А първият ми съпруг никога не ме накара да се чувствам "така", докато не рекна, че е влюбен в друга - като гръм от най-рОмантичното небе ми дойде, едногодишна връзка бил имал. Пък иначе не закъсняваше, говорихме си за какво ли не с часове, секс редовно правихме, смяхме се, планове чертаехме, памперси сменяше, готвеше, чистеше, разхождаше заедно с мен - не съпруг, а мечта! Кога успя е енигма!
И хубавото отношението не е 100% гаранция, че всичко е наред.
Виж, когато си призна и аз вече знаех се поизнерви. Щото отказах да приема, че е нормално да сме две. Неговата философия беше: "Вече знаеш, що трябва да се крия? Що се нервиш, трябва ми време!"
А за доверието, следенето, проверяването - аз съм балък и наивник: чак отпосле се усетих за постоянното носене на телефона в джоба - на вибрация (нет нямахме), за новите разкрасителни навици, за новата приятелка, с която често се срещаше да си говорят "по работа". Но и сега, с втория ми съпруг, съм такава: разрешавам приятелки, не следя пощи, скайпове, фейс профили, гсм-и, дори 2 бивши имаше на сватбата ни. Що? Щото вярвам, че това са нормалните човешки отношения. Някой ми бил излъгал доверието, някой би могъл да го загуби - негов проблем, не го е заслужавал. Достатъчно много хора има, които го заслужават.