Има ли вдовици/вдовци сред вас? 2

Взех днес пенсиите. За баткото са сметнали някаква пропорционална част за дните до рождения ден и няма надбавка за Великден, а малкия има. Много странно са го измислили. Чудя се като занесем уверение, дали ще преведат и за него тази надбавка или не, защото се пада точно в този месец, в който навършва 18.
За съжаление и аз съм така с вземането на решения и всичко. Супер целенасочено отмятам едно след друго, но те се изсипват лавинообразно. Гуми купувах, сменях, а до преди да почине дори не шофирах.

Кураж, момичета! Половинки сме от нещо, което е било цяло и работещо перфектно. Счупеното и да се залепи, никога няма да е същото. А и не трябва. Това е живот в миналото, който не е истински (колкото и цинично да ви звучи). Запълваме празнини, влизаме в непривични роли, вие май повече в битовизмите, ние мъжете повече в емоциите. Как се справяме - не сме перфектни. Но да знаете, свиква се, адаптираме се, първата вълна отминава и нещата се канализират. Стискаме зъби, живота е несправедлив, гаден, НО вярвате или не, след мрака идва слънце. Дочакайте го, не се предавайте. То е там в бъдещето - вашето и на децата ви. А непрежалимите ни любими ще си бъдат винаги там отляво. Поне с мен е така.

Сакън, да не ощетят държавата с няколко стотин лева, толкова ли не може да се приеме да се изплати целия месец  при навършване на пълнолетие ... Да не говорим, че не взимат и цялата пенсия, а % от нея.

Споделям Ви един сайт, който може да бъде полезен за различни стипендии, надбавки и подкрепа - https://sampostigam.org/. Познавам създателката му, невероятна млада дама, загубила родителите си.

И на мен ми е все по-трудно със задачите, поемането на цялата отговорност и решенията за всичко. Затрупвам се с различни ангажименти, карам на автопилот, за да не ми остава време да мисля. А наближават рождените ни дни - моят, неговият и на малкия и ми става още по-непоносимо.

Soyak, трябва по-често да пишеш в темата.

Благодаря за сайта, не го знаех. Моят големият скоро прави 18, та следя какво се случва.

Здравейте. Случайно попаднах на този форум. Прочетох публикациите до стр. 75. И аз съвсем отскоро съм в групата на хората, които са загубили половинката си, като са минали повече от 45 години заедно. Имам големи деца, внуци. Но както прочетох някъде в рускоезичния нет една хубава публикация - мъжът и жената се врастват един в друг, а децата - те са временно с нас. И като си отиде тази част, врастната в нас, остава самота и пустота. Четох много книги - особено книгата на Елизабет Кублър Рос - On Grief and Grieving - За скръбта и скърбенето. Не мисля, че е преведена на български. Много полезни неща в нея, чисто практически. Как се спасявам - пиша нещо като дневник, разговор с моя човек. На моменти плача, пишейки, на моменти дори се смея. Снимките и видеата ми действат успокояващо. Децата ми почти всеки ден се обаждат, говорим на месинджър. Гледат да идват периодично. В момента, в който пиша това тук, съм спокойна. А в други моменти ме обзема гняв, отричане, въобще петте етапа на скръбта, както ги описва Елизабет Рос, като тези етапи не са непременно следващи един подир друг. За съжаление близките ми приятели са от години в други градове, та няма как да общувам с тях на живо, което е лошо, но такъв е животът, а на тия години нови приятелства не се създават. Някои от приятелите на мъжа ми ми помагат чисто в битов аспект. С нетърпение чакам да се стопли проклетото време, та да се захвана с градината в родния ми град - досегът със земята помага. Хубаво е, че го има този форум. Като четях из англоезичния нет - препоръчват групи за справяне със скръбта - но къде такива групи (на живо имам предвид) в нашата действителност, няма такива. Та ето този форум е такава група. Като четох как толкова млади момичета с невръстни дечица са останали сами, сърцето ми се свива. Но пък има надежда за вас, млади момичета, независимо от трудностите, грижата за децата няма как да не ви направи силни, въпреки че никак не ви се иска да сте силни, а да имате опората на отишлия си. Но това е положението, нещата са невъзвратими. Спомените са болезнени, но предполагам идва един момент, когато на тях се гледа с нежна тъга, но трябва да мине време. Човек е сам в този живот, това е истината, колкото и да е жестока – това е. Опитваме се да се докоснем през бездна от самота, понякога успяваме и тези кратки мигове остават завинаги.

Днес е Цветница.
Той толкова обичаше цветята.....и живота.Къдебе сега?
как е?Там има ли цветя?
Тук на мен ми е трудно и много тежко без него.

Оказа се, че я има преведена книгата на Елизабет Кюблър-Рос "За скръбта и скърбенето". Аз я чета в оригинал. Може да си я поръча, който иска, от линка по-долу. Много е полезна книгата и много човешки написана.  https://www.book.store.bg/p302553/za-skrybta-i-skyrbeneto.html

Благодаря за препоръката, поръчах я.

