Забременяване след мъртво раждане

 Скъпа ISKAM_DA_ZNAM_ZASHTO ,....съжалявам   и те прегръщам  .Знам,как се чувстваш,аз също минах през "ада" .Бях съсипана емоционално ........Колкото и странно сега да  звучи..... трябва време.....няма да забравиш....,но ще се научиш да живееш с тази болка.Крепеше ме мисълта за нова бременност,момичетата от този под форум също много ми помогнаха с психическото ми въстановяване,за което ще съм благодарна  цял живот .Семейството  беше плътно до мен в този кошмар. Пиши винаги,когато имаш нужда,ние винаги ще сме насреща  
Кураж миличка !


ivailichkaa ...

Здравейте, мили мами! Когато се появи постът на Искам да знам защо, реших, че е крайно време да разкажа нашата тъжна история от 30 юли тази година. Мила Искам да знам защо, аз разбрах защо точно преди един месец. Надявам се и ти да получиш отговор. На мен поне знанието ми помага. Нашето момченце загубихме заради един безобиден за всички, но не и за бебетата в утробите на майките вирус – парвовирус Б19. Бременността ми е 2-ра (имаме прекрасно момиченце на 3 годинки). Преди нея имам и 2 мисед спонтанни аборта в 6-7 седмица, на които не отдавах досега голямо значение. А сигурно е трябвало. Бременността ми премина чудесно и беше добре следена (правих амниоцентеза и фетална морфология). След феталната бях напълно спокойна. И така до вечерта на 16-ти юли, когато вдигнах 38,5 температура. Обадих се в родилното (живеем в Люксембург, тука не може да се обаждаш на гинеколога си на личния му джесем). Казаха ми да пия парацетмол и много вода, да следя бебето дали рита и да се видя с доктора. На следващия ден имах планова консултация, а терминът ми беше 30 юли. Даде ми антибиотик да не би да е токсоплазмоза или листериоза и аз на драго сърце приех, без да настоявам за изследвания. И се успокоих още повече. След няколко дни се разболяха мъжът ми и майка ми от нещо грипоподобно, от което кашляха като магарета, майка ми я боля стомахът, а мъжът ми – ставите. А аз бях добре и обяснявах колко се радвам, че ми е дал антибиотик. Всъщност болна много по-рано (10 дни) само с температура за една нощ беше дъщеря ни. На 24-ти пак имах консултация – запис на тонове и мануален преглед, но не и ехограф. Всичко ОК. На 29-ти вечерта ми направи впечатление, че бебето не рита, въпреки че съм полегнала. Веднага се усъмних наред ли е всичко, но ден преди термина (30-ти) очаквах промени в поведението. На сутринта имах и консултация и така и не направих нищо. На консултацията вече не можаха да намерят тоновете. Бяхме го изгубили. Три-четири дни по-късно на дъщеря ми бузите й се зачервиха странно. Решихме, че сме я изгорили на слънцето. След още три четири дни й избиха червени петна по ръцете, точно като слънчева алергия. Тогава я заведохме на педиатър (не че като вдигна температурата на 6-ти не я водихме) – парвовирус, известен още и като петата болест (fifth disease). Изключително опасен за бременни  - в началото на бременността предизвиква спонтанни аборти, а по средата силна анемия у плода, която проличава от появата на оток по цялото тяло на бебето. Може да се преодолее успешно с вливания на кръв през пъпната връв. Поисках от гинеколога да им пусне изследвания – оказа се, че в този момент съм го карала и аз.

