Живот ли бе – да го опишеш?
Живот ли бе – да го разровиш?
Разровиш ли го – ще мирише
и ще горчи като отрова.
Живот ли бе – да го разровиш?
Разровиш ли го – ще мирише
и ще горчи като отрова.
- Публикувана: 5 ян. 2010, 14:51 ч.
- Последно мнение: 17 ян. 2010, 21:07 ч.
Да опишем живота със стих
Това е само едно четиристишие от творчеството на нашият син...
Ей това изразява моя живот най-добре. Съжалявам, че е песимистично, но моят живот е това.....
Пътека
Пеньо Пенев
Тъжен залез кърви над гората
като прясна отворена рана.
С тъжен ромон звъни на житата
светозарната сребърна пяна.
Уморения ден догорява,
плаче вятърът - сбогом навеки!
Свечерява сега, свечерява
над смълчаните бели пътеки.
Всеки своя пътека си има,
всяка бърза и търси човека...
И аз имах пътека любима,
и аз някога имах пътека!
Още крачка - и ето го края! -
Извървяна е тя, извървяна...
Какво с мене ще стане, не зная,
но едва ли пак пътник ще стана!
Много мили неща аз разлюбих,
дори погледа кротък на мама.
Имах всичко... и всичко загубих -
няма щастие, щастие няма!
Сам да бъдеш - така по-добре е,
нищо в нашите дни не е вечно!
И най-милото ще отмилее,
и най-близкото става далечно.
Всяка клетва е само измама,
всяка нежност крий удари груби. -
Нека никога нищичко няма,
за да няма какво да се губи!
Всеки огън гори - догорява,
никой извор во век не извира.
Туй, което цъфти - прецъфтява,
туй, което се ражда - умира.
Всеки друм става тесен за двама,
всяка радост е бременна с мъка.
Нека никога срещи да няма,
за да няма след тях и разлъка!
... Догорелия ден над гората
нека само кърви като рана...
Нека тъжно звъни на житата
светозарната сребърна пяна...
Пътека
Пеньо Пенев
Тъжен залез кърви над гората
като прясна отворена рана.
С тъжен ромон звъни на житата
светозарната сребърна пяна.
Уморения ден догорява,
плаче вятърът - сбогом навеки!
Свечерява сега, свечерява
над смълчаните бели пътеки.
Всеки своя пътека си има,
всяка бърза и търси човека...
И аз имах пътека любима,
и аз някога имах пътека!
Още крачка - и ето го края! -
Извървяна е тя, извървяна...
Какво с мене ще стане, не зная,
но едва ли пак пътник ще стана!
Много мили неща аз разлюбих,
дори погледа кротък на мама.
Имах всичко... и всичко загубих -
няма щастие, щастие няма!
Сам да бъдеш - така по-добре е,
нищо в нашите дни не е вечно!
И най-милото ще отмилее,
и най-близкото става далечно.
Всяка клетва е само измама,
всяка нежност крий удари груби. -
Нека никога нищичко няма,
за да няма какво да се губи!
Всеки огън гори - догорява,
никой извор во век не извира.
Туй, което цъфти - прецъфтява,
туй, което се ражда - умира.
Всеки друм става тесен за двама,
всяка радост е бременна с мъка.
Нека никога срещи да няма,
за да няма след тях и разлъка!
... Догорелия ден над гората
нека само кърви като рана...
Нека тъжно звъни на житата
светозарната сребърна пяна...
уникална тема! 
Годините между 19 и 28:
Ей така се обърка живота ми -
възел до възел,
скъсани нишки, изпуснати бримки -
от бързане,
преполовено кълбото, а плетката -
нищо и никаква,
стройно да нижа годините тъй не можах
да привикна.
Два реда прави да има, десет след тях
са наопаки.
Двайсет и осем пъти съм си сменила
посоките..
Двайсет и осем пъти съм почвала
все отначало,
а неизкаран доникъде е на живота ми
шалът.
За утешение мисля, че е далече
зимата,
че и дори да пристигне - дрехи назаем
ще взимам,
все са останали някъде няколко
верни приятели,
да ни загърнат със искреност -
мен и душата ми.
Чакат иглите в ръцете ми, Божичко,
чакат напразно.
Спъват се грешки и стихове
в думи неказани.
Тъй се обърка живота ми -
плетен-недоизплетен.
Нишката как да прережа -
пристъпва по нея детето ми!
След това:
"Горделивите -
ние
не питаме никога.
В резултат -
емболия
от сподавени викове"
В сегашно време:
Господи, всичко е толкова ясно -
аз те обичам до лудост...
Само не викай така от щастие -
ще се събудиш!
Хубава тема....
Ей така се обърка живота ми -
възел до възел,
скъсани нишки, изпуснати бримки -
от бързане,
преполовено кълбото, а плетката -
нищо и никаква,
стройно да нижа годините тъй не можах
да привикна.
Два реда прави да има, десет след тях
са наопаки.
Двайсет и осем пъти съм си сменила
посоките..
Двайсет и осем пъти съм почвала
все отначало,
а неизкаран доникъде е на живота ми
шалът.
За утешение мисля, че е далече
зимата,
че и дори да пристигне - дрехи назаем
ще взимам,
все са останали някъде няколко
верни приятели,
да ни загърнат със искреност -
мен и душата ми.
Чакат иглите в ръцете ми, Божичко,
чакат напразно.
