Не обичам майка си

Може би трябваше да сменя думата "простиш" с "разбереш","оправдаеш".
Разбираш защо въпросната личност се е отнасяла така с теб и казваш "прости й,Господи,не е знаела какво прави!" и забравяш за нея.
Идеята е ти или авторката да спрете със самоизмъчването-защо се държеше така с мен,аз бях ли виновна,не можеше ли да се държи по друг начин.
Ако й простиш/я оправдаеш намираш ти покой,няма въпроси без отговор.
Прошката не е да идеш и да й кажеш "прощавам ти".Не,трябва мислено да го направиш.

 10 c's знаеш ли, добротата (както всичко друго) си има граници. И когато ги преминеш вече не си добър, а просто глупак!
Лошите хора и емоциите, които предизвикват, са като вирусите - елементарно конструирани, силно заразни, бързо се множат и търсят на всяка цена слабото ти място, за да те убият!
А личното щастие на авторката би било като имунитета й. Но това щастие няма да е трайно или силно, ако не изолира и не разкара от себе си онзи вирус, майка й.
Едва ли на авторката й е толкова лесно да работи и да блъска, за да издържа онази дарителка на малко ДНК и същевременно да се бори с демоните* от миналото си, които тя връща....

* Под демони визирам спомени и чувството на срам, вина, унижение, болка и всичко, което авторката е изпитвала в миналото си! Само един Бог знае какво й е...

Понякога нещата са по - объркани от "Ами прости!" или "Не прощавай"...        

Тази история не е истина - издиша очеизвадно на няколко места 
Защо си губите времето да измисляте истории и да ги пускате по форумите? Каква е целта на това?

Да, понякога истории като нашите са толкова абсурдни, че дори на нас самите ни е трудно да повярваме, че ни се случват такива идиотски неща.
Не виждам точно къде издиша тази история, но бъди сигурна, че има такива истории за жалост и участниците в някои от тях, пишем тук.

Права е polly1234, че "Понякога нещата са по - объркани от "Ами прости!" или "Не прощавай"... "

Имаше друга подобна тема , авторката й не помня запомнила съм , че Сис пишеше активно.
Заключиха я защото във Форум Мамма не може да има едва ли не тема против мама.
Темата беше навъртяла много страници , а още по- трагичното , че броят на момичетата, жените , които не могат да намерят общ език с майките си е голям.
Не съсипвайте темата като я изкарвате за измислена. Не е измислена , убедана съм. Психическият тормоз е по страшен от физическия , а много сме с комбинации от двата.

Колкото и да е абсурдно ,а за някои и невъзможно има такиава случаи. Има майки , които имат деца, за да може тези деца да им осъществят неосъщесвените им мечти, или да се чувстват задължени , че ги е отгледала , без да се отчита с какви средства и на каква цена.
Много мога да пиша по темата, много...

И аз и затова трудно започвам. Често мисля за отношенията с родител, който е бил насилник, манипулатор, деспот. Ясно е, че не дължиш нищо на въпросния родител, но дължиш много на себе си. С гняв и самоизмъчване не се живее добре, въпреки че това са най-естествените емоции в такава ситуация. Трябват усилия да превъзмогнеш този гняв, да намериш покой и да продължиш напред със собствения си живот.

Животът с такъв родител неизбежно уврежда. При някои, като сестрата на авторката, това се вижда веднага - станала е алкохоличка. Други израстват високо функционални, но си носят скрити проблеми. Аз например изпитвам ужасно много вина в брака си и във всяко едно близко приятелство.  Вина, че някой ме обича, че имам някакви обикновени човешки нужди.

Затова жертвите на такива родители трябва да съсредоточат усилията си да излекуват и съхранят себе си най-вече. Затова според мен авторката не трябва да хаби емоции, време, пари за майка си и сестра си. Трябва да се научи да казва "не". Трябва да се грижи за себе си. Ако не иска да ги вижда и чува, да не ги вижда и чува.

На мен историята на авторката не ми се струва измислена. И аз си имам история, която сигурно много хора не биха повярвали. Ами ако искат. Същесвуват всякакви ужасни родители. Като на авторката, като на Бижу, като лудия австриец. И лошите хора раждат деца.

Така ми се иска това да е вярно!
За съжаление, такива истории съществуват. Дори самите участници не могат да ги повярват. Памета ти блокира за самосъхранение.

Не се притеснявай не звучиш като майка ми.
Аз, не съдя никой..просто не искам да има нещастни деца. А някой хора когато създават деца ми се струва, че не знаят какво правят изобщо. За тези хора не намирам оправдание.

