Здравейте!
Намирам се в много странна ситуация и имам нужда да споделя.
Родителите ми винаги са били подкрепящи и разбрани хора, докато постепенно не започнаха да потъват в алкохолизма. Всички мои опити да им помогна завършваха с пасивна агресия и отказ от разговор.
След като родих, нещата се влошиха още повече. Не мога да намеря път към тях, а и честно казано вече май не искам.
Справяме се сами с мъжа ми и нямам очаквания към тях. Но имаше един момент, в който наистина имах нужда от тях – физически и емоционално – и тогава те се провалиха.
Раждането ми беше изключително тежко и завърши със спешно секцио. Помолих майка ми да остане първата нощ, защото мъжът ми работи по 12-часови нощни смени. Отговорът ѝ беше: „Аз си имам по-голямо бебе за гледане“ – а става дума за брат ми, който е на почти 30 години! Това за мен беше огромен шок и разочарование.
После дойде и другото. Бебето имаше здравословни проблеми, които отключиха у мен силна тревожност. Вместо подкрепа, при всеки мой страх чувах: „Спокойно, баба ще дойде, ще те открадне и ще се оправиш“. Все едно не мога да си гледам собственото дете. А говорим за баба, която отказа да помогне и не е виждала внучето си от самото раждане.
Давам всичко от себе си, на 100%, както всяка майка. И последното, което имам нужда да чуя в такива моменти, е упрек от собствената ми майка. Баща ми е същият.
В резултат изпитвам дълбоко разочарование и апатия към тях. Не знам дали някога отношенията ни ще могат да се оправят, дали ще успея да им простя и да преглътна всичко…
Моля ви, кажете ми – нормално ли е да се чувствам така? Случвало ли ви се е да останете без подкрепата на родителите си точно когато сте имали най-голяма нужда?
Намирам се в много странна ситуация и имам нужда да споделя.
Родителите ми винаги са били подкрепящи и разбрани хора, докато постепенно не започнаха да потъват в алкохолизма. Всички мои опити да им помогна завършваха с пасивна агресия и отказ от разговор.
След като родих, нещата се влошиха още повече. Не мога да намеря път към тях, а и честно казано вече май не искам.
Справяме се сами с мъжа ми и нямам очаквания към тях. Но имаше един момент, в който наистина имах нужда от тях – физически и емоционално – и тогава те се провалиха.
Раждането ми беше изключително тежко и завърши със спешно секцио. Помолих майка ми да остане първата нощ, защото мъжът ми работи по 12-часови нощни смени. Отговорът ѝ беше: „Аз си имам по-голямо бебе за гледане“ – а става дума за брат ми, който е на почти 30 години! Това за мен беше огромен шок и разочарование.
После дойде и другото. Бебето имаше здравословни проблеми, които отключиха у мен силна тревожност. Вместо подкрепа, при всеки мой страх чувах: „Спокойно, баба ще дойде, ще те открадне и ще се оправиш“. Все едно не мога да си гледам собственото дете. А говорим за баба, която отказа да помогне и не е виждала внучето си от самото раждане.
Давам всичко от себе си, на 100%, както всяка майка. И последното, което имам нужда да чуя в такива моменти, е упрек от собствената ми майка. Баща ми е същият.
В резултат изпитвам дълбоко разочарование и апатия към тях. Не знам дали някога отношенията ни ще могат да се оправят, дали ще успея да им простя и да преглътна всичко…
Моля ви, кажете ми – нормално ли е да се чувствам така? Случвало ли ви се е да останете без подкрепата на родителите си точно когато сте имали най-голяма нужда?