Може би сте чували за Маргарет Мийд, известната американска антроположка. На въпрос кога човекът става наистина човек, цивилизован човек, тя отговаря – намерихме кост, която личи, че е била счупена и е зараснала. Тоест за този ранен наш далечен прародител някой е полагал грижи. Ето тогава човекът е станал човек. И едно много трогателно нейно стихотворение, което преведох импулсивно, веднага след като го прочетох. Ето го на английски, по-долу в моя превод.

A touching poem by Margaret Mead, reflecting on the loss and the emotional journey we go through after losing someone.

“𝐑𝐞𝐦𝐞𝐦𝐛𝐞𝐫 𝐦𝐞…”
𝐓𝐨 𝐭𝐡𝐞 𝐥𝐢𝐯𝐢𝐧𝐠, 𝐈 𝐚𝐦 𝐠𝐨𝐧𝐞,
𝐓𝐨 𝐭𝐡𝐞 𝐬𝐨𝐫𝐫𝐨𝐰𝐟𝐮𝐥, 𝐈 𝐰𝐢𝐥𝐥 𝐧𝐞𝐯𝐞𝐫 𝐫𝐞𝐭𝐮𝐫𝐧,
𝐓𝐨 𝐭𝐡𝐞 𝐚𝐧𝐠𝐫𝐲, 𝐈 𝐰𝐚𝐬 𝐜𝐡𝐞𝐚𝐭𝐞𝐝, 𝐁𝐮𝐭 𝐭𝐨 𝐭𝐡𝐞 𝐡𝐚𝐩𝐩𝐲, 𝐈 𝐚𝐦 𝐚𝐭 𝐩𝐞𝐚𝐜𝐞,
𝐀𝐧𝐝 𝐭𝐨 𝐭𝐡𝐞 𝐟𝐚𝐢𝐭𝐡𝐟𝐮𝐥, 𝐈 𝐡𝐚𝐯𝐞 𝐧𝐞𝐯𝐞𝐫 𝐥𝐞𝐟𝐭.
I 𝐜𝐚𝐧𝐧𝐨𝐭 𝐬𝐩𝐞𝐚𝐤, 𝐛𝐮𝐭 𝐈 𝐜𝐚𝐧 𝐥𝐢𝐬𝐭𝐞𝐧. 𝐈 𝐜𝐚𝐧𝐧𝐨𝐭 𝐛𝐞 𝐬𝐞𝐞𝐧, 𝐛𝐮𝐭 𝐈 𝐜𝐚𝐧 𝐛𝐞 𝐡𝐞𝐚𝐫𝐝.
𝐒𝐨 𝐚𝐬 𝐲𝐨𝐮 𝐬𝐭𝐚𝐧𝐝 𝐮𝐩𝐨𝐧 𝐚 𝐬𝐡𝐨𝐫𝐞 𝐠𝐚𝐳𝐢𝐧𝐠 𝐚𝐭 𝐚 𝐛𝐞𝐚𝐮𝐭𝐢𝐟𝐮𝐥 𝐬𝐞𝐚,
𝐀𝐬 𝐲𝐨𝐮 𝐥𝐨𝐨𝐤 𝐮𝐩𝐨𝐧 𝐚 𝐟𝐥𝐨𝐰𝐞𝐫 𝐚𝐧𝐝 𝐚𝐝𝐦𝐢𝐫𝐞 𝐢𝐭𝐬 𝐬𝐢𝐦𝐩𝐥𝐢𝐜𝐢𝐭𝐲, 𝐑𝐞𝐦𝐞𝐦𝐛𝐞𝐫 𝐦𝐞.
𝐑𝐞𝐦𝐞𝐦𝐛𝐞𝐫 𝐦𝐞 𝐢𝐧 𝐲𝐨𝐮𝐫 𝐡𝐞𝐚𝐫𝐭: 𝐘𝐨𝐮𝐫 𝐭𝐡𝐨𝐮𝐠𝐡𝐭𝐬, 𝐚𝐧𝐝 𝐲𝐨𝐮𝐫 𝐦𝐞𝐦𝐨𝐫𝐢𝐞𝐬,
𝐎𝐟 𝐭𝐡𝐞 𝐭𝐢𝐦𝐞𝐬 𝐰𝐞 𝐥𝐨𝐯𝐞𝐝,
𝐓𝐡𝐞 𝐭𝐢𝐦𝐞𝐬 𝐰𝐞 𝐜𝐫𝐢𝐞𝐝,
𝐓𝐡𝐞 𝐭𝐢𝐦𝐞𝐬 𝐰𝐞 𝐟𝐨𝐮𝐠𝐡𝐭,
𝐓𝐡𝐞 𝐭𝐢𝐦𝐞𝐬 𝐰𝐞 𝐥𝐚𝐮𝐠𝐡𝐞𝐝.
𝐅𝐨𝐫 𝐢𝐟 𝐲𝐨𝐮 𝐚𝐥𝐰𝐚𝐲𝐬 𝐭𝐡𝐢𝐧𝐤 𝐨𝐟 𝐦𝐞, 𝐈 𝐰𝐢𝐥𝐥 𝐧𝐞𝐯𝐞𝐫 𝐡𝐚𝐯𝐞 𝐠𝐨𝐧𝐞.

