Споделете любимото си стихотворение за любовта

И е бяло, и тихо, и тихо...
Пада сняг. И шепти във косите ми.
Сякаш падат прашинки небе.
Ако искаш, ела да поскитаме
из заспалото бяло градче.
Ти ще топлиш ръцете ми с длани,
аз ще топля твоите с дъх.
Ще направим пътечка за двама ни
във самото сърце на града.
А по моите мигли снежинките
ще приличат на светли сълзи.
Ще изглеждам почти като приказка.
И ще мога да сбъдвам мечти.
Ако искаш ела...Измечтай си ме.
Пада сняг. И валят чудеса.
Всичко става вълшебно и тайнствено...
Пада сняг. Ако искаш, ела...

автор caribiana

Хей chanteuse здравей. Не влизам много тук. Весели празници на всички.

Създадох те от обич и мъгла...

Създадох те от обич и мъгла.
Невидим образ на мираж най-видим.
Ела! Строши съня ми и ела!
Жадувам двама с тебе да отидем
далече - в оня, приказния свят,
желан от памтивека от душите -
единствен рай след дългия ни ад.
Любов се казва той.
          И в него скрити
Адам и Ева, в дъното му там,
ездата на живота вечно гонят
и от галопа им свещен без свян
една след друга куп зведи се ронят.
Мечта ли си? Душа ли или плът?
Не зная. Ала знам, че кон с копита
от лудо натърпение за път
готов е да побегне и през смърт,
орисан да я смъкне от звездите.

 Дамян Дамянов

***

Остани тази нощ! Тук при мен остани!
Двете тежки врaти любовта ни ще скрият,
ще ни пазят отвън тези неми стени.
За една нощ сами ще избягаме ние.
Ще избягам във теб, ще избягаш във мен.
В тиха златна гора ще потънеме двама
и ще гоним насън оня дивен елен,
който бяга във нашите сънища само!
Остани тази нощ! Като куче отвън
ще ни пази до утрото будният вятър...
Остани тази нощ!...Остани!...Остани!...
И прокарай ръка по лицето ми тъмно -
като в лист изпомачкан мойте бръчки махни!
А когато от наще целувки се съмне
и когато се вдигне небесният кош,
ти излез, разкажи по най-бързия вятър
за човешката обич и за нашата мощ -
и ще стане по-светла земята...

Дамян Дамянов

***

Бих ти пратил писмо без адрес.
И аз знам, ще получиш писмото.
То ще стигне до тебе нощес
или днес, но ще стигне, защото
този вятър ту тих, ту свиреп,
тези птици с лъчи по крилата
са приятели с мен и със теб,
и по тях, и по тях ще го пратя.
Ако вятърът се умори,
ако птиците хвърлят писмото,
от ръцете на хора добри
то ще стигне до теб не защото
сме единствени хора в света,
не защото светът ни познава,
а защото, приел любовта,
от сърце на сърце я предава!

Дамян Дамянов

***

Аз исках да ти кажа две слова -
сърцето ми да разбереш от тях,
но не умея и нима е грях -
кога ли съм се учил на това?

Аз исках да ти дам от свойта жар,
за да не мръзнеш в дългия си път,
но ти не взе искра от мойта гръд,
а кой живей без огън и другар?

По-нежно и от славей бих ти пял,
щях слънцето за теб да донеса,
но аз не знам на славея гласа
и дълги дни без слънце съм живял!

Аз исках да ти кажа две слова -
сърцето ми да разбереш от тях,
но думите преглътнах - не можах...
Кога ли съм се учил на това?

Дамян Дамянов

***

Режими аз не пазя в любовта си
И по режим за тебе не тъжа.
Скъперници на чувства в тежки каси,
Спестяват днес и обич, и лъжа,
Вълнения, усмивки и въздишки,
Страдания и рискове, и смях,
Дори писмата са спестовни книжки
На спомени, събирани със страх.
Затуй душите им се раздвояват.
По дяволите... Аз съм по-богат,
Когато всичко наведнъж ти давам
И не поглеждам крадешком назад.
Напред е всичко, дето ме привлича,
Напред ще се роди и огън нов.
Сега си с мен – сега ще те обичам
До сетната си капчица любов.
Сега ти давам цялото си щастие.
Вземи го. И бъди докрай добра.
Дори да изгоря от любовта си,
Пак с целия си огън ще горя!

Евтим Евтимов

На жена ми
 
Понякога ще идвам във съня ти
като нечакан и неискан гостенин.
Не ме оставяй ти отвън на пътя –
вратите не залоствай.
 
Ще влезна тихо. Кротко ще приседна,
ще вперя поглед в мрака да те видя.
Когато се наситя да те гледам –
ще те целуна и ще си отида.

Никола Вапцаров

Сама

По тъмното прибирам се пияна,
така ужасно закъснях...
И чувствам се сама и неразбрана,
от скитане напълно полудях.

А в къщи кой ли ще ме чака,
та аз не ставам за обичане!
Звездите само светят в мрака,
а краката ме болят от тичане.

На стълбите запалвам си цигара,
дима издишвам смело в тишината
със болката от тази изневяра,
превърнала ме в роб на суетата.

Къде ще бродя утре пак не зная,
отровена съм вече от лъжа
и май е време тук да сложа края
и да забравя за фалшивите лица.

Ева Георгиева

Любовта си към теб да опиша, не бих могъл.
Мога да сторя само това-времето свое да ти посветя,
в очите ти да се огледам, на цветята прекрасни да заръчам
за теб да се грижат.
Любовта си към теб да опиша, не бих могъл.
Мога да сторя само това-времето свое да ти посветя, любима!!!

