Има ли вдовици/вдовци сред вас? 2

Благодаря!
Имам чувството, че съм съвсем различен човек отпреди, не знам дали мога да функционирам сама, а не като част от двама. Звучи глупаво, но го чувствам така. Изпълнявам си задълженията, защото трябва, но сякаш чакам някакъв период да приключи, някакво изпитание да свърши, а то не може да приключи, няма как да се върне съпругът ми и нещата да са постарому.

Първият месец си спомням,че лепях в една тетрадка касовите бележки след като пазарувам-изобщо нямах идея с колко ще се справяме аз и двете ми деца-едното студент  първи курс,а др 9кл..Даже първия месец ни спряха тел,защото не знаех,че те се плащат по-рано от др сметки...После видях,че поне финансово ще се справям и мъничко се успокоих....

На 24-ти станаха три години, не мога да повярвам как толкова бързо минаха три години. На 27 юни беше погребението и днес на моменти направо не бях на себе си. Напоследък много често го сънувам, всичко е толкова истинско, глас, аромат, явно много ми липсва.

sisy, panda7, съболезнования, дано имате около себе си кой да помага. Трябва време за да преминете през всички фази на скръбта. Онзи ден ми попадна една снимка - "Ние не преодоляваме скръбта. Научаваме се да живеем с нея".
Аз имам приятелка психолог, която ми помогна доста - трябваше някой да ми дава увереност, че се справям, защото и ние 20 години винаги двамата решавахме всичко заедно и изведнъж цялата отговорност за всичко се стовари само на мен.

През първите месеци и аз бях така. Непрекъснато имах чувството, че вече е време кошмарът да приключи и да "заживеем отново нормално". Сега, след 6 месеца, вече осъзнах, че това е новото нормално и така ще се живее занапред. Чувствам се като в безтегловност. Разбрах, че старият ми живот вече го няма, но не искам да съм в този, новият. Започнах да правя нещата, които сме превили заедно, да ходя на местата, където сме били заедно. Явно искам да се почувствам по същия начин.
 Взех си час за психолог. Дано помогне.

Никога не съм ходила на психолог. Нямам намерение и да отида някога. Впрочем, имам втора специалност психология от университета, но въобще не се считам психолог. Струва ми се, че последните години под влиянието на Запада и у нас много "избуя" психологията, превърна се в мода - от горе-долу 25 години това е модерна специалност при кандидатстудентите. И тази мода, според мен, доведе до това, че хората, вместо сами да разрешат проблема си,  започнаха да разчитат на някой друг да го разреши. Сега, не залитам в крайности - ако проблемът е на ръба да се превърне в патология - да, нужен е психолог, психотерапевт или дори психиатър. Но както е казано - помогни си сам, за да ти помогне и Господ. Преди много години, в началото на 90-те може би, по телевизията даваха някакво много приятно американско сериалче - "Италиански ресторант" май се казваше. Та в това сериалче американизираната италианка си решаваше душевните проблеми на кушетката на психоналитика, докато новоемигриралия италианец си ги решаваше... къде? Ами в кръчмата, сред сънародниците си! Моето мнение е, че когато душата ни боли, трябва да сме сред хора! Също така да се прави нещо - да се работи - дори нещо безсмислено да е на пръв поглед или нещо съвсем ежедневно като миенето на чинии - работата лекува! Неслучайно някога имаше трудотерапия за психичноболните. Неслучайно великият Макаренко, за чиито методи хората имат много изкривена от медиите представа, е създавал хора от безпризорниците чрез работа (не само, разбира се). Единствено любовта лекува. Нашите любими са си отишли, но нека вземаме от любовта на близките си, на приятелите, на колегите, за да излекуваме душата си. Може да звучи като клише, но това е същността на клишето - неоспорима, може би банална, но истина.

Различни са хората. Не може да се обобщава. Не всеки има еднакъв толеранс към скръбта и самотата и не всяка психика е достатъчно силна, за да издържи. Аз по принцип също не одобрявам това масово лигавене и ходене по психолози, но ако човек усеща, че не може да се справи сам със ситуацията и потъва в дупка е добре да потърси специалист. И да - работата наистина помага. Бездействието ни кара да мислим глупости и да си внушаваме още повече проблеми.

