Има ли вдовици/вдовци сред вас? 2

Благодаря на всички! Най-тежко ми е сутрин и вечер. Сутрин, защото се събуждам без него, а вечер, защото заспивам (доколкото мога) без него, без ръцете му около мен, или моите около него... Детето е малко и още нищо не съм и казвала. Днес ходих и на психолог, но не усетих някакво дори минимално облекчение. Имам чувството, че с всеки изминал ден ставам все по-зле. Навсякъде имаме спомени. Още веднъж ви благодаря!

Съжалявам за загубата ти! Не си поставяй далечни цели. Всичко да става стъпка по стъпка, минута за минута. Прави това, което искаш, не се насилвай, почивай. Тялото ти също преживява огромен стрес. Плачи, когато ти се плаче, не въздържай сълзите... Дай си време за всичко. Всичко това е ново за теб... Силни прегръдки от мен!

Присъединявам се към казаното от всички преди мен. Много е рано, просто трябва време.
Аз до 40-те дни не осъзнавах какво се е случило и съзнателно отказвах да го приема. Чаках го, ослушвах се за колата на паркинга, за стъпки във входа...Наистина го чаках, наистина се надявах да се върне, бях сигурна, че ще се върне! Изпитвах страхотно чувство на безсилие, яд, мъка, самообвинение...Четях разни книги за живота след смъртта. Постепенно започнах да се примирявам. След 3-ия месец вече може да се каже, че започнах да свиквам, че го няма. Децата тръгнаха на училище, завъртя ме въртележката, просто гледам ден за ден да минава.
Не отказвам предложения за срещи с приятели. Вярно, че в началато само за това говорихме и много си поплаквахме. Но и това вече взе да преминава. Вече си говорим по-ведри неща.
Септември месец даже ходихме до Търново на гости. Близки приятели ни поканиха за празника на 22 септември. Много добре си изкарахме и не съжалявам, че отидохме. За децата също такива събирания са много разтоварващи.
Това лято реших да отидем с децата за няколко дни на почивка. Имаме нужда, особено аз. Искам да се откъсна за малко от работа и ежедневие. Може би ще ми е тежко, но трябва да свиквам, че вече ще съм сама с децата на такива пътувания.
Колкото и да ми е трудно налагам си да не изпадам в състояния, които ще ми навредят, а и на децата също. Много е трудно, но това е - станалото станало, не можем нищо да направим. Някай е решил, че ние трябва да останем на този свят още някакво време, значи трябва да продължим напред.
Много ви прегръщам всички.

А нормална ли е тази апатия към всичко и към всички? Колкото и гадно да звучи-дори детето в момента не ме радва и вижддам само лошото Осъзнавам, че аз съм човекът, който трябва да се грижи за нея сега, но просто нямам сили за нищо...
Аз също виждам във всяко нещо спомен, мъчно ми е, когато изляза навън и видя някое дете излязло с баща си, или и с двамата си родители, защото зная, че моето никога повече няма да бъде така. Място не мога да си намеря. Не знам къде искам да отида, при кого искам да бъда... В нашето жилище чак не искам да се прибирам, в домът на майка ми също имаме много спомени и се чувствам в безизходица. Не виждам пътят пред мен. Дълбоко в себе си знам, че трябва да направя усилие, за да си стъпя на краката, но не знам от къде да тръгна.

Нормална е да, много е скоро, аз доста време бях апатична, нямах желание за нищо, вършех всичко автоматично. Много сили ще ти трябват мила, но не го таи в себе си, плачи, крещи излей си болката, гушкай си детенце и така. Животът е гаден и несправедлив, но въпреки всичко продължава.

Всичко това е нормално. Аз също не исках да си седя вкъщи. Взех си болнични два месеца и дойдох в София. Вярно, и в София имах спомени, но вкъщи не можех да живея за известно време. Две години седяха дрехите му в гардероба, нямах сили да го отворя даже. След две години ремонтира спалнята, купих и нови мебели. Живеех само между кухнята и спалнята. Холът по някаква причина се затрупа с багаж. Изобщо за нищо нямах желание, нищо не ме интересуваше. Това състояние продължи две години... Сега се навършиха три години и самотата ме убива..

