Споделете любимото си стихотворение за любовта

На М.К.
 
Колко си хубава!
Господи,
колко си хубава!
 
Колко са хубави ръцете ти.
И нозете ти колко са хубави.
И очите ти колко са хубави.
И косите ти колко са хубави
 
Не се измъчвай повече - обичай ме!
Не се щади - обичай ме!
Обичай ме
със истинската сила на ръцете си,
нозете си, очите си - със цялото
изящество на техните движения.
Повярвай ми завинаги - и никога
ти няма да си глупава - обичай ме!
И да си зла - обичай ме!
Обичай ме!
По улиците, след това по стълбите,
особено по стълбите си хубава.
Със дрехи и без дрехи, непрекъснато
си хубава... Най-хубава си в стаята.
Във тъмното, когато си със гребена.
И гребенът потъва във косите ти.
Косите ти са пълни с електричество -
докосна ли ги, ще засветя в тъмното.
Наистина си хубава - повярвай ми.
И се старай до края да си хубава.
Не толкова за мене, а за себе си,
дърветата, прозорците и хората.
Не разрушавай бързо красотата си
с ревниви подозрения - прощавай ми
внезапните пропадания някъде -
не прекалявай, моля те, с цигарите.
Не ме изгубвай никога - откривай ме,
изпълвай ме с детинско изумление.
Отново да се уверя в ръцете ти,
в нозете ти, в очите ти... Обичай ме!
Как искам да те задържа завинаги.
Да те обичам винаги -
завинаги.
И колко ми е невъзможно... Колко си
ти пясъчна... И моля те, не казвай ми,
че искаш да ме задържиш завинаги,
да ме обичаш винаги,
завинаги.
 
Колко си хубава!
Господи,
колко си хубава!
 
Колко са хубави ръцете ти.
И нозете ти колко са хубави.
И очите ти колко са хубави.
И косите ти колко са хубави.
 
Колко си хубава!
Господи,
колко си истинска.

(Христо Фотев)

 

Ами аз преди доста време го открих в "откровения", беше го писала 1 момиче, ако не се лъжа, тогава беше на около 17-18 години, имаше още доста такива нейни. След това я търсих, но си беше изтрила профила, добре, че си го бях копнала това и стихотворение, че да го имам някъде. Обожавам го! Та, не зная, дали пък не си ти девойката? Ама пък твойто е малко по- различно... Ти кажи     

Не напускай света ми

 Не напускай моя свят от мъглите
 покрит.
Не изричай онези болезнени думи.
Ти си слънчев лъч някъде скрит.
Не напускай отново дома ми.

Не поднасяй на тръгване точно кафе.
Много силно горчи в тъмнината.
А отвътре раздялата страшно боде.
Твоят гръб виждам там в равнината.

Не решавай какво е доброто за мен.
Аз отдавна го зная по-ясно.
Ще премина и този момент, не за ден.
Но на тебе ще стане ти тясно.

Любовта е създадена не за един.
Ти си тръгваш-тя значи умира.
И отново тук няма да пуши комин.
Самотата ще спи на баира.

Мария Николова

 Марѝ

Мисля, че ще те разочаровам, но това стихотворение съм го чела преди 2009... Помня това добре, защото тогава, по онова време имах едно гадже, което ми разкатаваше фамилията  и тогава попаднах на него. Може би да е било точно 2008 някъде лятото. Ох, не знам. Съжалявам, че съм ти докарала лошо чувство    

I.

Матилда, име на растение, на камък или вино,
на онова, което е създадено и съществува.
Звук, в чието поникване се ражда утро
и в чието цъфтене лумва пламък от лимон.


Във него плуват дървени смолисти шхуни
сред бликащата синя светлина на океана,
а буквите му са искрящи речни струи,
които в моето пресъхнало сърце се вливат.


Звук, който аз разрових под заплетените храсти
като врата на някакъв незнаен проход,
отвеждащ към благоуханието на земята.


О, потопи ме, със изгаряща уста ме връхлети,
душата ми изгледай със очи среднощни,
но остави ме да се гмуркам и заспивам в твойто име.

***

XXVII.