Помни ме…
За живите – мен ме няма.
За тъжните – никога няма да се върна
За гневните – бях измамен.
Но за щастливите  – аз съм в мир
А за верните – не съм си тръгнал.

Не мога да говоря, но мога да слушам. Не ме виждаш – но може да ме чуеш.
И като стоиш на брега, с поглед вперен в прекрасното море, като поглеждаш едно цветче и се възхищаваш на неговата простота, спомняй си за мен. Помни ме в сърцето си – в мислите си, в спомените за времето, когато се обичахме, за времето, когато плачехме, за времето, когато се карахме, за времето, когато се смеехме.
Защото ако винаги мислиш за мен, аз винаги ще съм тук.

Мога да споделя, че след три години, за пръв си останах няколко дни в къщи сама без детето и не ми беше гадно. Преди все изпадах в отчаяние, дори един-два часа да съм сама, гледах нещата, които сме си купували заедно, спомнях си нещата, които сме правили в къщи и са ни били приятни и все ми се ревеше. Първата нощ, която прекарах сама в апартамента преди около две години, не можах да мигна.                                             Не съм го забравила, миналата седмица му беше годишнината. Не успях да отида на гробища, защото предния ден ни блъсна кола на пешеходна пътека с детето. Не знам дали има някаква отрицателна енергия, в този период от годината за нашето семейство. Поне сме добре, особено тя, по-скоро аз я повлякох като паднах, колата не я докосна, а аз се отървах с минимални поражения.

Когато татко си отиде след тежък инсулт и една година на легло, с майка ми бяха живели над 60 години заедно. В мир и любов, както се казва. И наистина беше така. След смъртта му майка започна да развива деменция – не беше сериозна, даже психиатърката, при която я заведох, ми рече – много си е добре майка ти, ти не си виждала какво е истинска деменция! Майка забравяше имена, хора, към края си и мен ту ме познаваше, ту не ме разпознаваше. Но нищо по-сериозно. Та в един момент си помислих – може би Господ праща такова помътняване на паметта, за да предпази от силната болка от загубата на близкия човек. Може би е така, знам ли. Подобна теория си имам и за тъй нареченото “старческо далекогледство” – ами Бог ни замъглява зрението, за да не виждаме бръчките и белезите на старостта...

Големия ми син навърши 18 год през ноември, но бележката от училище я взе още октомври и я занесе в НОИ. По този начин нямаше прекъсване на песията.

    Може да е налудничаво, но ... Не, не е отрицателна енергия... Той е бдял над вас...
    На първата годишнина на моя съпруг бях натоварила всички необходими неща и се бях запътила с колата към неговото населено място, където е погребан... Спрях да взема една приятелка и тръгвайки, един руснак, излизайки от паркинг на заден ход, ме блъсна, при което колата не можеше да запали... Ядосах се страшно много, че точно на този ден се случва това, полиция, ревове от моя страна, скарах се със собственика на колата, притеснение, че хората и свещеник ме чакат на гробищата, а аз се занимавам с глупости. Накрая един приятел на съпруга ми дойде и ме взе, разбира се, че закъснях, но поне хората ме чакаха.. Беше ми толкова гадно, че ревях от безсилие и болка, че в такъв момент няма на кого да звънна и да се оплача, да споделя... После се започна едно ходене по застрахователи за чудо и приказ... След време се замислих и може да ви изглежда налудничаво, но си мисля и досега, че моят човек ме спаси... Не позволи да изляза с тази кола от града, защото извън него не се знае какво би се случило.. Някак си ми даде знак, че както беше обещал, продължава да се грижи за нас... Поне на мен така ми се струва... Може и да греша, знам ли.. ?!.. Но ми се иска да е така, да продължавам да усещам неговата загриженост и неговата любов...

П.С. Четенето на книги с такава тематика лично на мен не ми помага, не зная за другите... Пробвала съм няколко пъти, но някак си не е моето нещо. Вмъкват ме в едни дълбини, от които много трудно се измъквам, пък и някак си са чужди тези преживявания, не са моите... Или може би аз съм попадала на такива книги, знам ли...

На 02.04 синът ми катастрофира ,шофирал е негов приятел  без книжка .
Махнаха му далака и оперираха лявата ръка ,чи имаше на две места счупвания .
Звучи страшно ,беше страшно ,докато чаках  линейката и не знаех жив ли е въобще ,докато мине операцията за да се види откъде кърви корема ,докато минат 48 часа в интензивно ,беше ад .
Той ще се възстанови напълно ,неговите ангели на небето ,баща  му и вуйчо му  го спасиха .
На мен обаче ми иде да се гръмна вече ,сили не ми останаха 

Прегръщам те.
Важно, че се е разминал и нсй-важно ще се възстанови.🙏
И мен ме товари четене, гледане, връща ме назад и дълбае мъката с все сила.
Аз го сънувай срещу разпети петък, все едно  и също, нищо не се е случило, нормален сън, все едно си е тук сред нас.