След около месец излязоха резултатите от аутопсията – здраво момченце без малформации, 3 кг и 300 гр. Съмненията на патоанатомите бяха в плацентата – периферни кръвоизливи. Докторът смяташе, че плацентата е наред, виждал бил много по-увредени и безпроблемни раждания. Според него това си беше нещо необяснимо – случвало му се само два  пъти в 20-ина години стаж. Неясни причини. Аз обаче се хванах за парвовируса. Според доктора, ако беше парвовирусът, бебето щеше да получи оток, който той щял да види на ехографа, а и при раждането. В една от бележките под линия в Уикипедия обаче препращат към едно изследване от Швеция, в което от 90 мъртви раждания за около 10 години в една болница констатират заразяване с парвовирус в 10 % от случаите, като плодът в края на бременността не получава оток, очевидно поради по-големите си сили. Благодарение на тази статия, която му занесох разпечатана, докторът се съгласи да иска изследване за парвовирус на тъкан от плацентата. Очевидно изследването е специфично, защото се търсят не антитела (понеже такива няма в бебето и, естествено, в плацентата) а ДНК на самия вирус. Излязоха положителни със заключение, че най-вероятно силната анемия е и причина за смъртта на бебето ни.

Слава богу в България парвовирусът май не се среща често. В Западна Европа обаче изобщо не е така. А е толкова коварен. Никакви симптоми, страшно дълги инкубационни периоди, постоянна опасност през цялата бременност. Очевидно не винаги преминава през плацентата, а само в 10-ина %, но все пак е нещо предотвратимо, което обаче не се изследва рутинно (може би само в Германия).

Сега като знам, не че ми става по-леко, но поне не ме е страх, че някаква неизяснена причина дреме в мене и чака сгоден момент. Естествено, остава въпросът защо ни беше дадено и ни беше взето, както казват много от вас. Опитвам се да се променя и да стана по-добра и се надявам, че по-нататък в книгата за нас е писано и още нещо добро и то ще ни бъде дадено, а пък ние ще знаем вече как да го оценим.

Мили Искам да знам защо и Ивайличка, прегръщам ви силно. 

Благодаря на всички мами за подкрепата. Думите, казани от вас на други жени, ми помогнаха много и на мен, въпреки че не са до мен лично.

Включих се в темата, за да можете да предупреждавате своите познати и за тази малко известна опасност за бременните. Не са само рубеолата, варицелата, цитомегаловирусът, токсоплазмозата и листериозата. Има и парвовирус Б19! Дано занапред да следят и него!
 

   Благодаря ти, Алмира, че споделяш тъжната си история с нас. Добре е човек да бъде осведомен, въпреки, че не можем да се преборим с всичко. Радвам се, че намираш донякъде утеха, след като знаеш със сигурност каква е причината довела до това нещастие. И наистина е по-добре, отколкото да те мъчат съмнения и да не можеш да си обясниш причините. Особено при втора бременност-доста е трудно...
Дано всички намерим утеха 

Алмира ,аз също благодаря,че сподели своята история,прегръщам те 

Алмира, загубихме второто си момиченце от Парвовирус. Аз съм педиатър и явно съм се разболяла на работното си място. Беше в средните седмици от бременността, можехме да я спасим с кръвопреливане, но твърде късно намерихме кой да го направи. Тук в момента има само един човек, който го прави и за нашето бебе вече беше късно.
Ужасно, ужасно съжалявам за това, което си преживяла, както и другите майки, които писаха тук напоследък... 

Мили BvM, Veseto и Котката Марта, благодаря ви много за подкрепата. Силно се надявам скоро да започнат да следят и парвовируса при бременните. Ето че и България не е пощадена. Много съжалявам за Мерием, Котката Марта  Пак ви благодаря, мами! Стискам палци на всички ви и ви желая късмет от все сърце!

Здравейте момичета,скоро ще се навършат 5 години от загубата на първородната ми дъщеричка.Влизам само да ви кажа,че трябва да сте силни и упорити,времето при мен не лекува,всеки ден се сещам за малкото мии ангелче,въпреки че имам вече прекрасна дъщеричка!просто някак си свикнах да живея с тази идея,с болката,но с упоритост и силен дух успявам да продължа напред.сега има за кой да живея тук,един ден ще ида и при нея,защото знам че тя ме чака там.Само сила мили момичета и Вяра   
Весели празници и ако някои иска ,може да си пишем.