Така естествена си, гола, като своята ръка,
заоблена и гладка, земна и прозрачна,
във лунни линии и ябълкови пътища,
така си тънка, гола, като голо житно стръкче.

Така си синя, гола, като нощ кубинска,
бръшляни и звезди косите ти оплитат,
така си златно, гола, и така огромна,
като огромен летен ден във златен храм.


Така си малка, гола, като нокътче от себе си,
въздушна, розова - докато утрото изгрее
и влезеш ти в подземието на света като в тунел,


в тунел със много дрехи, с много труд, където
помръква яснотата ти, облича се и пада
и се превръща пак в една оголена ръка.

***

XLIV

Не те обичам аз и те обичам,
животът също е ту ласкав, ту сърдит;
във всяка дума има лъх мълчание,
във всеки огън студ и сянка има.

Обичам те, защото искам да обичам,
да тръгвам винаги на път в безкрайността,
да не оставам никога без обич:
и точно затова не те обичам.

Не те обичам и обичам - сякаш имам
на щастието ключовете златни
и семената тъмни на скръбта.

Живея раздвоен, за да обичам.
Когато аз не те обичам, те обичам,
когато те обичам, те обичам.

***

XLV

Не тръгвай надалече ни за ден,
защото този ден ще е безкраен
и аз ще чакам дълго, както чакат
на гарата задрямал нейде влак.

Не тръгвай надалече ни за час,
защото всичкият блуждаещ дим и всички
безсъници в света ще се сплотят,
за да убият моето сърце.

Да бъде сянката ти цяла върху пясъка,
да не отлитат твоите ресници;
не ме оставяй ни за миг, любима,

защото в този миг ще си така далече,
че цялата земя ще прекося с въпроса:
дали да чакам или да умра веднага.

                                   Пабло Неруда

"Приказка"
Заспиваш ли, аз май че те събудих,
прости ми, че дойдох при теб сега.
Душата ми се стяга до полуда
в прегръдките на свойта самота.
Самичък съм, а тъй ми се говори,
устата ми залепва да мълчи ...
Не ме пъди, ще си отида скоро,
аз дойдох тук на бурята с плача.
Ще седна до главата ти, ей тука
и ще ти разкажа приказка една,
в която е положил зла поука
един мъдрец от стари времена.
Един разбойник цял живот се скитал
и нивга не се връщал у дома,
вместо сърце, под ризата си скрита
той носел зла и кървава кама.
Преварвал той замръкнали кервани
и само денем криел своя нож,
а ножът му ръжда не хващал,
човекът като дявола бил лош.
Но кой знай, един път от умора
и той на кръстопът заспал.
Подритвали го бързащите хора
и никой до главата му не спрял,
а само малко дрипаво момиче
челото му покрило с листо.
Заплакал той за първи път обичан,
заплакал той, разбойникът, защо ?
Какво стоплило туй сърце кораво,
нестоплено в живота никой път !
Една ръка накарала тогава,
сълзи от поглед в кърви да текат.
Една ръка, по-топла от огнище,
на главореза дала онова,
което той не би откупил с нищо
ни с обир скъп, ни с рязана глава.
Но ти заспа, а тъй ми е студено,
туй приказно момиче, где е то ?
То стоплило разбойникът, а мене
ти никога не стопли тъй, защо?

 Дамян Дамянов

Аз не съм влюбена в тебе. Изобщо.
Но така те обичам, че чак
те разказвам във приказки нощем
на студения, хапещ Мрак.
Той наднича, свиреп, от ъглите
и се прави на много страшен.
А пък аз му светя в очите
с бялото на чаршафа си.
И разказвам, разказвам, разказвам
как ми липсваш, когато те няма,
как Вселената става празна
и поне три пъти по-голяма,
как в ръцете ти бих заспала,
но понеже ги няма - не спя.
Как със тебе сме едно цяло -
две половинки на Лудостта.
И не зная дали му писва
на студения, страшен Мрак
да слуша това "Липсва ми...
До Голямата Мечка чак!",
но тънее и избледнява,
става мек, нежносин и плюшен,
на места до небеснолилаво,
и протяга ръце да ме гушне.
Той разбира - така те обичам,
че от обич не мога да спя.
И се мъчи на теб да прилича
този страшен, среднощен мрак.
За да спреш поне за секунда
да ми липсваш така, до сълзи.
И да спра с това "Не съм влюбена."
Отдалече си ми личи...

