Днес ми е тъжно защото...10

и аз вместо на ръчичката на детето си вързах на гроба му

Имам предвид, че в момента се опитваш ти да утешаваш хората, които ти изказват съболезнования. Да ги успокоиш, като им кажеш, че няма нищо, всичко е наред. Пишеш, че се усмихваш, като й гледаш снимката.

Имам и други познати, които в непосредствените дни след загубата на дете изглеждаха като острови на стабилността, те утешаваха близките и познатите си, разсъждаваха много практично - че е направено, каквото може, че е чудо, че детето е изкарало толкова, че са щастливи, че поне за кратко е било при тях. Това е вярно.

Но, минава някоя и друга седмица, медицинските мъчения се позабравят, остава само голямата липса, и тогава, когато уж е минало време и болката трябва да е намаляла, тя идва с нова сила. Тогава усещаш колко много щастие си изпуснал. Околните тъкмо са решили, че опечаленият родител се справя много добре, много е разумен, няма нужда от повече подкрепа, а той точно тогава най-много се нуждае от нея. Защото вече успява само да плаче, докато гледа снимките, прибира дрешките, а случайните бебешки колички по улиците го раняват право в сърцето.

Пиша ти всичко това не с цел да те разплача, а защото същите тези майки се притесняваха в началото, че не страдат достатъчно за детето си. Сами на себе си изглеждаха прекалено спокойни и практични. А не трябваше да се обвиняват за каквото и да било, наистина бяха направили всичко за децата си. Досаждам, единствено с цел да ти спестя евентуални такива самообвинения.

В крайна сметка, Алекс сега е добре и никога няма да я забравим! 

Мъчно ми е, защото днес се разделих с надеждата, че отново ще стана майка през октомври. Диагноза - поредното кухо яйце...Не ви писах преди това...може би заради лошото си предчувствие, което ме преследваше...Къде сгреших отново...