Използваме "бисквитки" (cookies), за да персонализираме съдържанието и да анализираме трафика си. Повече подробности можете да прочететеТУК

Има ли вдовици/вдовци сред вас? 2

  • 257 900
  • 1 229
  •   1
Отговори
# 1 215
  • София
  • Мнения: 482
pepi1992, съжалявам, че така е прозвучало. Много добре разбрах какво имаше предвид.
Исках да кажа, че не само заради децата трябва да търсим път напред, а и заради нас самите. Защото в един момент децата отлитат и вече няма да имат нужда от нашите грижи. Какво правим от тук нататък? Трябва да се съхраним сега, не само за да отгледаме децата, но и за да можем после да продължим без тях.

Моят съпруг го погребахме в родното ни място. Далече ми е и рядко ходя. В къщи съм сложила негова снимка в рамка, некролог и съм си взела пръст от гроба, в която палим с децата свещички. Говоря му много, на снимката. Всяка сутрин му казвам "Добро утро", "Чао" - когато тръгвам за работа, "Здравей" - когато се прибирам след работа, "Лека нощ". И вярвам, че ме вижда и чува.

# 1 216
  • Мнения: 19
Има хора не са потребни на никого и удрят 80-90 г. Съдба неподвластна на човешка логика.

Според мен тази потребност не е за баба или дядо с внуци и обичащи ги дъщери и синове.А с отрепки които не знаят какво е това ценност и любов.Мъже и жени не заслужаващи да живеят по ред причини.А всъщносн дожививяват преклонни старини а в същото време мъжи и жени които се раздават обичат пазят си семействато почитат родителите си и хората въобще.Биват премазани от същите онези отрепки,умират от болести за старци на възраст не отгледали децата си.Къде е логиката добри и почтенни мъже и жени да умират от инфаркт,инсулт,рак.... или премазани а отрепките на обществото да доживяват до 80-90г.Аз така разбирам това изречение.
Да, точно това имах предвид. Естествено, че една баба или дядо, които се грижат за внуци са не по-малко ценни от майка или баща. Но познавам възрастни хора, които буквално се питат сами за какво живеят. Те вече са изпълнили житейските задачи, отгледали са следващото поколение и нямат мотивация, а и болестите на старостта ги подтискат. Но пък има и възрастни хора, които са пълни с енергия, жизнерадостни, имат още много работа. На такива им пожелавам дълголетие и здраве.

# 1 217
  • Мнения: 35
При мен периодично се редуват моменти на сръб и спомени - все така интензивни, неочаквани или провокирани от жест, дума, място на което сме били заедно. Имам и периоди на нещо като отрезвяване, дори прилив на енергия - прагматичното в мен взима връх и осъзнавам, че живота продължава и още искам да участвам в тази игра.  Спохожда ме и апатия - неща които преди са ме изпълвали и зареждали сега са без смисъл, защото не мога да ги споделя с най-близкото си същество. Имаше я и загубата на тегло и жизнен тонус, но макар и бавно се възстановяват.
Деца и родители - те са други поколения със своите си мисли, грижи и радости. Приятели, братя, сестри - те биха ни разбрали и съчувствали но не са това което човека до теб получава и дава. Аз и приживе все повтарях на съпругата ми - "недей да се жертваш безпрекословно за комфорта на децата ни, на тях така или иначе всичко им е осигурено, включително и огромно количество любов. Затова не ни лишавай от миговете само за нас двамата в името на нечий детски каприз или  удобство". Знаете ли колко чуден рожден ден имах с нея. Една нощувка, само двамата, забити в една селска къща в едно забравено от бога село, без подаръци, битови удобства, суетня и приготовления. А тя милата все имаше угризения от такива моменти и понякога ме упрекваше за "егоизма" ни. Само че, както някой писа по нагоре, децата напускат гнездото и без човек до себе си оставаме единствено със спомените и мъката. Аз не бих искал подобна съдба за себе си. Затова се опитвам да изляза от стеротипа на поведение в който "нормалните" двойки така комфортно и неосъзнато съществуват. Всъщност съдбата вече насилствено ни е извадила от този стереотип (попълваш някакъв формуляр и там пише вдовец/вдовица - гадничко, обществото ти е сложило клеймо и по какво моля ви се различаваме от необвързаните например). Това, което правя е да съм открит за възможности, които преди съм подминавал с лека ръка. Да се боря с предразсъдъците си и така да увелича шанса си за смислен и интересен живот занапред. Хубавите неща ще дойдат - трябват ни само търпение и очи да ги познаем и задържим при себе си.

# 1 218
  • София
  • Мнения: 482
Все забравям да питам дали се осъществи срещата?
Аз не успях да се организирам. Малкия предната вечер много лошо си изкълчи крака. До късно бяхме в Пирогов. На другата сутрин трябваше да търся шина и ви изпуснах.
Ако ще има друга среща, бих искала да се включа. Сега съм само с голямото дете и съм по-свободна.