По повод психолозите... Съгласна съм напълно с мнението на lennn. Без да обиждам никого, но навсякъде се навъдиха такива психолози, вкараха ги във всяка една сфера, било то училище, било то предприятие, фирма и прочее. Според мен принудиха хората да разчитат на някого другиго, но не и на себе си, на семейството си, на децата си,  на приятелите си, на роднините си.... Тези, които могат да те "вдигнат", когато си в дупка, защото те познават най-добре и знаят как и с какво да ти помогнат, та дори и без пари, както се казва.
    Пиша това, защото преди една година записах детето си на психолог. Бях направила, каквото можах сама - да го успокоя малко след смъртта на баща му, но по съвет на една приятелка го записах и на психолог към един център за подкрепа. Приеха ме много радушно, защото сигурно бях поредната бройка в тефтерите. То бяха документи, бумащина, снемане на "анамнеза", доклади и ред други неща. И аз си мислех, че наистина ще се работи с детето, в началото ми обещаха прекрасни неща,  на хартия толкова много написано, а в края - просто ме повикаха отново да подпиша документите за "свършената" работа. Между другото, през цялото това време съм питала детето си всеки път с какво се занимават, какво правят, защото той обича да разказва какво се случва, но като цяло останах с впечатлението, че на тези служителки изобщо не им се работи, а просто гледат да си напишат доклада и толкова. Дори на моменти усетих, че вместо да го успокоят, го поощряват към агресивни намерения, когато пораснел /?!/
    Та, с една дума, не останах никак доволна от психологическата работа, представях си я по по-различен начин. Не искам да обобщавам, просто споделям моя опит. В крайна сметка останах с впечатлението, че единствено дома, разбирането, подкрепата вкъщи, моралните устои, които градим, са много по-ценни, отколкото всяка една външна намеса. Но пак казвам - това е просто моят личен опит.
   Ясно е, че няма как да върнем нашите близки. И колкото и банално да звучи, за всяко нещо е нужно време... Да възприемеш какво се случва, да си дадеш ясна сметка, че няма връщане назад, че трябва да разчиташ на себе си, че трябва да продължиш напред, да растеш с децата си, да ги закриляш двойно повече, да излъчваш спокойствие и заради тях, да сбъдваш това, за което сте мечтали с отишлия си и да приемеш и осъзнаеш, че светът не спира заради болката ти... Адаптацията е трудна и мъчителна /месеци, години/, но е наложителна, за да продължиш напред...

Аз не съм се срещала с психолог заради себе си, но имах дълги разговори с психолога на девойката и всъщност той помогна и на мен. Самият той държеше да се чуваме след всяка онлайн среща с нея, въпреки, че пазеше тайните й. Но ми даваше ценни съвети, как подходя с нея в дадени ситуация и ме успокояваше, тъй като бях много притеснена за детето си. Иначе съм съгласна с мнението и на момичетата, че ако не попаднеш на точния специалист, може да ти навреди повече, от колкото да помогне. А колкото до работата, която лекува, аз мога да мия чинии и да продължа да си мисля тъжни неща, не е дейност, която може ме погълне изцяло. Виж това, че се върнах на работа след хора, която харесвах ми помагаше поне докато съм там да се откъсвам от черните мисли и да мисля за други неща. Но в къщи, каквото и да почнех все ми домъчняваше. Започвам правя основно подреждане на кухнята например и си спомнях как преди в такива случаи, той се мотаеше около мен, за да се консултирам с него кои от неговите работи да хвърлям и кое къде да стои и си намиране нещо за вършене покрай мен. Половината шкафове бяха заети с негови инструменти и резервни части и затова. А и ние вършехме и двамата домакинска работа, обичахме да си правим разни неща из нас и после винаги се сещах и ми липсваше. Това минава с времето, но мога да кажа, че чак сега след три години, като си останах два дни в къщи сама, ми беше приятно, че не съм на работа и мога да си свърша нещо вкъщи бавно и на спокойствие. Преди това все гледах да свърша каквото трябва бързо и да изляза, да не съм сама или си ровех из нета, за да не оставам сама с мислите си.