Здравейте, момичета! Надявам се новата година да ни донесе повече радост!. Моята мъка по мъртвороденото ми момиченце (39 седмица), също времето не излекува. Беше 19.06.2011г., всеки ден си спомням и все още не мога да си отговоря на въпроса "Защо?". Искам да опитам отново, но ме е страх. Сега и не мога, защото получавам панически атаки и съм на лекарства. Надявам се скоро да се стабилизирам и да родя жива и здрава рожба. Пожелавам го на всички! Много ми е мъчно, като отворя форума и видя, че страниците на тази тема се увеличават.
Спорна и благословена нова 2014 година на всички вас!

Mili.vanili много ми домъчня като прочетох това, което си написала. И аз загубих момиченцето си 2012г. в началото на девети месец. Но не минаваше и ден без да си мисля за нова бременност в промеждутъците между сълзите. Страхът наистина е толкова голям, че граничи с лудост, поне при мен. Но аз не знам как бих могла да живея без бебенце, след като почти го бях имала. Трябва да бъдеш по-смела, мила, защото така се отказваш от единственото нещо, което ще те излекува. Хапчетата няма да могат или поне ти нямаш толкова нужда от тях, колкото отново да изпиташ онази любов, когато мъничкото почне да танцува из коремчето ти. Трябва да повярваш и да се бориш, не се спирай. Последното, което чух и много ми хареса е че децата сами избирали родителите си душички... Аз съм убедена, че твоето бебче само чака да му дадеш възможност и ще дойде при теб. Не го оставяй да чака дълго .... Прегръщам те

П.С. Може би Danielkka ще ни сподели как тя се е преборила със страха след загубата и най-вече по време на втората си бременност. Много сме тези, които имаме голяма нужда да чуем окуражителни думи.

Аз преодолях болката с много споделяния, говорене, с подкрепата на близки  и приятели.Не се затворих, а постоянно бях сред хора навън.Беше гадно, защото съм от малък град и виждах съжалението в очите на хората, но аз не се предадох.В нас плачех много.Ходих на почивки.Върнах се на работа.След 6 месеца забременях.Страхувах се да не направя спонтанен аборт/ не знам защо/, ако не усетех бебето да мърда веднага лягах по гръб и го предизвиквах.Страх има, но желанието да гушнеш едно бебе е по-силно.Благодарение на добрите лекари и  акушерки родих по спешност два дни преди термина.Бъдете силни и вярвайте, че ще гушнете едно красиво бебе.Вярата е много важна.Кураж и ви прегръщам.

Здравейте мили момичета  .Вчера се навършиха 5 години от загубата на малкото ми ангелче  !
Ще се опитам да съм по кратка.според мен всеки човек е различен и по различен начин,показва и изживява болката си.За да се спаса ,аз запо4нах работа почти 1 месец след загубата,работех с много хора ,много споделях и губех времето си в други мисли,но останех ли сама,плачех,ама много плачех.Всеки ми казваше,че времето лекува,но с времето аз се убедих,че не лекува,просто свикваш да живееш с тази болка,няма ден,няма и да има в който да не се сетя за Нея,но това вече е част от живота ми.
След загубата,докторите ми казаха,да се пазим 6 месеца 3 за физическо възстановяване и 3 за психично,но аз и мъжа ми нямахме това търпение,аз знаех,че само нова бременност и надеждата за дете ще ме спаси и още март започнаха опитите.За миг не съм се и съмнявала,че няма да пробваме пак,това е на в начина.След като забременях с Диди в началото нямах страхове,попаднах на добър доктор,който знаеше как да говори с мен,беше толкова сигурен,че повече няма да се случи,че в неговата кариера,това не се е повтаряло никога,че цялата ми душа се изпълни с вяра.с напредването на бременноста страха ми се увеличи,но си казах,че трябва да съм силна,че съм добър човек,че аз вече изстрадах,че вече всичко ще е наред.ВЯРАТА в себе си и това което си пожелах на коледа, е станало точно тогава.колкото и травиално да звучи,при нас стана.Раждането ми беше много трудно,но доктора ми каза,че съм мъ била казвала"режете ме,колете ме,мъчете ми,искам си детето",родих я нормално и сега съм много щастлива.Знам че и вие го можете,и ако искате може много да си говорим,и ще видите,колко е по леко!
Силно ви прегръщам и ви пращам,частица от силичките ми за кураж 