Вижте, истината е, че майката, а не бащата е най-важна за всяко дете. Особено в ранна детска възраст. Естествено в идеалния случай майката и бащата работят в синхрон, но имат по-различни функции. Функцията на бащата започва да става по-важна с напредването на възрастта, може би след 5-6 година.
Детето с нищо не е виновно за това, което се е случило. То е невинно същество, бяла дъска, на която родителите пишат с черни букви.
Не може детето да не ви радва. То е вашето и неговото наследство. То е това, което е останало от съпругът ви на този свят.
Съчувствам ви за самотата, да тежко е, но не е толкова фатално. И мен никой не ме е прегръщал, гушкал и т.н. повече от две години. Кофти ли е? Мъчно ли е? Несправедливо ли е? Ами да, но това не е най-важното. Най-важно е детенцето.

Впечатлен съм от всичко написано от leosof до момента и адмирирам начина му на изразяване и добронамереността в текстовете. Ще си позволя да не се съглася на 100% с последното изречение от последния му пост. Да, децата са важни и са сериозна опорна точка но няма най-важно. Всичко е важно включително и душевното ни здраве и не трябва грижата за децата да ни обезличава. Ние също душа носим и е нормално да се чувстваме слаби, беззащитни и самотни. За съжаление само времето притъпява болката. А самотата... еееех, как само  ви разбирам всички тук когато споделяте за миговете прекарани без любимите хора.

Аз от теб, soyak, съм впечатлена от самото начало на пребиваването ми в тази тема, а сега и от leosof.
Личи си, че сте много интелигентни и възпитани хора. Имате много точен изказ - всичко, което напишете, се отнася много точно и за мен, може би и за всички тук, само че аз не успявам така добре да го изкажа.
За децата искам и за да кажа нещо.
Моите са момчета на почти 17 и 15 години. Достатъчно са големи, за да нямам много ангажименти с тях като водене и прибиране от училище, домашни и т.н. Говорим си доста за всякакви неща. Усещат ме много добре, когато не съм в настроение и гледат да ме разведряват като ми разказват весели неща. Започнахме доста филми да гледаме вечер и повечето децата ги избират да са комедийни и забавни. Това е по инициатива на децата, за да е по-ведро настроението в къщи. За да ми минава в къщи времето и да се занимавам с нещо им изпълнявам повечето желания за ястия и сладкиши.
Много са ми важни и много ги обичам.
Обаче са и достатъчно големи, за да не се застояват вече много в къщи. Особено сега, когато са ваканция и времето е хубаво. Прибирам се след работа и съм сама. Не че няма какво да се върши в къщи, но самотата се усеща болезнено.
Та искам да кажа, че децата в един момент си поемат своя път и ние оставаме сами.

“Прибирам се след работа и съм сама. Не че няма какво да се върши в къщи, но самотата се усеща болезнено.
Та искам да кажа, че децата в един момент си поемат своя път и ние оставаме сами.“

По-точно от това не мога да го опиша! И това чувство, че не си потребен никому. Защото в крайна сметка децата ги подпомагаме, обслужваме, учим и развиваме. Това е нашата задача. А всъщност липсва другарчето с което сме се подкрепяли един друг и сме вървели напред. И вече няма цел, няма мотивация.

Да, самотата не е приятна. Но има домашни любимци, доброволчество, спорт, хобита, телевизия. При мен след претърпените загуби нивото на енергия е ниско и не ми остава много време да скучая. Истината е, че едва изчаквам децата да си легнат и веднага лягам и аз.
Но изхранването е проблем. Тъй като мога да ям само готвена храна, а и за децата това е най-доброто или аз трябва да си я приготвя, което е поне 1 час или да я купя от някъде, което означава шофиране или доставка. Даже не може да стигна до адекватен контрол върху качеството на хранителните продукти: това, което се продава по общоизвестните магазини.
За потребността: моята жена беше потребна на много хора и пак си отиде преждевременно. Има хора не са потребни на никого и удрят 80-90 г. Съдба неподвластна на човешка логика.

