Карате ли се с родителите си

С баща ми никога не съм се карала- просто съм нямала възможност... С майка ми се карахме до такава степен, че аз се изнесох от вкъщи малко след като навърших 18 години.  Най-близки отношения поддържам с дядо. Последният път когато ме ядоса адски много беше миналата година- звънна ми да ми се оплаква от бабичката. Аз по това време бях в болницата пред аборт / /. Няколко пъти му казах, че в момента не ми е до неговите проблеми, че си имам достатъчно свои, но той каза цитирам "Абе, добре, добре, ама чакай да ти кажа..."  Не издържах и му затворих.

Карала съм се. Особено преди години, защото имаше момент, в който просто трябваше да порасна, а те все ме предпазваха. Сега знам, че е защото ги е било страх за мен. Е, разбрах го, след като аз самата станах родител.

Предимно с баща ми се карах, но наполседък здравето му се влоши и си изместих приоритетите, гледам да не тровя него, себе си, всички.

Много се караме особено с майка ми .От както съм бременна ми звани по 100 пъти на ден се със някакви наставления,които са неуместни в повечето пъти,например облечи си това ,това навънка е студено ,закуси ли, яж мляко сирене и много други глупости все едно съм на 5 години.Леля ми каза че майка ми се шашка така се едно тя е бременна  след като другите хора го казват аз не знам...Много ме дразни когато се опитва да ми налага своите разбирания за живота  .Но за съжаление откривам доста прилики в характерите ни.
С баща ми не се карам защото тои е много спокоен човек ,но ме ядосва че понякога , а аз не премълчавам казвам си моето мнение и приключвам въпроса .

Оф,това ми е болната тема...Незнам дали има друга такава като моята майка...

Тя редовно ми казва че не е трябвало да имам дете преди да стана на 30 г щото не ми се гледало .Този извод си го направи щото като се съберем заедно на вечеря аз си хапвам от салата а детето не съм го поглеждала какво прави и него моля по цял ден да яде нещо... Не ме бива за майка и защото не му давам профилактично лекарства.Тя 100 пъти ми е заявявала че от нея никой не може да гледа малката по-добре.Всеки ден се обажда да пита акала ли е,яла ли е плодове,пила ли е течности...Все едно това е нейното дете и аз съм комшийката при която го е оставила за малко...
Мъжа ми го изкара ,че не ставал,съмнителен и е все,защо остава след работа.За нея хората който остават след край на раб време са - натегачи и подмазвачи... Свекървата и тя не го обичала това дете...и като ги реди едни - от пътя ли им го доведе това дете че не искат да го гледат...А тя просто си живее на село и рядко си идва в града.Изпратих я до градината да плати таксата и тя взе че се скара с жената там и и каза, че не гледат децата както трябва...После колко проблеми имах с директорката за това - не ми се разказва...

Едно време като ученичка ми каза - аз ще ти кажа кога да се жениш и кога да имаш деца...

Въбоще за мен тя е един 100% негативен човек.Все някой иска да я използва,да я прецака,все аз съм неблагодарна...Като малка пък ми вменяваше вина че изобщо ме има щото заради мен тя не можела да си купи дрехи на нея...   Има още мн и многоооооо...Понякога ми се иска наистина да сложа край на взаймоотношенията си с нея...

Дали ще ми повярвате ако ви кажа, че тя никога не ме прегръщала и гушкала.А целувките се броя на пръстите на 1-та ми ръка...

Мдааа, няма как иначе. Ние се виждаме само няколко пъти годишно в Бг или ако тедойдат на гости и винаги се спречкваме с майка ми. Но не се караме за сериозни неща, а по-скоро игриво закачане.

Дораан - хванала си родителите си в лошо време.
Ако пък реагират така винаги защо въобще им звъниш? По добре се обади на приятелка или се оплачи в нета, ще ти олекне повече, отколкото да си дигаш нервите заради това 


С моята майка доста често спорим, но това е само като за спорт ... Викаме си затваряме си телефона и после отново си звъним... Италианско семейство 
Но пък в спора се ражда истината 
На мен не смеят да ми кажат нищо по повод детето, защото си го гледам сама с таткото така, че по скоро ако се оплача ще е само защото са ме попитали как е 

Виждаме се няколко пъти в годината и няма време да се скараме.

Май доста болна се оказа темата с караниците с родителското тяло. Но пък като му мине на човек, си казва, че това е нормално - все пак различни поколения, на тях внуци, на нас деца...
Да са ни живи и здрави, че без тях не можем.

Е как? Според майка ми, аз съм все още на около 13 години 
Да не говорим, че откакто се пенсионира (твърде рано, но има 2-ра категория) има твърде много свободно време за размисъл върху какво ли не.
Въпреки всичко не можем да не се чуем всеки ден
За детето не ми се месят

   Аз защо не я пращам моята в градината, веднага ще им даде акъл и ще ги нахока.
   Но положителното е, че го правят от загриженост към внуците, макар и доста натрапчива...

И ние сме така с майка ми!

караме си се най-редовно,но само с майка ми.После си се извиняваме,помиряваме и когато се ядосаме без значение коя на коя пак се почваме 

Аз съм една от хората, която никога не съм се карала с родителите си... Животът ни беше труден. Преодоляхме много препятствия, сплотени и заедно. Следвах съветите им, те ми помагаха. Нямаше закакво да се караме. Животът и без това е толкова кратък. Вече съм без един родител и не мога да го преживея трета година. Но пък съм доволна, че не съм повишила тон, че върху мен не е упражнявано насилие.

Няма за какво да се карам с родителите ми. От завършването на гимназията работя и бързо пораснах. Радвам се, че са уважавали моите решения и дори да не са ги приемали, са ме подкрепяли. От над 10 години живея в мой дом, с мое семейство. С майка ми говоря всеки ден по телефона, просто да я чуя или споделя. А веднъж седмично идва у нас за обяд, вечеря, разходка. За какво да се караме тогава?... просто няма за какво.
Явно съм спечелила уважението им по някакъв начин - имам добро семейство, дом, гледам си сама детето и не ги натоварвам с нищо.
Като дете също не бях от проблемните, учех, бях тиха, нямах проблемни тийн години...

и при мен е така. Много си я обичам моята майка, но с годините не се променя в положителна посока, а тъкмо напротив. За съжаление никога не ме е разбирала напълно-човекът, с когото споделях всичко от дете беше татко. Същия характер като него съм. Загубих го като бях на 18. Оттогава нямам близък родител. Мама ми помага, когато ми се налага-гледам да е в краен случай, но все не пропуска да се изтъкне, а мен да подцени. Да не говорим, че за нищо не ме е похвалила досега-нито как се справям с домакинството, с детето с готвене и подреждане, че у дома винаги е подредено, приветливо, има сготвено, съпруга ми се чувства уютно. но аз отдавна не разчитам на нейната похвала и поощрение. Болно ми е, че чужди хора го виждат и отразяват, а пък човекът който е с мен една кръв не го вижда.....ама това е друга тема.