеят със своите радости и тревоги.  Просто ние сме белязаните, но животът върви някак. Ще трябва да влезем в крачката, за да не ни стъпче тълпата. 

Мърморанче, аз обаче продължавам да си мисля, че ако открито поговориш с тези хора нещата може би ще се променят
ако не се променят се махни
дори само на тях да им кажеш каквото ти тежи - няма да ти олекне, но това си е терапия
трябва да се бориш за себе си - още повече сега имаш толкова болка, че не ти трябва още....
казвай им когато нещо те нарани - дръпни колегата и му кажи от какво те боли и защо плачеш...ако те разбере - значи е човек, ако не те разбере - прав му път....
говори...не гарантирам че ще помогне, но поне ще си опитала
иначе ако сега ей така напуснеш...шанса на новото работно място нещата да се повторят е голям......просто трябва да се научиш да си казваш кое те мъчи...уви хората и без това сме безчувствени ако нещо не ни се е случило, а когато е и на работно място - отрупани с работа и изнервени - ставаме съвсем и абсолютно безчувствени

catnadeen, благодаря ти че си толкова загрижена за мен, благодаря и за съветите. Винаги съм се възхищавала на начина ти на мислене 
Обаче не съм съгласна с всичко това. В началото споделях с всички, говорех за това, разказвах , ..............и после осъзнах че е грешка. Сега говоря много малко, и на много малко хора. Но вече е късно. Живота ми стана публично достояние, обсъждат ме на всяка крачка. Да не мислиш, че ми е хубаво, като често чувам : тихо, че идва......... И когато наближа всички млъкват  Извинявай, ама не ми е хубаво.
Има хора, на които им е гот, че някой страда. И като разберат се кефят, един вид все едно аз като имам проблеми, и като видя, че и някой друг има проблеми, на мен да ми става по-хубаво. Не виждам логика обаче. Хорската болка не може да ти реши проблемите. Обаче хората са такива, и аз не мога да го приема за нормално.
И как може да ми кажат: ами, Весе, лесно майка не се става. Че аз не знам ли, аз не съм ли майка. Ами за мен това са глупави хора.
Извинявайте, не искам никой да обидя с думите си. Даже предлагам да се заключи темата от който трябва, защото не искам да споря с никого.  ви

ВЕсе, тогава напусни...ако можеш да си го позволиш
щом са такива хората, щом си убедена - по-добре да се махнеш преди съвсем да те депресират и подтиснат
успех и вярвам ще се справиш - ти мина през ада, така,че няма начин да не се пребориш с една проста човешка простотия...
целувки и вярвам в теб

 

не исках да давам обяснения нито на колеги нито на близки и познати ,намразих града в които родих,отглеждах и погребах децата си,затова на 5тия ден след смърта на Пресиян напуснах завинаги този град.На мен това ми подейства положително в емоционален план,малко финансово мисе отрази защото живея под наем ве4е но никога не искам дасе връщам в града на болката и лошите спомени.

На 25.11.2008 ми изтича майчинствово-болничния- и трябва да се върна на работа ,а хич не ми се иска ще има да ме гледат ,да шушукат,незнам как ще реагират как ще се държат! Не ми се говори с никой дори и близките отбласкам Немога, нямам сили да разправям какво е станало.А мажа ми ме кара да тръгвам на работа, да не съм си в къщи.Искам да съм сама!
Като тръгна ще ви пиша как е минало.
Имам чувството че се едно сме болни и затова ни отблъскват, за да не се заразят и те!

Когато загубих бебето си преди 9 години, много се чудех какво да направя, дали да се върна на същата работа, дали не...Но просто всичко там ми напомняше за бременността ми, аз работих до 7я месец, нямах сили да си причиня това. Напуснах и започнах да подготвям магистърската си теза, само ми оставаше да я защитя. След 2 месеца вече започнах да си търся нова работа,  като се сетя как се чувствах психически...но мога да кажа, че работата и семейството ми помогнаха да се взема в ръце и да продължа напред...Трудно е, но ви съветвам да не стоите в къщи прекалено дълго. Плачете, говорете с хората, които ви разбират, преживейте си мъката, не я преглъщайте, но по възможност се срещайте с повече хора, не се затваряйте в собствената си черупка.

Още с излизането от болницата след раждането реших, че няма да се върна на старата си работа и подадох молба за напускане. Две седмици по-късно (все още ми течеше болничния) започнах нова работа и не съжалявам. Просто нямах сили да се върна там, където всички знаеха, че бях бременна  и щяха да ме гледат със съжаление след случилото се ... и да задават въпроси, на които не искам и не мога да отговоря. Новата работа определено ми подейства добре- различната обстановка, колеги, обучението ми помогнаха по-бързо да изляза от дупката, в която бях попаднала, имах нужда да съм сред хора, не можех дори да понеса мисълта да остана още и ден сама в къщи.