Има хора не са потребни на никого и удрят 80-90 г. Съдба неподвластна на човешка логика
Това е абсолютно вярно.Съгласна съм,че самотата е ужасно убиваща.Обаче другарчето което ни е било няма как да се повтори а ние сме свикнали с него.След загуба на човека с който сме били е трудно дори невъзможно да има друго дори подобно.Моят съпруг казваше "Никой няма да те обича както те обичам аз."напълно съм убедена в това.Трябваше да мине малко време да си "строша"главата,но ясно осъзнавам,че той е бил моята съдба и отук нататък просто няма смисъл от някой щом не е той.И така самотата понякога е верен приятел който волно или неволно е наш доживотен спътник.И честно предпочитам го пред хора с празни души.Животът е твърде кратък да си го тровим сами.

Да, така е! Вие сте прав, но... при мен това бе свързано с огромна(процентно) загуба на тегло. Домашният любимец помага емоционално, но ако е активен изисква допълнително време и енергия дневно. След това всички домашни задължения инакрая работния ден стига до18-20 часа. С две думи човек все повече отпада и накрая започва да боледува. А силите за възстановяване намаляват. И се връщаме на мотивацията. Когато душата ти я няма колко неща имат смисъл? С кого да мечтаем и да преследваме мечтите? Както вече казах времето не стига за мен/нас. Ето омагьосан кръг. Та въпросът ми към всички познаващи тази ситуация е:
Хора! Как се преборихте? Може ли да се промени нещо или просто дочакваме достойно края на “мача”?
 Относно потребността има превид личната, духовната. Не на обществото. Защото и възрастните хора са потребни някому. Дали на внуче, домашен любимец или някой друг като тях. Живещ с надеждата да изкарат още един ден заедно. А обществото не го вълнува кой как се чувства.

Здравейте!
Надявам се да не сте ме разбрали погрешно-обичам си детето, дори го обожавам! Бих направила всичко за нея. Обаче има неща, които само едно дете може да ти даде, както и неща, които само мъжът ти/жена ти може да ти даде. Тук говорим за разликата между грижата и любовта, дори приказките, които дават едните и другите. Да, аз в момента не съм сама, защото си имам детето, но ми е самотно без него... Вечер е тъмно у нас, не ме чака да се прибера, да поговорим за това как е минал денят на двамата, да се оплачем един на друг от проблем в работата... С тези неща няма как да товаря родителите си, или пък детето, а са от значение. Човек може да не ги е оценявал винаги така, както сега би ги оценил. Били са малко като даденост.
При нас проблемът е и друг-не ме попитаха дори за мнение къде да го погребем... Тук, при мен и детето, или на 150 км от тук. Аз в момента дори не мога да ходя, когато искам при него, за да си излея мъката, да му занеса цветя, или да му запаля свещ... Това също тежи много, хора, много...

Има хора не са потребни на никого и удрят 80-90 г. Съдба неподвластна на човешка логика.

Според мен тази потребност не е за баба или дядо с внуци и обичащи ги дъщери и синове.А с отрепки които не знаят какво е това ценност и любов.Мъже и жени не заслужаващи да живеят по ред причини.А всъщносн дожививяват преклонни старини а в същото време мъжи и жени които се раздават обичат пазят си семействато почитат родителите си и хората въобще.Биват премазани от същите онези отрепки,умират от болести за старци на възраст не отгледали децата си.Къде е логиката добри и почтенни мъже и жени да умират от инфаркт,инсулт,рак.... или премазани а отрепките на обществото да доживяват до 80-90г.Аз така разбирам това изречение.