Здравейте момичета! И аз като Danielkka ще споделя моя скромен опит и ще се опитам да ви вдъхна кураж. На 10 този месец се навършват 2 години откакто родих мъртво момченцето си в девети месец. На 14 отново този месец моята прекрасна дъщеря става на 1 годинка. След като преживях огромната трагедия си позволох съвсем малко време да бъда в онази ужасна черна дупка.Започнах работа веднага след болничния и се заринах в нея.Заринах се,за да може да мине по-бързо времето,което лекарите бяха казали да изчакаме,за да се възстановя физически.Единствената ми мисъл беше,че трябва да забременея отново.Психически, така или иначе смятам,че никоя от нас няма да се възстанови напълно.Изчаках 3-4 месеца и бях бременна отново.Дори не посмях да се зарадвам.Не казахме на никой до 5 месец и не давах на никой да се радва за мен. Страх имаше и то огромен.Но този път реших да взема всичко в свои ръце и да не се доверявам на никой лекар.Ходих при трима лекари и когато даже за миг не усещах бебето, търчах в болницата.Влязох в патология пет дни преди назначеното ми секцио,само и само да не се обърка нещо в последния момент.Не можех да си позволя повече грешки.И така днес имам повод отново да живея.Огромната болка от загубата на сина ми никога няма да мине! И за миг не съм спряла да мисля за него и всеки път сърцето ми спира отново и отново. Но сега имам моята дъщеря, която го кара да тупти отново!!!! Мили момичета не се отказвайте от това да се почувствате отново живи! Да мнооооого е трудно,но си струва!!!!!!!! Прегръщам ви и бъдете силни

Аз искам да разкажа малко по-друга история, защото хората са различни и не за всички е най-добре да забременеят възможно най-бързо отново.

След като Мери се роди мъртва, аз си взех възможно най-много болнични - около 3 месеца. След това се върнах на работа, макар че ако имах избор, изобщо нямаше да се върна на тази работа. Много майки така не успяват да се върнат отново на същата работа, може би защото хората никак не знаят как да реагират, когато ни видят...
На нас ни бяха дали 3 месеца срок за изчакване, но аз след 3 месеца не можех и да си представя да помисля за друго бебе. Съвсем целенасочено си дадох време за Мери - както човек би направил, ако има новородено бебе - отдава му цялото си внимание и всичките си грижи... поне за около година... пишех за (на) нея, говорех за нея, направих й пространство в семейството ни, както щеше да бъде, ако се беше родила жива. Това доведе дотам, че сега всички говорим свободно за нея - както по-голямата ми дъщеря, която към момента на загубата беше на 3 год. 9мес., така и баща им, който не пропуска да я спомене, когато става дума за децата му, и коригира всеки, който предпочита да я "забрави".
Някъде бях писала, че си давам поне една година за активен траур, както правят евреите.
Много хора не ме разбраха, мислеха, че трябва да "гледам напред" и "да бъда позитивна". Аз мисля, че просто не им се влизаше в това. Не съм ги товарила - знаех какво и пред кого мога да кажа.
Мина годината. Дойде първият рожден ден на Мери - отбелязахме го с летящ фенер, кексче със свещичка, балони, една жълта роза... Каката изпя "Happy birthday", духна свещичката и изяде кексчето. Мисля да ни стане традиция

По ирония на съдбата Мила е зачената точно от цикъла, който започна на този първи рожден ден на Мери... дали е "изпратена" от сестра си... никога няма да знам, понякога предпочитам да мисля така...