Здравейте,
противно на логиката вобще не се радвам, че има хора, които ме разбират толкова добре. Искрено ви съчувствам, момичета. Това, което съм изживяла не го пожелавам и на най-големия си враг. Крайно ми е неприятно да видя, че случаят ми не е изолиран, дори и при вас нивото да не е било толкова долно. Какво да кажа - прегръщам ви и се радвам, че сте успели да се откъснете. Ще го направя и аз.
За ника ми - не отразява нагласата ми. Не се чувствам неблагодарна, въпреки, че това беше първото, което ми хрумна, когато се регистрирах. Ако трябва да се кръстя с име, което да отговаря на чувствата ми то ще бъде "бягаща". Взех решение, че трябва да избягам за първи път на 11. Това не беше моят живот и не исках да живея в кошмар всеки ден. С дни размишлявах къде мога да избягам, но не измислих нито едно място, където да мога да оцелея без никой и нищо свое. Просто нямах при кого да отида. Тогава реших, че ако нямам избор как да живея, то поне имам избор дали да живея вобще. Реших да прекратя живота си с надеждата, че в някой друг или в задгробния ще имам по-добър шанс. Очевидно не успях, но успях да се нараня. В болницата въпреки, че бях в отделение токсикология всеки ден ми изпращаха различни психолог и психиатър. Очаквах да ми се скарат, а всички бяха толкова мили. Беше топло, с топла вода в банята, с храна три пъти дневно и толкова спокойно. Помня, че не ми се искаше да се прибирам. Кошмарът дори не изчака да си стигна до къщи. Още по улиците от болницата до нас майка ми започна да крещи неистово по мен. С простотиите, които съм вършела сега щели да дойдат от психиатрията да ме приберат, щяла съм да се водя на отчет при тях до живот, никога и никъде да не ме вземат на работа. С оглед на времената, в които се развива действието след няколко дни вместо от лудницата дойдоха у нас от милицията. Затвориха се с майка ми в другата стая, после говориха със съседи. Когато си отидоха тя пак побесня. Крещя ми, че били идвали за мен. Въпреки, че съм посегнала на себе си това пак било опит за убийство. Най-вероятно скоро щели да ме арестуват. После трябваше да ходи два пъти в някакво ведомство пак "във връзка с ареста ми" и като се върна победоносно ми заяви, че ме е отървала. Трябваше да минат години, за да разбера, че просто от болницата са алармирали за опит за детско самоубийство и се е водило следствие дали има упражнявано насилие над мен. Когато "ме отърва" майка ми най-вероятно е отървала себе си да не й повдигнат обвинение. Не дойдоха и да ме прибират с усмирителна риза, а като порастнах след множеството натяквания как съм доказано луда и диспансеризирана сама отидох в психодиспансера, за да проверя и ми казаха, че не съм нито качвана, нито сваляна от отчет.
Опитите ми за бягство продължиха и на 15, когато започнах да работя и на 20, когато отидох да работя в чужбина. Дори и в друга държава, пак се оказваше, че не съм достатъчно далеч от нея. Звънеше непрекъснато и все искаше да идва. Все питаше няма ли вече да се женя за някой чужденец, за да се установя и да я взема при мен. Откакто се прибрах окончателно опитите ми продължават, но както друго момиче каза в темата, тя е от типа човек, който нарушава всички прегради, независимо колко на високо са издигнати. И то с поразителна наглост и безцеремонност.
Зная, че ще успея да избягам. Вероятно няма да стане без помощта на специалист.  На първо време се чувствам доста по-добре след като най-после намерих сили да споделя с някого, а вие намерихте сили да прочетете и да ми дадете съвет. Благодаря на всички включили се в темата от все сърце!

Добре де, тя как те намира? В България как да е, но в чужбина?  Откъде е намирала толкова пари да ти звъни непрекъснато; разговорите с чужбина, особено ако са били по мобилен телефон, бяха страшно скъпи? И винаги има опция да си ограничиш входящите повиквания или да смениш номера.

И аз се чудя. Уж бяга, а дава координатите си на преследвача! Следя темета и се лутам м/у съчувствие  и "чак пък такава будала"...

.

Проблема с нещастните деца е като този с домашното насилие.Част от хората никога не са се сблъсквали с него и го смятат за измислен.
Има много да се казва по него.Нека обществото ни повярва и да се даде гласност.

Колко пъти исках да избягам,но няма къде.И не искам деца,няма и те да страдат като мен.


Аз отказах да изпълнявам чужди мечти-по-скоро да уча висше.


Аз също.Не вярвах че ММ ме обича.мен никой не ме обича,защото не заслужавам.

Защо пък да страдат? Да имаш деца е твоят шанс да успееш там, където родителите ти са се провалили. Сигурно ще бъдеш чудесна майка, защото си наясно какви гршеки могат да бъдат допуснати и колко фатални могат да са те.