Моят син и неговите "приятели" - как да постъпя?

мисля, че и ти и синът ти сте взели правилно решение. вещта вече така или иначе сте я прежалили; синът ти е достатъчно голям, за да си прави изводи; обсъдили сте случката от различни аспекти; ако не сте сигурни, че момчето наистина е взело картата, по мое мнение не е добра идея да разговаряш с родителите му. аз единствено бих дала на детето си идеята да каже на приятелчето си, че според него/нея истинските приятели не постъпват така едни с друг и че се чуства обиден/а.


интересно ми е какво точно си казала на дъщеря си за това момиче ??? и като не казваш, че точно това момиче е откраднало изчезналите в класа вещи, какво точно казваш с тази случка и защо ни я разказваш?

Разказах и за майката на времето - как ни бъркаше по портомонетата и т.н. И да си има едно на ум. Защото въпросното момиче всячески се опитва да се "вклини" към една или друга групичка деца, но нещо не и се получава. Да ти обяснявам ли, че просто има хора, от които човек съзнателно или не, но страни. При дъщеря ми, заради думите ми, е съзнателно, но пък другите деца не знаят историята.
Защо разказах? Знам ли .

Че има крадливи деца, има. В класа на дъщеря ми имаше едно момченце, което още в първи клас им преджобваше портмонетата и им крадеше стотинките. Класната специално предупреди всички родители, че детето е с проблеми и ни помоли да не взимаме отношение към случките. Честно, почувствахме се много неуютно, защото се оказа, че нашите деца трябва да търпят и да си мълчат, да се съобразяват с проблемното дете, а тях нямаше кой да защити /освен, че крадеше, това момче беше и доста, хм, нека да го нарека диво/. Добре, че след втори клас момчето се премести в друго училище.
В балетната школа на дъщеря ми пък имаше момиченце-крадла. Госпожата там също потулваше кражбите, защото девойчето било проблемно /но поне пък насаме госпожата изискваше от нея да върне откраднатата вещ и, без да раздухва случая, я връщаше на собственика й/.
В случая със сина ми и неговия приятел ме учудва това, че другото дете си признава с една година закъснение. И точно това ме притеснява - може да е казал истината /че е откраднал/, а може и да лъже нарочно, да си измисля, за да дразни, за да се прави на интересен, знам ли. Затова и не ми се иска да разговарям с майка му - какво да й кажа? От два дни започвам въображаеми разговори с нея и все ми се струва страшно нелепо.
Колкото и да ме човърка отвътре да разровя историята и да се докопам до истината, не мога да го направя без директно да отправя обвинение към детето пред майка му. Фактът, че съм обърнала внимание на самопризнанието му, вече говори за това, че за мен той е заподозрян. А вътрешно не съм убедена, че е заподозрян.
Оф, ей такива неща ме вадят от равновесие. Разстройват ме и ме карат да се чувствам аз самата като престъпник.

baibibi , аз като преспах друг акъл ме налегна. Продължавам да мисля, че това което сте решили със сина ти е най-правилното  решение за момента. Според мен истината ще излезе наяве. Всяка една намеса сега може да се окаже с последици за всички - прекалено много са неизвестните и прекалено малко е информацията.  Това, което ме озадачава е прекалено рязката смяна на поведние на Х. Поправи ме ако бъркам, но досега са били приятели, разбирали са се и изведнъж - такова арогнатно поведение. Не ми се връзва. Преди това не са имали конфликт. Така от нищото, нещо не ми стои.  Все пак става дума за момчета, техните отношения са по-откровени, по-лишени от емоционални нюанси. И друго ми прави впечатление - какво са си шушнали Х с У. Дали пък не е по-подходящо да говориш с майката на У. Това детенце знае нещо. Уф, давам си сметка, че се държа като Шерлок Холмс, но в дъното на душата си мисля, че двете момчета му въртят номер на сина ти. Според мен, Х просто иска да докаже нещо на У като дразни сина ти. Ние с теб не сме от една и съща кръвна група, имаме си стари търкания по други теми, но определено си личи, че си мислещ и интелегентен човек и затова в някаква степен ми е интересно да мисля заедно с теб, особено пък когато става дума за дете, което е тъжно. 

Това е така, защото във въображаемите разговори с майката, първото нещо, което правиш, е да започнеш с извинения. Че видиш ли, не искаш да обидиш, не обвиняваш, просто искаш ей така, добронамерено да попиташ. Точно защото не си сигурна, че детето е откраднало. И точно затова трябва да отидеш при майката, и със съвсем спокоен, добронамерен тон да споделиш за случката и за закъснялото подсещане за нея. Просто с молба тя да поговори с детето си, защото има вариант то да знае повече по въпроса, дори може да касае друго дете, а той да го прикрива, ей такива неща. Сигурна съм, че директно няма да обвиниш, а не е и нужно. Действай по заобиколният начин. Майката ако има малко самосъзнание, ще разбере за какво иде реч. Ако ли пък не - просто преставаш да контактуваш, детето ти забравя, и това е. Вие картата отдавна сте я прежалили.
Пожелавам най-искрено на детето ти това да е последният път, в който се налага да прави компромиси заради "приятели", макар да знам, че ще се случи пак .

Аз честно казано не искам да имам такива приятели, които ще си присвояват мои вещи, нито искам такива приятели за децата си.
Аз бих говорила с родителите на детето.Все пак ти не си измисляш, че то ги е взело, а той сам си е признал.

Да, като се замисли човек, той наистина си е признал . Пък ние почваме да не му вярваме, че казва истината, типично .

