Пиша тук защото съм страшно объркана и искам да чуя мнението на други жени и майки,хора които могат да погледнат нещата отстрани.
Историята е следната-Имам една неуспешна връзка, която приключи драматично -имаше побоища, скандали, алкохол, психически тормоз-не исках детето ми да израсне в тази обстановка.
След известно време срещнах един мъж, влюбихме се, заживяхме заедно-той беше всичко за което съм си мечтала-прие и заобича детето ми.
Мина време -появиха се проблеми-с алкохола, с прибиране след един два дни след запои и купони-а аз вече бях бременна от него.
Имахме и имаме и сега финансови проблеми. Детето се роди но той продължаваше да е безотговорен въпреки че твърдеше че ни обича...Посяга ми няколко пъти-беше много пиян.Ревнува ме болезнено...Разделихме се ..казах му че не мога повече..Минаха месеци, той каза че иска да се промени и наистина се промени - спря да пие,започна да работи на две места...реших че ще му дам шанс виждах че се опитва и се старае. През това време аз също се стараех много-отглеждах децата ни-той има и голяма дъщеря която живее с нас,въртях къщата, стараех се да не го дразня със социалните си контакти-което ми беше много тежко защото аз имам много приятели, обичам да говоря по телефона, ползвам си активно скайп и фейсбук, но само в негово отсъствие , за да не го дразня. Проблема е в болезнената му ревност, в неспособността му да се отърси от комплексите си - свързани най-вече с финансовите ни проблеми, а всичко това рефлектира основно върху отношението му към мен. Започнаха отново скандали, обиди, агресивно поведение-постоянно съмнение и ревнуване, проверки на телефони и профили в интернет-без да съм му дала абсолютно никакви поводи за ревност. Контактувах единствено и само с няколко много близки приятелки и то отново всеки път с обяснения а за излизане не съм си и помисляла. Но това не промени нищо напротив-той ставаше все по-озлобен, по-груб, по-ревнив. А аз все по-нещастна и разочарована. Тогава дойде и моментът на безразличието, отиде си и любовта. Не виждах вече никакъв смисъл да се боря за нашата връзка, исках да бъда себе си , да се отърся от всички неприятни емоции, които преживявах постоянно-безпаричието, мизерията, неговото отвратително поведение към мен,постоянните му оправдания за неспособността му да се грижи за семейството си, факта че на такава възраст ни се налагаше да разчитаме на родителите ни за да има децата ни какво да ядат, защото той не може да работи каквото и да е, постоянните му обвинения че за всичко съм му виновна аз. Писна ми. Всичко ми писна. Това не е моя живот!!!
Много дъго стана...
Казах му че не го обичам вече-той е съсипан естествено. Плаче и се моли-обвинява и напада-трудно му е зле му е.
Въпросът е, че аз не го обичам вече, откакто сме разделени съм ужасно спокойна и щастлива-той не ми липсва, но имаме дете, семейство и толкова неща, които все пак сме изградили за тези 4 години!
Постоянно се питам дали не е по-важно децата да имат семейство, баща, да загърбя собственото си щастие, защото те са най-важното нещо за мен, или е по-добре да продължа сама...не е ли егоистично това?
Историята е следната-Имам една неуспешна връзка, която приключи драматично -имаше побоища, скандали, алкохол, психически тормоз-не исках детето ми да израсне в тази обстановка.
След известно време срещнах един мъж, влюбихме се, заживяхме заедно-той беше всичко за което съм си мечтала-прие и заобича детето ми.
Мина време -появиха се проблеми-с алкохола, с прибиране след един два дни след запои и купони-а аз вече бях бременна от него.
Имахме и имаме и сега финансови проблеми. Детето се роди но той продължаваше да е безотговорен въпреки че твърдеше че ни обича...Посяга ми няколко пъти-беше много пиян.Ревнува ме болезнено...Разделихме се ..казах му че не мога повече..Минаха месеци, той каза че иска да се промени и наистина се промени - спря да пие,започна да работи на две места...реших че ще му дам шанс виждах че се опитва и се старае. През това време аз също се стараех много-отглеждах децата ни-той има и голяма дъщеря която живее с нас,въртях къщата, стараех се да не го дразня със социалните си контакти-което ми беше много тежко защото аз имам много приятели, обичам да говоря по телефона, ползвам си активно скайп и фейсбук, но само в негово отсъствие , за да не го дразня. Проблема е в болезнената му ревност, в неспособността му да се отърси от комплексите си - свързани най-вече с финансовите ни проблеми, а всичко това рефлектира основно върху отношението му към мен. Започнаха отново скандали, обиди, агресивно поведение-постоянно съмнение и ревнуване, проверки на телефони и профили в интернет-без да съм му дала абсолютно никакви поводи за ревност. Контактувах единствено и само с няколко много близки приятелки и то отново всеки път с обяснения а за излизане не съм си и помисляла. Но това не промени нищо напротив-той ставаше все по-озлобен, по-груб, по-ревнив. А аз все по-нещастна и разочарована. Тогава дойде и моментът на безразличието, отиде си и любовта. Не виждах вече никакъв смисъл да се боря за нашата връзка, исках да бъда себе си , да се отърся от всички неприятни емоции, които преживявах постоянно-безпаричието, мизерията, неговото отвратително поведение към мен,постоянните му оправдания за неспособността му да се грижи за семейството си, факта че на такава възраст ни се налагаше да разчитаме на родителите ни за да има децата ни какво да ядат, защото той не може да работи каквото и да е, постоянните му обвинения че за всичко съм му виновна аз. Писна ми. Всичко ми писна. Това не е моя живот!!!
Много дъго стана...
Казах му че не го обичам вече-той е съсипан естествено. Плаче и се моли-обвинява и напада-трудно му е зле му е.
Въпросът е, че аз не го обичам вече, откакто сме разделени съм ужасно спокойна и щастлива-той не ми липсва, но имаме дете, семейство и толкова неща, които все пак сме изградили за тези 4 години!
Постоянно се питам дали не е по-важно децата да имат семейство, баща, да загърбя собственото си щастие, защото те са най-важното нещо за мен, или е по-добре да продължа сама...не е ли егоистично това?
Вече имам чувството, че просто подсъзнателно се поставям търся този тип емоции-въпреки че реално не съм щастлива..но това е друг въпрос..
другите преди мен са го казали - баща,който пие и бие не е никакъв баща 
има ли смисъл да измъчвате себе си и децата,оставайки заедно? 
ако наистина мислиш за децата си,не оставай с този мъж 