Caribiana

Благодаря ти, че ме мразиш искрено...

Благодаря ти,
че ме мразиш искрено,
че хвърляш всички спомени
зад борда.
Омразата създава независимост,
а любовта - заробва.
Сега от мен
 внезапно се отказваш ти,
от мойте думи,
жестове и книги...
Но вдигнеш ли към мен очите мразещи,
аз чувам звън
 на паднали вериги.
Сега живея леко и естествено -
встрани
 от твоите прищевки странни.
И пак отляво
 е сърцето ми наместено.
Лекувам рани.
Раздялата сравнявам
 със възкръсване,
със музика на Моцарт, със безкрая...
Ако не беше твоето отсъствие,
щях да повярвам,
че съм в рая.


Г. Константинов



Най – хубавите приказки са тъжни –

голямата любов на тях прилича –

в една непредсказуема окръжност

не ни достига време да обичаме.

Най – истинското вино е горчиво,

това го знаем (както че ще съмне) –

в живота ни преобладава сивото,

напук на всички цветове безсънни.

Най – важни са онези тихи думи,

които сме изрекли на раздяла –

щом имало е някой за целуване,

голямата любов си струва –

цялата.

Голямата любов – тъгата нощем,

тъга и дъжд, тъга и още нещо –

една окръжност, във която още

е твърде вероятно да се срещаме.

Добромир Банев

Лошите момчета

Представата за мен ти е погрешна,
не съм добрата фея от съня ти.
В действителност съм много грешна
и мога да обсебя и дъха ти.
Дали отново ще поспреш до мен,
познавайки греховната ми същност?
Или ще ме подминеш засрамен,
от дяволската ми и сладка външност?
Е, идваш ли със мен или се колебаеш?
Ще разруша мечтите ти на хиляди парчета.
И милион прекрасни феи да си пожелаеш,
дали пък ти не си от лошите момчета...?

Ева Георгиева

Фантазия

Прибирам се, а пак съм там,
разхождам се във твойто подсъзнание.
А ти си вечно неразбран
и търсиш пак за грешките си оправдание.
В главата ти съм рошава, пияна
и боса тичам си по пясъка.
От светлина усмивката обляна,
не можеш ли да ме изтриеш с крясъка?
А вместо туй ти дрехите ми късаш жадно
и нямаш сили да се обуздаеш.
Не можеш да ме имаш тъй нахално,
без малко и душата да ми опознаеш!
Мечтаеш ли си да ме имаш цялата
и голи да посрещаме зората?
Тогава спри с фантазиите, скачай в ямата
и утре ще се срещнем в надпреварата.

Ева Георгиева

Из "СПОДЕЛЕНА САМОТА"
(фрагменти)

Моят глад кръжи около теб
както земното кълбо около слънцето

Никога не ще се слеем

Сладка светлина обляла
мойта кожа


***

Аз меря мъката
в очите ти
тъй както мерят хляба
преди във фурната хлебарят да го хвърли


***

Не ние обитаваме земята
тя нас ни обитава

И щом телата ни се слеят
изниква новата черта на смътен
неясен хоризонт
   
                       Аниз Колц

Той ме обича

Той ме обича, да знаете.
Не че съм нещо особено.
Но ме сънува. И ме мечтае.
Точно каквато съм – безподобие.
Той ме обича. Наистински.
И ми помага да дишам.
В нощите измисля ми приказки,
а през деня ми ги пише.
После се сбъдваме – двамата.
Не че е нещо нечувано.
Просто му кацнах на рамото
и започнах да съществувам.
А пък той ме обича. И толкова.
Повече даже – не искам.
Вече не вярвам във болката.
Той ме рисува усмихната...
И ме обича. В безкрайности.
Даже до необятност.
Много прилича на щастие...
Само, че – безвъзвратно.

Мира Дойчинова - irini