Ами да, има резон да не му вярвам /на Х/. Може като са си шушукали Х и У да са измислили някакъв много хитър план да се пошегуват, да подразнят сина ми. Ей такава някаква момчешка закачка, необяснима за мен и моето дете, но супер остроумна за другите двама. Кой знае какво им е било в главичките, деца са все пак.

На мен ми е странно как толкова малки деца като приятелите на сина ти са запомнили изчезването на картата от преди една година. Все пак това е било проблем на сина ти и не се очаква приятелите му да помнят, освен ако цялата история не се е раздухвала надълго и нашироко продължително време.
Според мен, щом помнят тази карта, значи може и да имат нещо общо с изчезването й.
 

Освен това, личното ми мнение е, че ще направиш добро на децата, ако обсъдиш с майката на другото дете случката.
Може би е назрял моментът да се научат, че на добри приятели не се правят такива дебелашки шеги(ако всичко е шега), не се лъжат и т.н.
Също така, добре е другото дете да научи, че никак не е хубаво да му излиза име на крадец, защото да се краде е срамно и престъпно.
И още, трябва да се обясни на другото дете, че дори и да не е откраднало, щом лъже, че е откраднало картата, е толкова лоша постъпка, все едно я е откраднало наистина. 

Ако оставите постъпката така, без последствие, мисля че доста скоро ще се повтори в един или друг смисъл. Или ще му изчезне още нещо, или пак ще се опитат да се измайтапят дебелашки с него или да го излъжат за нещо друго, просто защото лъжата им е останала без последствия. Децата ще пробват до къде могат да стигнат.

Истината е, че повечето деца на тази възраст са си лоши в един или друг смисъл без да го осъзнават и особено ако в семейството им не е говорено достатъчно кое е добро и кое - лошо.
Ако синът ти ще продължава да другарува с онова дете, по-добре е да си сигурна, че то знае до къде се простират границите на позволеното и непозволеното.
Аз бих говорила с другата майка. Нека тя знае цялата история и да обясни на детето си, че да се лъже не е безобидно и е също толкова лошо, колкото да се краде. 

А не, няма да излезе на яве, ако не се разговаря с майката или детето. Просто ще остане една въпросителна, с която ще свикнеш да живееш. Поне в нашия случай се получи това. Синът ми тогава също се почувства много обиден от поведението на този съученик и сам се отдръпна от него, което лично според мен беше добро решение. Ако наистина ти е приятел, не би откраднал от теб и не би те дразнил с думи за случката, особено година след това да рови из старата рана и да сипва сол ...
И аз това си мислех. Иначе ще продължава да го тормози психически, ако не е картата, ще е нещо друго. Те тепърва откриват как могат да влияят на емоциите на другарчетата си и сега е момента да им се обясни кое е редно и кое не 

Merry, мисля си че ако останат близки двете деца, 100% ще се случи още нещо. Ако това е нова кражба, този път вече щом и майката е подготвена ще следи нещата и може да има повече основания, въз основа на които ще вземе съответните мерки. Ако пък е нова дебелашка шега - то тя ще хвърли светлина и върху случая с картата. В такъв смисъл казах, че истината ще излезе наяве.
Иначе е много хубаво това, което казваш, че тепърва откриват как могат да влияят на емоциите на приятелите си и трява да се говори с тях. Твоят син се е усетил и сам се е дръпнал и това е било правилно, но виж, в този случай детето "защитава и търси оправдание" за приятеля си пред себе си. И това трябва да се има предвид. Така расъждавам, поне...

Отново подържам мнението си - за да няма съмнение,трябва да се разговаря с майката.Повтарям го,защото преди години имах същата дилема,прощаваш махаш с ръка,но нещата загрубяват.
х

Моето мнение е категорично-да се говори първо с детето Х и след това,според това как ще реагира то,следва разговор с майката.Ако Биби говори с детето,няма начин да не усети ако то лъже.Децата в тази възраст са плашливи и бързо се издават.Ако сметне ,че лъже,отива при майката.Първо това е начина да научиш собственото си дете да не подминава с лека ръка подобни случки и да си търси правата,иначе може да свикне с примирението.Второ то ще се научи,че кражбата не може да се отмине безнаказано и този,който е откраднал,трябва да си понесе последствията.Децата във втори клас не са ангелчета,напротив познавама ужасно лоши деца на тази възраст,чак не е за вярване на какво са способни.Аз бих реагирала ведна,докато нещата не са утихнали.

refresh 

baibibi, миналата година синът ми изпадна в същата ситуация. Беше си занесъл тайничко PSP-то, въпреки нашата забрана. За секунди някой му го взел в междучасието и си го подавали децата от ръка на ръка, естествено веднага си го взел обратно. В крайна сметка вкъщи едва разбра, че някой му е свалил картата. Ядосах се и на него, че си е занесъл играта в училище, и на децата, че са му откраднали мемокартата. Но пък и той що рев изрева. Развъртях няколко джиесема на децата, но никой нищо не знаеше, никого не обвиниха. Аз самата знам, че лошо е да откраднеш, но два пъти по-лошо е невинен да набедиш. Обадих се на класната на сина ми и й обясних какво се е случило. Тя на другия ден какво е говорила на класа, а и на другия 6 клас представа нямам. На по-следващия ден мемо картата се намери. Един от съучениците я бил "намерил" случайно на стълбите. Дори и на детето (тогава шестокласник) му се видя скалъпена версията със "случайното намиране". Той сто пъти беше огледал там и чистачката беше питал..... В крайна сметка случката имаше хепи енд най-вече за поуката, че за пореден път призна да слуша какво му говорят мама и татко и винаги да има едно наум кой му се пише приятел.