Странен начин на мислене за човек с такава специалност.
За мен един психолог/психотерапевт би могъл да помогне доста, когато човек изпитва нужда от тази помощ и случи на правилния за него терапевт.
Има състояния, с които човек не може да се справи сам.
Аз точно обратното, не искам да ходя на местата, на които сме ходили заедно. Те са си нашите изживяни места. Ходя на нови места, правя нови неща, не само де. Просто се опитвам да продължа напред.

zazu1 - Ами това бях написала, имам втора специалност психология, но не се имам за психолог. Аз съм филолог с чужд език и когато трябваше да вземем втора специалност (това беше по соц времето в Софийския университет) предлагаха ни се други чужди езици или българска филология. И тъй като за другите чужди езици трябваше човек да има някакво ниво, а ние го нямахме, а българската филология си е едно много тежко следване, тогава някой от състудентите, който беше връзкар, успя да ни уреди да запишем психология. Да, интересна ми беше тази специалност, но с няколко семестъра специалист не се става, аз съм си специалист-филолог. Но пък днешно време, дето се вика, от всеки храст ще изскочи някой психолог.

При нас нещастието се случи в Германия и когато пристигнах в болницата, още преди да ми кажат как е (всъщност, че вече го няма), извикаха една жена, която стоя до мен, разговаря с мен, държа ме за ръката през цялото време преди и след като ми съобщиха и ми слуша глупостите и как рева часове наред. Придружи ме до стаята, където трябваше да го видя за последен път, влезе преди мен, за да ми даде кураж... Не знам психолог, психиатър или просто подкрепа за близките към болницата беше, но беше голям специалист. Повече не се "добрах" до такъв човек тука - оказа се, че има такава крещяща нужда от психолози в Германия, че има час най-рано за след 6 месеца и моето се оказа "нормално състояние" и изобщо не ми дадоха час. Записах се при препоръчан човек в България, ще споделя. Но не мисля, че разговорът със специалист е излишно нещо, просто зависи на кого ще попадне човек. Аз не мога да занимавам повече приятелите и роднините си с моите безумни мисли, въпроси и да очаквам да ме слушат до безкрайност. Освен, че ги разтройвам и че вече не им се говори, друго не става. А аз имам нужда да говоря по въпроса. Помага ми да чувам друго мнение, пък било и собствените си разсъждения на глас. Та затова ще отида. Каквото стане.

Аз за себе си не съм ползвала психолог,  потърсих подкрепа в групи в социалните мрежи и в подкастове, сащото така и се обърнах повече към духовното, религията ( православната), чета и православна литература посветена на смъртта и там намерих доста отговори за себе си и донякъде утеха. За дъщеря ми потърсих помощ от психолог още в първите дни, тогава писах и в тази група, защото не знаех как да й съобщя, опасявах се да не объркам представите й за смъртта и за това, че тати вече го няма. Тя нямаше още 4 и съответно представата за смъртта като нещо необратимо, не съществува на тази възраст.  Та тогава ми помогна психолог да измислим стратегия как да й го поднесе и как да се държа в идващите дни и седмици. Мисля, че беше от полза,  защото според мен сега вече на 6 г. преработва нормално. Не съм я водила лично,  но венаги съм в готовност да го направя ако усетя, че нещо не е наред. Един от най-близките ни приятели е психиатър,  но живее в чужбина. С него разговарях много по телефона в началото, с часове,  той само слушаше и понякога ме питаше нещо, но като цяло ме остави де вентилирам. Това е като цяло опитът ми с психолози и психиатри и също смятам, че ако човек има нужда, ако чувства, че цикли, е добре да потърси помощ.

Пак потънах… последната седмица здр. проблеми, днес и авария вкъщи… попивах вода и ревах и въздух не ми стигаше. Много ми е мъчно и самотно и скапано   
Извинявайте но като споделя тук някак ми олеква поне малко

Пожелавам ти утре да е по-добре. По-леко.

Благодаря ти от сърце! Днес съм по добре. Прегръдки за всички!