# 1 219
  • Мнения: 90
Да, срещата се състоя, въпреки че бяхме само двамата със soyak.

# 1 220
  • Мнения: 44
Здравейте! Извинявайте за въпроса, но на колко време си правите срещи? Обикновено къде се състоят? Бих се радвала, ако може да присъствам и аз на някоя следваща.

# 1 221
  • Мнения: 90
Привет, аз откакто пиша в темата само една среща е имало, а преди това незнам дали е имало подобно събитие.

# 1 222
  • Мнения: 44
Благодаря, Миленче! Hug

# 1 223
  • Мнения: 19
И аз съжалявам, че съм изпуснал срещата. Нека да се разберем за следващ път.
При мен уикенда беше сладко-горчив. Сладък, защото прекарах хубави мигове с децата ми. Горчив, защото за пореден път се убедих колко лоши са хората, вкл. хора от сравнително близко обкръжение. И как с лекота те ритат, когато си паднал.
Хората или може би мнозинството от българите (макар, че има невероятни българи) са склонни да обидят, да унизят, да стъпчат по-добрия, по-милия, по-деликатния, просто да го унищожат. За тях няма значение какви са загубите ти, как се чувстваш, дали си в траур или не, какво се преживял. В крайна сметка уикенда завърши с горчиво разочарование от хората, със сълзи, с тахикардия и аритмия.
Но soyak по-горе беше прав, че децата са малки, без опит, без усещане за правилно и неправилно, едни малки, мили консуматори на стоки и услуги към които имаме родителски дълг. Но нямаш ли човек, който да гушнеш, нямаш ли майчино рамо, на което да разчиташ, си загазил сериозно. Можеш спокойно да умреш самотен в някоя от ужасните (от личен опит) български болници и да разчиташ на общинско погребение. Децата даже няма и да разберат. Поне докато не пораснат.

# 1 224
  • София
  • Мнения: 482
В събота бяхме на гости при приятели.
У най-близките ни приятели всеки си има място, където сяда на масата. По същия начин е и у нас. Когато идват гости, всеки си знае мястото.
Първо се настахиме възрастните, децата дойдоха малко по-късно. Въпреки че мина година празния стол до мен все още прави впечатление, все още навява тягостно чувство, много тъга. Аз пък се чувствам самотна, не пълна. Ествествено разговора първо тръгна в тази посока. Децата като дойдоха вече минахме към други теми.
Голямото дете вече седи на мястото на баща си - и в къщи, и когато сме на гости.
Като се събираме със семейни приятели първоначално все още ми е едно, не знам как да се изразя, сякаш неудобно, неловко. Аз съм сама, те пък са си двойка. Картината е непълна, липсва парче. Мъжа си няма компания - за разговори, за пийване.
Всъщност това са мои разсъждения. Никой до сега не ми е казвал нищо, дори и да си е го е мислил.
Въпреки това си прекарваме добре, аз успявам да се разсея, да се разнообразя.

# 1 225
  • Мнения: 650
И аз съжалявам, че съм изпуснал срещата. Нека да се разберем за следващ път.
При мен уикенда беше сладко-горчив. Сладък, защото прекарах хубави мигове с децата ми. Горчив, защото за пореден път се убедих колко лоши са хората, вкл. хора от сравнително близко обкръжение. И как с лекота те ритат, когато си паднал.
Хората или може би мнозинството от българите (макар, че има невероятни българи) са склонни да обидят, да унизят, да стъпчат по-добрия, по-милия, по-деликатния, просто да го унищожат. За тях няма значение какви са загубите ти, как се чувстваш, дали си в траур или не, какво се преживял. В крайна сметка уикенда завърши с горчиво разочарование от хората, със сълзи, с тахикардия и аритмия.
Но soyak по-горе беше прав, че децата са малки, без опит, без усещане за правилно и неправилно, едни малки, мили консуматори на стоки и услуги към които имаме родителски дълг. Но нямаш ли човек, който да гушнеш, нямаш ли майчино рамо, на което да разчиташ, си загазил сериозно. Можеш спокойно да умреш самотен в някоя от ужасните (от личен опит) български болници и да разчиташ на общинско погребение. Децата даже няма и да разберат. Поне докато не пораснат.
Не веднъж съм се убедила в това,че сякаш много хора им харесва да си по зле от тях.Не ти го желаят директно,но се усеща,че ако си зле на тях им е добре.Няма какво да се каже повече от това което сте казали просто истината е такава,че никой дори за миг не иска да походи в неудобните обувки на овдовелият човек.Дори от хора в нашето положение съм чувала какво ли не...затова за себе си реших да се преместя от родният град и познатите.Така се съхраних а не всеки път като излезна на улицата да ме гледат жално или осъдително това е моят живот и ще си го доживея както съм преценила,че мога.

# 1 226
  • Oldenburg
  • Мнения: 4
Горчив, защото за пореден път се убедих колко лоши са хората, вкл. хора от сравнително близко обкръжение. И как с лекота те ритат, когато си паднал.
Хората или може би мнозинството от българите (макар, че има невероятни българи) са склонни да обидят, да унизят, да стъпчат по-добрия, по-милия, по-деликатния, просто да го унищожат. За тях няма значение какви са загубите ти, как се чувстваш, дали си в траур или не, какво се преживял.

