Осиновители или приемни родители?

Предишното ми мнение изчезна, видях, че в това време е писано, така че отново:

нека не се нападаме, говорим за много лични неща.Аз не виждам някъде да съм те нападала.

Напротив, разбирам ти аргументите. Ако прочетеш по-внимателно, ще видиш, че имам много, ама много проблеми с институцията "осиновяване". Те обаче не са свързани с "казването". Нито с избора на "невинните душици". Те избор са нямали, когато са ги изоставили, това не можем да променим!

За мене мотивът да се включа е конкретната задача да се заемем (може би) с приемна грижа на едно големичко дете. Значи в едно семейство осиновени и приемно.

А твоите мотиви какви са точно?
Да убедиш осиновителите, че грешат?
И как точно реши, че осиновителите смятат децата за своя собственост?

Освен това, честно казано, възпитавам си децата така, че като не се чувстват добре, да не ходят при социалните, а да идват при мене, майката! Заедно търсим решения и поемам пълната отговорност, с която съм натоварена от закона.

Преди около 15-20 години в много западни страни точно осиновяването на "невинни душици" се е смятало за благородно дело. Така че е въпрос на гледна точка.

Ако детето не се чувства добре в приемното семейство и състоянието ме у такова, че това настаняване е в негова вреда, няма нужда детето да се обръща където и да е. Социалните само могат да го видят. С честотата на срещите между приемното семейство и екипите по приемна грижа, трудно може да остане скрито подобно състояние.

Но аз все с мисля, че в живота има толкова много деца, които се чувстват безкрайн по-зле в биологичните си семейства и нещата никога не излизат наяве...

Нищо такова не съм имала предвид, четеш буквално! Съжалявам, че писах по темата и съм разочарована от отношението!

Фуси, ако все още имаш въпроси ще се радвам да ти отговоря на ЛС.

И от какво точно си разочарована - не разбрах?
Нали е дебат - изясняват се позиции и мотиви. Моите ги изясних - могат да се четат и буквално, и преносно и всякак.
Пак повтарям, гледната ти точка ми е симпатична; начинът, по който я защитаваш - най-малкото неясен.
Да се врътне и да си тръгне може всеки, най-лесно е.

Анонимността ми в този форум не съществува по мое жеалние. Който ме познава знае, че не си тръгвам когато е трудно.
Дебат няма! Аз защитавам позиция, която очевидно никой друг не споделя. От моята страна няма никой, за да е дебат. Колко страници да изпиша с аргументи, от които само един човек се интересува?!

Фър, благодаря ти и тук за отговора.
Обръщам се лично и само към теб, защото страшно бързам и не мога да изчета внимателно останалите мнения, да виждам, че има засегнати, макар да не мога да разбера защо. Както и да е
Напълно те разбирам и ти благодаря безкрайно за искреността. По някакъв начин отношението ти много ми прилича на мое лично преживяване, което съм споделяла тук. Знам какво е да чувстваш, че няма да можеш да приемеш някого на 100 процента. Хората са различни, емоционалността им е различна, праговете на търпимост са различни към различните неща. В този смисъл, струва ми се напълно разбирам казаното от теб:
чест и почитания за това, че си даваш ясна сметка и си пределно честна към себе си, а и за в бъдеще към детето, което ще отглеждате. Честността и довериието е страшно стабилна основа за бъдещия ви съвместен живот   Но пък ми се струва, че едно ранено пиле, каквото е изоставеното дете има нужда само и единствено от любов, грижа, доверие, кураж, е айде от време на време и малко шоколад  . Трудно се укротяват демоните ...



Няма как мен да ме заболи от това, че друг чевства нещата по този начин, хич не се тревожи  

Аз лично съм доста респектирана от приемните родители, защото се познавам и знам, че нямам такава сила, кураж и издържливост ... опитвам се да си го представя, ама ... просто не успявам ...

Успех мила!  

Замислям се и за друго ... да може би има нещо в чувството са собственост... не съм си давала сметка, но съм склонна да се съглася ... честно казано аз съм завършен егоист и хич не ме изненадва, че подсъзнателно сигурно присъства и такъв мотив, нищо че не съм си давала сметка

Друго ме тормози мен - Лично за себе си не мога да си представя как това детенце, ще ми казва мамо (уговорка, че съм крайно неграмотна относно приемната грижа и незнам как е всъщност ), как ще заживее в нашия ритъм и с нашето ежедневие, ще получи любов, прегръдки, подкрепа  и как след това  един ден ще трябва да му причиня раздяла... за детето мисля ... като си го представя, а детето каже "не искам", а сме излезнали в нелегалност в гората

Раздялата с приемното дете е като раздяла с родените от мен - идва момент, когато израстват и трябва да поемат сами. За повечето от нас, приемните родители, децата са без реални шансове за реинтеграция в биологичното семейство. Затова не мисля за раздялата.

Мене пък ме притеснява раздялата. Притеснява ме това, че други (социалните, за които говорихме) могат да решат къде му е по-добре на детето. Точно за това и питах по-горе.

Тук (не в БГ) съм се нагледала на случаи, когато детето тъкмо се адаптира някъде и някой решава пак да даде шанс на майката-наркоманка примерно, защото считат кръвната връзка за свещена.
Виждала съм приемни родители, отчаяни в безсилието си да защитят детето, понякога с години да водят дела.

Като отговор им се казва: ми да не сте се привързвали.
Но според мене привързаността е взаимна.
 
Явно в България, понеже приемните родители са все още по-скоро изключение, проблемите са други. Факт си остава това, че приемните родители имат много задължения и малко права. Дали това винаги е добре за детето, не знам.

