Радвам се да прочета последния пост,че не се отказваш и не се отдаваш на болката,а въпреки всичко намираш сили за да продължиш напред.Знам,че след лошото идва и хубавото!Пожелавам ти от все сърце.... 
- Публикувана: 12 фев. 2009, 13:48 ч.
- Последно мнение: 20 май 2009, 01:07 ч.
Днес ми е тъжно защото...10
Имам предвид, че в момента се опитваш ти да утешаваш хората, които ти изказват съболезнования. Да ги успокоиш, като им кажеш, че няма нищо, всичко е наред. Пишеш, че се усмихваш, като й гледаш снимката.
Имам и други познати, които в непосредствените дни след загубата на дете изглеждаха като острови на стабилността, те утешаваха близките и познатите си, разсъждаваха много практично - че е направено, каквото може, че е чудо, че детето е изкарало толкова, че са щастливи, че поне за кратко е било при тях. Това е вярно.
Но, минава някоя и друга седмица, медицинските мъчения се позабравят, остава само голямата липса, и тогава, когато уж е минало време и болката трябва да е намаляла, тя идва с нова сила. Тогава усещаш колко много щастие си изпуснал. Околните тъкмо са решили, че опечаленият родител се справя много добре, много е разумен, няма нужда от повече подкрепа, а той точно тогава най-много се нуждае от нея. Защото вече успява само да плаче, докато гледа снимките, прибира дрешките, а случайните бебешки колички по улиците го раняват право в сърцето.
Пиша ти всичко това не с цел да те разплача, а защото същите тези майки се притесняваха в началото, че не страдат достатъчно за детето си. Сами на себе си изглеждаха прекалено спокойни и практични. А не трябваше да се обвиняват за каквото и да било, наистина бяха направили всичко за децата си. Досаждам, единствено с цел да ти спестя евентуални такива самообвинения.
В крайна сметка, Алекс сега е добре и никога няма да я забравим!
Имам и други познати, които в непосредствените дни след загубата на дете изглеждаха като острови на стабилността, те утешаваха близките и познатите си, разсъждаваха много практично - че е направено, каквото може, че е чудо, че детето е изкарало толкова, че са щастливи, че поне за кратко е било при тях. Това е вярно.
Но, минава някоя и друга седмица, медицинските мъчения се позабравят, остава само голямата липса, и тогава, когато уж е минало време и болката трябва да е намаляла, тя идва с нова сила. Тогава усещаш колко много щастие си изпуснал. Околните тъкмо са решили, че опечаленият родител се справя много добре, много е разумен, няма нужда от повече подкрепа, а той точно тогава най-много се нуждае от нея. Защото вече успява само да плаче, докато гледа снимките, прибира дрешките, а случайните бебешки колички по улиците го раняват право в сърцето.
Пиша ти всичко това не с цел да те разплача, а защото същите тези майки се притесняваха в началото, че не страдат достатъчно за детето си. Сами на себе си изглеждаха прекалено спокойни и практични. А не трябваше да се обвиняват за каквото и да било, наистина бяха направили всичко за децата си. Досаждам, единствено с цел да ти спестя евентуални такива самообвинения.
В крайна сметка, Алекс сега е добре и никога няма да я забравим!
- за твоето малко ангелче.....
Защото днес Галя трябваше да празнува рождения ден на дъщеричката си, а само тук поздравяваме с обич и болка в сърцето малката Миа за първия и рожден ден, а мама няма как да я прегърне, да види малките ходещи крачета, да целуне нежната косичка.......... ужасно ме е яд, плача и знам, че цялото това безсилие, което изпитвам всички вие го познавате до болка.......... 
и защото след всяко малко ангелче се моля да е последното, а не е.................
за Ники
за Алекс и сестричката и
и защото след всяко малко ангелче се моля да е последното, а не е.................
за Ники
за Алекс и сестричката и
Всеки сам решава как да се пребори с мъката. Аз съм избрала този път и твърдо ще вървя по него.
Хората са различни и по различен начин приемат някаква даденост. От самото начало знаех как ще се развият нещата, надявах се тайно, че можем да измамим природата, ама не стана.
Няма да бъркам отново в раната, тя е заровена някъде дълбоко и нека си остане там.
Хората са различни и по различен начин приемат някаква даденост. От самото начало знаех как ще се развият нещата, надявах се тайно, че можем да измамим природата, ама не стана.
Няма да бъркам отново в раната, тя е заровена някъде дълбоко и нека си остане там.
Имам предвид, че в момента се опитваш ти да утешаваш хората, които ти изказват съболезнования. Да ги успокоиш, като им кажеш, че няма нищо, всичко е наред. Пишеш, че се усмихваш, като й гледаш снимката.