Тук мога да добавя, че явно това не е само в България. Слаби хора решили, че сега е момента да се докажат. Да се почувстват силни и велики. Буквално се нахвърлят като лешояди. Но всичко е до време

# 1 227
  • Мнения: 35
На срещи със семейни приятели вече не се чувствам толкова неловко и не се напрягам да запълвам липсата на човека до себе си. Няма го неудобството и раздразнението от проявите на съчувствие. Тези които останаха са истинските. Избраха да продължат с мен в нещо, което вече е различна форма на семейно приятелство. Срещаме се, макар и не така често както преди. Все едно слушам популярна песен без вокалите. Ясно е какво липсва.
По повод коментарите за "злите" хора от горните постове. Колкото и клиширано да звучи,  помислете над следното. Нашата действителност всъщност е избора ни (това можем да управляваме) как да реагираме на случващото се около нас. Разгледайте нещата по-глобално/философски и си изградете модел, как да приемате "лошите" ситуации. Осъзнайте, че вероятно сме свръхчувствителни и може би преекспонираме ситуациите. От друга страна, кой с ръка на сърце ще заяви, че никога не е бил дребнав, безпричинно заядлив, лицемерен, поне мъничко завистлив, агресивен, неблагодарен, лекомислен – списъкът с дребните човешки несъвършенства подвластни на ситуация и подреждането на звездите е дълъг Simple Smile Често говорим и вършим неща за които после съжаляваме. Затова не падайте в капана на стандартния ви отговор на "лоша ситуация". Не задълбавайте в детайли – жест, поглед, дума. Този който ни е наранил даже може и да не го е разбрал или да го е забравил в следващите 5 мин. Ако не простим или подминем, за кой остават негативите? А ако е злонамерен, защо да му даваме шанс да постигне точно това което цели - да ни види унизени, слаби и страдащи? Малко звучи в стил "курс по душевно усъвършенстване", но дори малките успехи си заслужават усилията. Няма как да се измъкнем от капана ако обвиняваме другите и само пасивно регистрираме ударите на съдбата.
И накрая да ви призная и аз имам тая слабост да пофилософствам и да редя думичките  красиво. Дали вярвам в това което пиша – да. Следвам ли собствените си съвети – опитвам се но не винаги ми се получава. Не се отказвам.

# 1 228
  • Мнения: 19
Нашата действителност всъщност е избора ни (това можем да управляваме) как да реагираме на случващото се около нас. Разгледайте нещата по-глобално/философски и си изградете модел, как да приемате "лошите" ситуации. Осъзнайте, че вероятно сме свръхчувствителни и може би преекспонираме ситуациите. От друга страна, кой с ръка на сърце ще заяви, че никога не е бил дребнав, безпричинно заядлив, лицемерен, поне мъничко завистлив, агресивен, неблагодарен, лекомислен – списъкът с дребните човешки несъвършенства подвластни на ситуация и подреждането на звездите е дълъг Simple Smile Често говорим и вършим неща за които после съжаляваме. Затова не падайте в капана на стандартния ви отговор на "лоша ситуация". Не задълбавайте в детайли – жест, поглед, дума. Този който ни е наранил даже може и да не го е разбрал или да го е забравил в следващите 5 мин. Ако не простим или подминем, за кой остават негативите? А ако е злонамерен, защо да му даваме шанс да постигне точно това което цели - да ни види унизени, слаби и страдащи? Малко звучи в стил "курс по душевно усъвършенстване", но дори малките успехи си заслужават усилията. Няма как да се измъкнем от капана ако обвиняваме другите и само пасивно регистрираме ударите на съдбата.
И накрая да ви призная и аз имам тая слабост да пофилософствам и да редя думичките  красиво. Дали вярвам в това което пиша – да. Следвам ли собствените си съвети – опитвам се но не винаги ми се получава. Не се отказвам.
Усещам правотата в думите ви. Някак си звучи доста християнско, в което няма лошо. Но ако не наказваме злото, а винаги му прощаваме, дали ще го унищожим или ще го оставим да достигне огромни размери? Нямам директен отговор на този въпрос. Ако приемем, че сме създадени по Божи образ и подобие, да без съмнение трябва да прощаваме. Но това не е ли предимно в Новия завет? Господ проявява строгост и наказва в Стария завет. Тогава не трябва ли и хората да се стремим да наказваме престъпленията? Или да прощаваме? Истината за мен е по средата.

# 1 229
  • Мнения: 35
@leosof: Препратката Ви към християнските ценности е интересна, не бях се замислял. Дискусията неминуемо стана и леко философска в което не виждам проблем. Всъщност намерението ми бе да споделя, какво смятам, че практически би направило битието ни по-поносимо.
 А за дълбоките философски теми един чат не е достоен Simple Smile Може би ще e добра основа за разговор на някоя евентуална бъдеща среща.

Общи условия

Активация на акаунт