Спъват се грешки и стихове
в думи неказани.
Тъй се обърка живота ми -
плетен-недоизплетен.
Нишката как да прережа -
пристъпва по нея детето ми!
След това:
"Горделивите -
ние
не питаме никога.
В резултат -
емболия
от сподавени викове"
В сегашно време:
Господи, всичко е толкова ясно -
аз те обичам до лудост...
Само не викай така от щастие -
ще се събудиш!
Хубава тема....
Със строфи на любимата ми Багряна мога да опиша отделни крайъгълни камъни в живота ми до сега.
Но в моя си живот. Чуждите не мога и не искам да ги синтезирам.
Вее утринна прохлада
В моето лице -
Аз съм млада, млада, млада
С огнено сърце.
Ти искаше живота ти да бъде сън,
родина - целия разтворен свят,
а вложи всичко - свят, живот и сън -
в две топли устни, в две очи с променлив цвят.
И отивам при него покорна,
сякаш в тъмна хипноза омаяна.
И се връщам разбита и морна,
унизена и горко разкаяна...
Защо си днес ти блед и мълчалив,
защо не се посмееш, пошегуваш?
Какво, ревнуваш ли? Нима боли,
нима, загубвайки ме, ти тъгуваш?
И така живота ще премина
ненаситена, ненаживяна.
А кога умра, сама, в чужбина,
кукувица-бродница ще стана.
Но е моята страст негасима
и безмълвен е жадния зов -
че той няма ни образ, ни име:
аз обичам самата любов.
Поздравления за темата
Накара ме да се замисля.
Но в моя си живот. Чуждите не мога и не искам да ги синтезирам.
Вее утринна прохлада
В моето лице -
Аз съм млада, млада, млада
С огнено сърце.
Ти искаше живота ти да бъде сън,
родина - целия разтворен свят,
а вложи всичко - свят, живот и сън -
в две топли устни, в две очи с променлив цвят.
И отивам при него покорна,
сякаш в тъмна хипноза омаяна.
И се връщам разбита и морна,
унизена и горко разкаяна...
Защо си днес ти блед и мълчалив,
защо не се посмееш, пошегуваш?
Какво, ревнуваш ли? Нима боли,
нима, загубвайки ме, ти тъгуваш?
И така живота ще премина
ненаситена, ненаживяна.
А кога умра, сама, в чужбина,
кукувица-бродница ще стана.
Но е моята страст негасима
и безмълвен е жадния зов -
че той няма ни образ, ни име:
аз обичам самата любов.
Поздравления за темата
Накара ме да се замисля.
Разлиствам го подробно - тежка книга.
Аз ли писах всичкото това?
Безсмислици, задрасквания, грешки..
Каква ти книга - грозна чернова!
Да можех - бих отново го преписала
на гланцова хартия, с краснопис.
Без ни една едничка грешна мисъл,
без ни една поправка - равен, чист.
Той би звучал добре, дори страхотно
без ни едничък непресметнат ход,
но щеше ли да има нещо общо
с моя грешен, истински живот?
Аз ли писах всичкото това?
Безсмислици, задрасквания, грешки..
Каква ти книга - грозна чернова!
Да можех - бих отново го преписала
на гланцова хартия, с краснопис.
Без ни една едничка грешна мисъл,
без ни една поправка - равен, чист.
Той би звучал добре, дори страхотно
без ни едничък непресметнат ход,
но щеше ли да има нещо общо
с моя грешен, истински живот?
Вероятно съм егоцентрична. Описала съм себе си в стих:
Понякога студена и самотна съм
като Луната в нощното небе.
А друг път като вулкан гореща съм,
събудил се след векове.
И разпиляна като вятъра съм,
и бурна съм като море,
И като птица волна съм,
размахала криле.
Добра и зла съм денем,
а нощем неприлична,
потайна, непознатата, коя?
Защо съм толкова различна!?
О, толкоз просто е - защото съм жена!
Понякога студена и самотна съм
като Луната в нощното небе.
А друг път като вулкан гореща съм,
събудил се след векове.
И разпиляна като вятъра съм,
и бурна съм като море,
И като птица волна съм,
размахала криле.
Добра и зла съм денем,
а нощем неприлична,
потайна, непознатата, коя?
Защо съм толкова различна!?
О, толкоз просто е - защото съм жена!
Душата ти таи едно признание
кажи й кой съм аз-тя няма слух,
аз имам странно прозвище - "Желание",
приют й е блуждаещият дух.
И ти така с желания богата вземи и мен
със другите в едно, за щедрите богатства на сърцата
не значи нищо този знак - едно...
И нищо, че в безбройната редица
за теб един единствен аз
почти приемам да остана единица,
но стига ти да ме обикнеш, ти...
Влюби се първо в моето название,
а после в мене - аз съм цял Желание.
(Шекспир, сонети, разкошен превод на Вл.Свинтила)
кажи й кой съм аз-тя няма слух,
аз имам странно прозвище - "Желание",
приют й е блуждаещият дух.
И ти така с желания богата вземи и мен
със другите в едно, за щедрите богатства на сърцата
не значи нищо този знак - едно...
И нищо, че в безбройната редица
за теб един единствен аз
почти приемам да остана единица,
но стига ти да ме обикнеш, ти...
Влюби се първо в моето название,
а после в мене - аз съм цял Желание.
(Шекспир, сонети, разкошен превод на Вл.Свинтила)