На кого да кажем и на кого не, че детето ни е осиновено

На мен ми е по-трудно да се сетя на кого не съм казала, че детето ми е осиновено, дори и на хора, които не са го виждали.
В  началото, само дето не го обявих по централните емисии.
С времето станах  по-пестелива на обяснения, не тръбя без да ме питат.
Но се налага/ напр. скоро ни питаха по повод на детето за  наследствени заболявания в с-вото и ние обяснихме, че не ни е рождено дете/ и се убедих, че колкото по- естествено се приема и съобщава този факт, толкова по- добре.
Когато детето стане по-голямо, ще се съобразя с неговите желания, които то изрази, но предполагам /И горещо се надявам!/ то също да приема естествено този факт от живота си и да  няма притеснения по  темата.

Ани, за първи път от твоята дъщеря се научих да уважавам личната история на сина ми  
Беше писала за това още много отдавна... Беше за ваша позната, която бяхте срещнали или ви беше дошла на гости... подробностите не помня в момента. Но реакцията на твоето момиченце така ми се е впечатала, че сега нито в ДГ съм съобщила, нито възнамерявам тепърва да го правя на други подобни места... Не го крия по никакъв начин - то и как би могло  , аз вече съм излизала с името и историята си публично...
Но няма да го афиширам категорично...
Ако говоря с външни хора за това, то ще бъде - за самото осиновяване, за проблемите на деца в институции, за проблемите на процедурата. Толкоз

Историята на сина ми си е негова...

Ти как щеше да се чувстваш, ако детето ти те представя на приятелчетата си вместо с "Това е мама" с "Това е осиновителката ми"


Напълно те разбирам, че се опитваш да я педпазиш  

не искам децата ми да се срамуват от тази дума, от този факт. Осиновяването не ни прави дефектни - нито тях, нито нас. Това е част от тяхната лична съдба и е непроменимо. За мен непроменимите неща се приемат. това "предавам" на децата си. И вместо някой съжалително да шушука зад гърба ни - право куме та в очи. Доста хора млъкват.

аз не казвам вече, защото се чувствам смешно. обикновено следва едно е, и или някакво вяло и незаинтересувано -а, ок.
 никой и не пита. говоря обаче за германия. нито лекарите ги интересува, нито  познати и приятели, в детската също не се интересуват, при разни държавни институции също не се налага. където има нужда и се иска удостоверение за раждане, прилагам и съдебното решение и няма никакви допълнителни въпроси. четат откъса за присъждане на родителските права и готово.
тук нито веднъж не се наложи да обяснявам какво е непълно осиновяване.

кошмар ми е пребиваването в българия, ако се наложи изваждането на някакъв документ. направо ад. ама що, ама как......ами не сме чували.
в германия впрочем непълното осиновяване не е желателно и гледат да превърнат всяко такова в пълно.

въпросът се реши от самосебеси, поне докато живеем тук.
в българия имаме вече изключително ограничени и селектирани контакти, та и там стана излишно казването.
надявам се в обозримо бъдеще да стана само читател на този форум и така с времето да мога да върна част от своята и тази на детето ми анонимност.

някак си не е честно, без да знам мнението на детето си, да разказвам на всеки толкова интимна част от живота му, каквито и емоции да ме вълнуват. като порасне и сама може да каже какво иска, тогава ще постъпвам според нейните и моите желания. до тогава ще си трайкам.

Отначало май всички казваме на всички - такова щастие ни тресе. После се поотърсваме от емоцията и започваме да мислим рационално. Вече не казвам, ако ме попитат, потвърждавам, но не се натрисам сама в разговори по тази тема.

За това, дали детето трябва да се учи да го пази в тайна - ами не го уча - нали го уча, че говорим свободно на тази тема и че за нас няма разлика между двете ни деца. Как да му кажа тогава - ама, мамо, не казвай на другите хора, че си осиновен, защото това те прави различен. Ми не мога. Та той си разказва на ляво и на дясно...

не става дума за тайни, да допълня. а за нещо лично. за мен има голяма разлика.
аз разсъждавам така. в тази ситуация има двама, това сме аз и детето. това е наше лично нещо.

И аз така - отначало ако имах пари на всеки билборд щях да окача снимката ни. Постепенно свикнах да го давам по-спокойно. Сега вече не смятам за нужно на никого да обяснявам по собствена инициатива. Когато стане на въпрос - не лъжа и не се измъквам. Напълно съм съгласна с Калина че свободното и непринудено говорене по темата е единственият начин да се обезоръжат всички недоброжелатели.

Не уча децата си да казват или да не казват. Това е преди всичко тяхната история и те имат право сами да решават кое е по-добре за тях - да казват или не. Иван говори свободно по темата с всеки когато стане на въпрос.

Да... И аз така...Ама един лаф има- ти бивш наркоман видяла ли си?

По темата- имен ме вълнува, макар , че при нас беше по-различно.Не  питам на кого е казала, не ме пита аз на кого съм казала. За сега по въпроса - мир и спокойствие. Много ми се ще да няма изненади , подобни на случката със сестра й, но когато е набрала първа космическа( а тя я набира за секунди , де...), всичко очаквам...