Имам и други познати, които в непосредствените дни след загубата на дете изглеждаха като острови на стабилността, те утешаваха близките и познатите си, разсъждаваха много практично - че е направено, каквото може, че е чудо, че детето е изкарало толкова, че са щастливи, че поне за кратко е било при тях. Това е вярно.
Но, минава някоя и друга седмица, медицинските мъчения се позабравят, остава само голямата липса, и тогава, когато уж е минало време и болката трябва да е намаляла, тя идва с нова сила. Тогава усещаш колко много щастие си изпуснал. Околните тъкмо са решили, че опечаленият родител се справя много добре, много е разумен, няма нужда от повече подкрепа, а той точно тогава най-много се нуждае от нея. Защото вече успява само да плаче, докато гледа снимките, прибира дрешките, а случайните бебешки колички по улиците го раняват право в сърцето.
Пиша ти всичко това не с цел да те разплача, а защото същите тези майки се притесняваха в началото, че не страдат достатъчно за детето си. Сами на себе си изглеждаха прекалено спокойни и практични. А не трябваше да се обвиняват за каквото и да било, наистина бяха направили всичко за децата си. Досаждам, единствено с цел да ти спестя евентуални такива самообвинения.
В крайна сметка, Алекс сега е добре и никога няма да я забравим!
Имам и други познати, които в непосредствените дни след загубата на дете изглеждаха като острови на стабилността, те утешаваха близките и познатите си, разсъждаваха много практично - че е направено, каквото може, че е чудо, че детето е изкарало толкова, че са щастливи, че поне за кратко е било при тях. Това е вярно.
Но, минава някоя и друга седмица, медицинските мъчения се позабравят, остава само голямата липса, и тогава, когато уж е минало време и болката трябва да е намаляла, тя идва с нова сила. Тогава усещаш колко много щастие си изпуснал. Околните тъкмо са решили, че опечаленият родител се справя много добре, много е разумен, няма нужда от повече подкрепа, а той точно тогава най-много се нуждае от нея. Защото вече успява само да плаче, докато гледа снимките, прибира дрешките, а случайните бебешки колички по улиците го раняват право в сърцето.
Пиша ти всичко това не с цел да те разплача, а защото същите тези майки се притесняваха в началото, че не страдат достатъчно за детето си. Сами на себе си изглеждаха прекалено спокойни и практични. А не трябваше да се обвиняват за каквото и да било, наистина бяха направили всичко за децата си. Досаждам, единствено с цел да ти спестя евентуални такива самообвинения.
В крайна сметка, Алекс сега е добре и никога няма да я забравим!
Господи,как да имам сили,как мога да прежаля така желаното и мечтано момиченце,как да свикна с мисълта,че я няма моята дъщеричка,че моята Сиянна е вече ангелче...
Мили момичета,знам че болката ми ви е позната,но кажете ми как да свикна с нея,как да свикна с тази жестока действителност,как да живея без моята Сиянна???Ще полудея,а никой не може да ме разбере както вас,с никой друг не мога да я споделя.Моля ви,помогнете ми.......
ksd_g, и ти както и Толинка вложихте ужасно много позитивна енергия към другите и се опитвахте ние да се чувстваме добре. Аз мислех за вас. И за Кенга. И още мисля. Вие сте една специална част от отчетното ми присъствие в момента.
Не е нужно да давате кураж на другите, когато вие самите се нуждаете от рамо, на което да плачете и да излеете цялата болка.
Понякога е добре да бъдем слаби и да дадем воля на скръбта, страховете, на ужаса в който живеем. Може би времето (не след година, две, три, а много повече) ще те научи да съжителстваш с болката. Но в сърцето ти ще има място за една специална Сиянна звездичка, твоята непрежалима дъщеричка.
Един ден ще започнеш да виждаш отново цветове. Може би когато сълзите вече са пресъхнали. Или когато почустваш, че твоята малка Сиянна се е върнала при теб чрез нейното бъдещо братче или сестриче.
Не е нужно да давате кураж на другите, когато вие самите се нуждаете от рамо, на което да плачете и да излеете цялата болка.
Понякога е добре да бъдем слаби и да дадем воля на скръбта, страховете, на ужаса в който живеем. Може би времето (не след година, две, три, а много повече) ще те научи да съжителстваш с болката. Но в сърцето ти ще има място за една специална Сиянна звездичка, твоята непрежалима дъщеричка.
Един ден ще започнеш да виждаш отново цветове. Може би когато сълзите вече са пресъхнали. Или когато почустваш, че твоята малка Сиянна се е върнала при теб чрез нейното бъдещо братче или сестриче.