Бременността с Мила беше... приключение... В началото много се страхувах, всеки път се чудех там ли е това бебе, не е ли, има ли сърдечна дейност, няма ли... Исках някой да ме сложи в кома и да ме събуди през януари. За капак имах инфекция (уреаплазма), която води до преждевременно спукване на мехура и често късни аборти/много ранни преждевременни раждания. От десета седмица й хващах сърдечната дейност с доплер, голям шпионаж падна. Пих антибиотик в 13-а седмица, специално внесен от Германия. След това някак се успокоих. Седях си вкъщи, гледах немски готварски предавания и по цели дни не ставах от дивана. Опитвах се да изграждам връзка с бебето, да съм напълно наясно, че то е различно и друго дете и идва начисто... да го разгранича от сестра му... да знам, че няма да го натоваря с очакване да я замести... Може би затова в началото бях решила, че бебето ще е момче. Имаше се име дори, и му бях купила едно момчешко боди

Още по-после изведнъж се активизирах, сякаш исках да свърша цялата работа на света в оставащите 4 месеца. И в един момент се усетих, че нещо, което смятах за безвъзвратно загубено, а именно удоволствието от бременността, се е върнало... започнах да се харесвам, да се снимам, чувствах се адски добре. Докато не ми изтекоха водите в 33-а седмица. И пак се започна - лежане в болница - същата болница, в която се роди Мери - разделена от каката и таткото... денонощни мисли кое как ще бъде, ще се роди ли здраво бебето, дали няма да има някоя вродена инфекция, дали няма да го изпуснем в последния момент. Не беше лесно, защото водите си ми изтичаха, а ние я държахме вътре, за да навърши 36 г.с. и да е възможно най-доносена. През ден изследвания за мене, дали не развивам инфекция, антибиотици, абокати, всеки ден мерене на тонове, безкрайни болнични дни. Но имам лекарка, на която имам 1000% доверие и без която щяха да извадят бебето начаса. Е, дочакахме... докато лежах в предродилна, буквално имах чувството, че ще я загубим на финалната права... такова облекчение изпитах, когато проплака...

После кошмарът в Детско, споменът за това какво е да си родила, но да нямаш бебе в ръцете... слава Богу, само три дни, които ми се сториха безкрайни... Но нали казват, че всичко е добре, когато завършва добре. Сега се гледаме вкъщи с малката пиявица, която е прекрасно бебе Но все пак търся в чертите й спомен за Мери... питам се как изглеждаше, дали приличаше на сестрите си... давам си сметка, че ако тя беше тук, Мила нямаше да бъде, но и че не мога да избирам между двете... че нещата просто са, каквито са...

Написах всичко това, за да кажа на майките, които не са готови веднага за следващо дете, да не се насилват... че следващото дете не решава автоматично всичко, не лекува с магически пръчка... че понякога имаме вътрешен път, който трябва да изминем, за да бъдем готови да посрещнем новото създание... и да му отворим пространство в живота и сърцето си, което принадлежи само на него...

Моят съвет е, когато вземате такива важни решения, слушайте само вътрешния си глас. Той ще ви каже кога сте готови  - не лекарите, родителите или приятелите ви... сърцето ви ще знае...

Котката Марта  ,напълно съм съгласна с тебе и го писах в предния пост,всеки човек е различен и по различен начин приема,изживява и чувства болката,фактически и времето за следваща бременност също се променя от това,как си настроен,както си казала,когато се почувстваш готов,като чуеше себе си.При мен просто беше мигновено,веднага исках да забременея отново,но при други,както и при теб е било нужно повече време,важно е да се почувстваш силен и готов  !

i.o.g.i.    !ти си минала почти по моя път!

Писах в този подфорум когато загубих сина си. После замлъкнах. Страх ме беше да се похваля, че пак съм бременна. Родих преди няколко месеца и макар раждането да беше с огромен риск за живота и на двама ни и да следваха седмици в кувьоз, сега вече всичко е наред и се гушкаме със сина ми.

Но както казах, страх ме беше. Никога, никога не мога да забравя какво преживях с първото си раждане. Не мога да спра да си представям как расте загубеното ми дете. Вече имам 2 деца, но винаги си представям, че са 3. Продължавам напред, но част от мен съпреживява отново, страда отново. Приех и се научих да живея с болката, но не мога открито да говоря за детето си, заключила съм мъката си в едно кътче само за мен. Тежи ми.

Ще ми се и да мога по някакъв начин да вдъхна кураж на момичетата загубили дете. Да, всеки трябва да почувства кога идва неговият момент за нова бременност, но трябва да има вяра, че това ще се случи, че ще е различно, че ще има щастие и усмивки.