Повдигам с Превер

МЕТЕОРЪТ

Като жълта светкавица
един портокал
прелита през пречките
и цопва във кофата.
Арестантът сияе,
до уши олайнен:
- Тя не ме е забравила,
тя мисли за мен!

Аз искам да те помня все така:
бездомна, безнадеждна и унила,
в ръка ми вплела пламнала ръка
и до сърце ми скръбен лик склонила.
Градът далече тръпне в мътен дим,
край нас, на хълма, тръпнат дървесата
и любовта ни сякаш по е свята,
защото трябва да се разделим.
 
"В зори ще тръгна, ти в зори дойди
и донеси ми своя взор прощален -
да го припомня верен и печален
в часа, когато Тя ще победи!"
- О, Морна, Морна, в буря скършен злак,
укрий молбите, вярвай - пролетта ни
недосънуван сън не ще остане
и ти при мене ще се върнеш пак!
 
А все по-страшно пада нощ над нас,
чертаят мрежа прилепите в мрака,
утеха сетна твойта немощ чака,
а в свойта вяра сам не вярвам аз.
И ти отпущаш пламнала ръка
и тръгваш, поглед в тъмнината впила,
изгубила дори за сълзи сила. -
Аз искам да те помня все така...
 
Димчо Дебелянов

Обичам те дотук

По своя път един и същ
разнася мълнии трамвая,
гърми и обещава дъжд.
А аз какво да обещая?

...Обичам те дотук.

До този мост. До тази гара.
До този миг. До този звук.
До розата на светофара,
до ъгъла на тротоара -
обичам те дотук...

Сега трамваят е нащрек,
внезапно забелязал,
че вече съм един човек,
от релсите излязъл...

И отминават твоите крачки.
Изглежда, че съм станал друг
сред този писък на спирачки...

Обичам те дотук.

Обичам те...

Георги Константинов

---

Страхливия ще седне на брега,
ще шепне колко много ти е верен,
безсилния ще плаче от тъга,
а истинския сам ще те намери.

Ще иска той с прегръдка да те спре,
но ти не се завръщай, нито спирай.
Вълната е вълна насред море.
А тръгне ли към плиткото - умира.

Евтим Евтимов

едгар алън по анабел лий

ПОЛИЧБА

Ако искаш, продължавай да не вярваш, че е вярно -
допотопно те обичам... Пагубно... Тоталитарно...

Не по дълг и не по навик, ами по поличба божа -
с половината си разум и със цялата си кожа.

В кухнята, когато готвиш... И на сцената, когато
се покланяш... Сутрин... Вечер... Те обичам... Всяко лято...

Вдругиден... През януари... Светла... Зла... И безразборна...
Те обичам... Във леглото... И във тясната гримьорна...

След скандална репетиция... След печална премиера...
Утре много те обичах... И ще те обичам вчера...

Днес обаче те обичам... Даже от дълбока древност...
С половината ти ярост и със цялата ти ревност.

Със усмивка... Без усмивка... Чужда... Моя... И проклета...
И във рокля те обичам... С кроасан... И на диета...

С белите кахъри също... И отляво с твойта бенка...
Мъка моя... И убийца... И надеждица... И фенка...

Противоположност моя... Рака срещу Козирога...
И любов - хем прокълната, хем изпратена от Бога.

Недялко Йорданов

Добрите са родени за отричане

Знаех си, че трябва да съм лоша!
(Кой ли ги обича днес добрите?)
Защо не взех поне назаем кожа
от грубите, от злите, от лъжците?

Защо не се научих на омраза
поне към тия, дето ме разсичат?
Аз трябваше със думи да ги газя...
(А не безумно все да ги обичам...)

Защо не ги въртях на бавен огън -
жаравата нозете им да гърчи?
Защо като крадец не ги ограбих -
след мен сълзи да бършат, да подсмърчат?

Защо не бях и аз като жените -
любовница на всички времена?!
Без срам да им се ровя във душите,
та после да живеят в нищета.

Нали мъжете тези ги привличат -
безскрупулните, подлите и злите!
Останалите - дето ги обичат -
те са просто тежък делник в дните...

Знаех си, че трябва да съм лоша!
Щях да чуя думите: "Обичам те!"...
Докато съм добра е невъзможно -
добрите са родени за отричане!

Васка Мадарова

За нея ли, малки мушици, за нея ли плачете —
момичето с двете зелени звезди под клепачите?
 
Клепачите — тъмни върби над замислено езеро,
и двете лунички — от влюбен магесник извезани.
 
Лежа в тревата и тихичко шъпна ти името —
десета година, откак си безвестно заминала.
 
Десета година, как чакат очите ми, слепите,
десета година, как бавно угасвам сред степите.
 
Аз зная, че ти си навеки за мене загубена,
но все пак люлея и лъжа сърцето си влюбено,
 
но все пак те диря в степта със коприна замрежена,
но все пак те викам низ друми и пусти крайбрежия,
 
но все пак те викам — и теб, и нощта, и утехата —
и слушам: как шушне безкрая и смее се ехото.

Асен Разцветников

Малолетните влюбени се целуват и галят,
опрени от тъмните двери на нощта,
а минувачите ги избикалят и ги сочат,
мърморейки разни лоши неща.
Но те, старците правят грешка много голяма,
там където те сочат, онези ги няма,
там само трептящите сенки от тях,
които ги карат с презрителен смях,
нeгодувание и завист и ярост,
пред толкова младост, при тяхната старост,
да скърцат със зъби и размахват юмрук,
а самите те, младите, те съвсем не са тук,
те са нейде високо, във свят един друг,
те са станали вече един лъх, един звук,
един блясък сред блясъка, ослепително нов,
на своята първа малолетна любов.