Подкрепям напълно Мата. В тая история ние сме две и трябва да се съобразявам с нея на кого да се казва и на кого не. За това вече не казвам. Чакам да поотрасне и тогава ще го обсъждам с нея, това е нейното лично нещо. Не ми се ще да го развявам на ляво и на дясно. За това съм казала на хората, които наистина няма как да не занят. Но на градината не смятам да казвам, за училището вече ще го коментирам с нея.

Аз в началото не казвах - не можеш да говоря, не исках. Пошушвах го едва докато спяха, с мъжа ми дори не исках да говоря. Доста време репетирах - говорех им докато спяха.

Това с казването е сложно.
Аз казвам в училище. За малкия се наложи, за да не му лепят други етикети. Сигурна съм, че беше правилно.

И децата казват, но на когото искат и когато те искат. Никога не казвам от тяхно име и в тяхно присъствие.

Говори сеза тези неща - кой с разведени родители, кой с втори баща и доведени сестри, кой осиновен - не им се вижда странно. Имат приятел с осиновено сестриче и едно дете от приемно семейство.

Хората реагират по различен начин. Даже и близки приятели са ме изненадвали с неадекватни (да не кажа идиотски) забележки. Мисля, че най-важното е да знаем ние самите как да реагираме. Последният пример на учителката по солфеж - колко жалко наистина, че не знаеш откъде му идва таланта... И защо да е жалко, питам?   Ми не знае жената...  

И аз точно така и с удоволствие съм затапвала нахални питащи и тайничко съм се забавлявала от реакциите им.
 
Благодаря на всички отговорили ми на нещо като въпроса.

За мое съжаление на по-голямата част от вас децата са все още мънички и все още могат да бъдат предпазвани от вас - родителите. Когато обаче, тръгнат в училище и годинките им станат 8-9-10 и нагоре, децата стават доста по-самостоятелни и минават в онзи период, в който нито са малки сладки беззащитни, нито са големи и разумни, преди пубертета, че и тогава (не че тогава знаят какво искат, изпитвам ужас от този период). Но са отделени от нас за много дълго. На учителката в училище не й е задължение да ги обгрижва, както тази в детската градина - контактите им се разширяват.

Вероятно мнозина от вас си спомнят тези години, в които някоя съученичка днес ни е най-добрата приятелка, утре най-големият враг. И тогава -  "днес" детето споделя своята история, защото тя е най-добрата приятелка, но утре, когато нещата са се променили, "приятелката" вече не е най-добрата, превърнала се в "най-омразния враг" започва обикновено една безсмислена словесна "война". Тя се води със всички средства и историята на нашето дете може да се превърне в едно от силните "оръжия" на противника. Какви могат да бъдат последствията?!
Гадничък сценарий, те ръцете ми сами го написаха. За такъв тип предпазване говоря, дай боже никому да не се случва.
Та в тоя ред на мисли, как да я предпазя да не говори.

А това, че аз съм балалйка и в еуфорията си също като много от нас, само табелка не си бях заковала на главата, ама то и така се получи - работя сред повече от 120 женюря, излязох по майчинство за 3 седмици, е как да го скрия. В блока, в който живея съм родена всички ме познават и изведнъж цъфвам с количка, поне хората тук са добри, закачливо (напълно добронамерено) ме питаха, "в кой магазин продават такива красиви бебета" и бършеха сълзи и  т. н. Е има и "тактични" комшийки (за които вероятно съм разказвала), но те са си го получавали. Аз мога да се справя и да затворя устата, на когото трябва. Но Радост има много да я "чука" живота докато се научи как да реагира и как да подбира хората. Дано уроците на живота не бъдат прекалено сурови - в крайна сметка нашите деца са деца с късмет и ще ги пазят там от горе.

Ани,точно от такъв сценарий научих аз за осиновяването като дете.На приятелката ми го каза наша съученичка при скарване.Беше ужасно ,особено преди повече от 20 години.Децата понякога наистина са жестоки (и някои възрастни)!
По темата - аз досега си казвах,но вече ще го правя само ако се налага.Като порасне,детето само ще прецени на кого да каже.

Sura,
Точно така научи някога моя съученичка, на 12 години. Преди доста повече от 20 години  
Още тогава се зарекох, ако някога осиновя дете, да не крия.

Ani M,
За съжаление мисля, че нашите деца ще трябва да се борят с предразсъдъци, които са присъщи на обществото. Като сравнявам с тук (чужбина) - не съм сама в борбата си. В самото училище се прави страшно много, за да не се допуска дразнене, караници, клюкарстване, които ние като че ли считаме за нормални. Санкционира се веднага обиждането на деца от сорта на дебел, очилат, малък, глупав и какво ли не. Прякори не се допущат. За всичко веднага се говори и се търсят решения. Има много трески за дялане тукашната образователна система, но в тази насока е супер!