Все пак се надявам на дебат, съжалявам, ако някой се е обидил.

Маймуна, ние знаем и приемаме, че детето ни има и друга майка. Ако някога тази жена се появи, ако тя изгради емоционална връзка с нашето дете, ако успее да докаже, че при нея тя ще се чувства по-добре, отколкото е при нас, колкото и да ми е болно, ще се наложи да приема раздялата и да се задоволя със срещи с малката през почивните дни. Но го има това "ако" - ако всичко това стане... Съпругът ми и аз сме приели, че ще понесем тази болка от раздялата, защото тя все пак ще е със семейството й. Защото другото - да я оставим в "дома" (доколкото това изобщо е нечий дом) и да я подложим на всичко, което ще й се случи там, за нас е още по-неприемливо.

И при нас, както и при Пиппо, водещата мотивация не беше да се сдобием с трето дете - някакси, а да попречим на това детет да премине през кошмара на институциите. Ако за това дете има добър шанс да бъде някога с майка си, ще се наложи да го приема. Болезнено или не за нас. Не знам дали се изразявам ясно.

Включвам се и аз в подкрепа на това мнение. Раздялата не ме плаши. Плашеше ме отиването на Еми в "Дом Дъга", плаши ме отиването и на другите деца там, затова Сдружение Варненски майки  започнахме кампания за популяризиране на приемната грижа, да осигурим "мама на първолаче", да намерим и други като нас, готови да спасят част от децата, които тази година ще бъдат преместени в следващия"дом". Те нямат шанс да бъдат осиновени, но имат шанс да бъдат отгледани в нормални условия, с много обич!

Съ 100 уговорки, че не се заяждам.   Само си говорим нали  

Сладка Хапка, аз също зная и приемам, че . Да, знам, че "аз съм тази, която..." и т.н и т.н., но моето виждане, емоции и преживявания приемам на втори план.  Аз за детето се питам...майка му на кого какво ще доказва  също е друг въпрос. Питам се децата как се чувстват и как приемат ситуацията и пр. Съзнавам, че има различни истории, различни деца и съответно различни неща за приемане. В едни случаи има доброволно изоставяне, в други майката е в затвора и пр.
Но така или иначе децата живеят (или не  ) с мисълта за бъдеща раздяла. Отразява ли им се това, как ... просто мисля

Напълно съм съгласна с
Затова и започнах тази дискусия, защото за мен това е напълно непозната територия

Приемното ми дете не живее с мисълта за раздяла. Тя ни приема като мама и татко сега и прави с нас планове за бъдещето си, доколкото й стига акъла за такива неща - как ще й купим раничка за училище догодина, например. Понякога е много смешна в проектите си за живота след години - днес, например, ми обясни, как като стане майка, ще си "вземе" три деца - милата сигурно е приела, че така се става родител, та се наложи набързо да минем кратка лекция по полова просвета. В която щерка ми (на 5 г.) й обясни много живописно някои подробности за женската анатомия и за раждането, направо паднах от смях 

Та мисълта ми беше, че в нашата ситуация тя не преживява вътрешен конфликт в момента. Спокойна е и е щастлива, че вече има мама и татко, че има батко и най-добра приятелка, с която делят една стая и играчки. И не виждам смисъл да навеждам мислите й към такива въпроси. Това е едно малко момиченце, което тепърва се учи на прости неща и нашата работа е да му показваме нещата от живота, които до сега не е виждала. Тя живее с изкривени представи за света край себе си - например, научена е, че да си "бял" е голям плюс. Сещате се защо. И още не може да ми повярва, като й кажа, че половината хора на света не са бели, но са добри и свестни и е по-важно да е добър човек, отколкото да е бял човек. Такива неща ни занимават в момента. Пък че там някъде имало биологична майка, дето 7 години не е дошла веднъж да пита за нея ... хич не ми е дерт в момента. И на малката не й е дерт  .

Ако детенцето е расло в  биологично семейство и има спомен за мама и татко и по някаква причина е настанено в приемно, вероятно ситуацията е друга.

Sladka hapka, monda,
Благодаря ви. Разбирам ви, но не разбирам противопоставянето. Аз лично никъде не съм твърдяла, че искам да се сдобия с (пето?) дете. Радвам се, че има хора като вас, дано да стават повече. И все пак ме е страх от това, че при приемната грижа децата така или иначе някак си остават "на държавата". А мене ме е страх от държавата, от всякакви държави (разбирайте бюрокрации).
При осиновяването бюрокрацията е в началото, при приемната грижа непрекъснато. Ей това ме плаши.
Това, което ме привлича, е точно възможността за контакт с биологичното семейство, което при осиновяване не е осъществимо.
Освен това питам, защото наистина си мислим сериозно за едно конкретно дете, на 11 години. Помислете си само, наистина боли, когато ми кажат, че искам да "се сдобия" с него...

  много извинявай  
ако не ти се говори за това - просто ми тегли една майна .... не искам да ти ровя в душата...

Е това би ме плашило още повече.... какво ще му кажа ... какво ще й причиня... как ще й обясня разликата между нея и братята и сестрите й....
Искам да кажа ... че в подобни случаи когато детето не познава БР, но де юре има връзка с тях, мисля, че детето живее в илюзия, която един ден е възможно да го съсипе...

Абе, с две думи, добре, че има хора като вас   , защото ако всички бяха като мен ....  

 И последно .. МАМА МУ СТАРА  , как така едно дете живее от рождение в институция, 7 години родителите му 5 пари не дават за него и въпреки това не може да бъде осиновено ... ние сме такава жалка държава....