Кога минава ревността?

Не проумявам как го "разбираш" това с хокането.
Пиша простичко- "не го КАРАМ", а не "СПИРАМ ГО". Разликата е почти толкова голяма, колкото между ревност и любов.
Аз не "ревнувам" и съпруга си, да речем, за да ми "показва колко много ме обича", нито по други причини. И това е само пример.
Дори като дете не съм смятала, че ревността и любовта са двете половинки на една ябълка.
При децата ревността може да се направлява от родителите и последните са задължени да поработят по въпроса. Нещо повече, ние предпочетохме да го обмислим дори предварително, преди да решим да имаме второ дете. Дори сме планирали определена възрастова разлика и поради тази причина между децата.
Авторката е питала, т.е. започнала е да работи, т.к. описаното поведение определено не е нито приятно, нито задължително и нормално за всяко по- голямо дете в едно семейство.

Ето "ревност"- Ревността е емоция и типично се свързва с негативни мисли и чувство на несигурност, страх и притеснение относно нежелана загуба на нещо, което човек цени, като например любовна връзка. Ревността често е смес от други чувства като гняв, тъга и дори отвращение. Ревността се различава от завистта по това, че ревността се отнася за нещо, което човек се страхува да загуби, докато завистта представлява желание на човек да има нещо, което не притежава, или да попречи на някого другиго да го получи."

Тази емоция далеч не е задължителна, особено като спътник на обичта и любовта, а когато се изразява твърде емоционално и излиза от едно общо взето нормално състояние на проявление може да е и е опасна.


http://www.bratstvoto.net/vehadi/menu/b6/revnost.html
"Кога ревнува човек? Когато иска да задържи нещо за себе си. Когато обичаш някого, ти го пазиш за себе си, обсебваш го. Това не е любов. Истинската любов внася разширение в човешката душа. Щом обичаш някой , остави го свободен! Божествената любов се отличава по това, че оставя човека свободен."- П. Дънов


А децата се учат на всичко, включително и на това как да обичат.

Може и да не се изразявам правилно, не беше много правилно да сравнявам ревността при големите хора и при децата. Не се хващайте за примера.
Judy просто попитах да си доизясня, това което казваш "постоянен контакт с родителите" това любов ли е или не?
Връзка между любов и ревност има. Например аз не ревнувам съседа изобщо, защото не го ОБИЧАМ. Ревността както и всички други чувства се измерват различно. Различно обичам майка си, сестра си, децата си, приятели те си, съответно и различно ги ревнувам. Ако изобщо ги ревнувам, не е задължително. Но ако някой ме бие, не го обичам, съответно изобщо няма и да го ревнувам. Не искам темата да се измести обаче, затова спирам. Става дума за децата а не за възрастните.
Чета и пиша по темата защото имам две деца и ревност между тях. Но не искам да кажа, че не се обичат. Напротив, прегръщат се, целуват се, грижат се един за друг, и се карат , делят играчки, делят всичко. Просто казах, че повече бих била притеснена ако нямаше ревност от колкото сега когато има. Съвсем съвсем естествено ми изглежда това, а аз съм тази която трябва да ги научи как да се държат един с друг, с нас, с приятелите си , с тези които обичат.

Освен да стискаш зъби и да чакаш да отмине, не виждам какво друго ти остава.
Баткото ви е още малък, явно е период, както при малките деца, всичко идва и заминава. И освен да проявим търпение и да чакаме, няма много какво друго да се направи.

 
Това е най-точното описание на ревността, което може да съществува според мен. Свалям шапка на Бояна!

Колкото до съперничеството между децата вкъщи - темата е неизчерпаема и всеки случай е различен от другите, няма да намерите едно универсално решение.

Аз съм единствено дете, не ми се е налагало да ревнувам от някого, но сега с интерес наблюдавам отношенията между двете ми деца. При тях ревността се прояви, когато Катето стана на около година - година и половина. Тогава тя вече говореше добре, можеше да каже какво иска, можеше да отнеме от брат си каквото там е решила да му отнеме (абсолютно всичко  ) и, естествено, борбите започнаха.

Така и до днес...
При нас обаче в началото много работеше номерът: "Ти си толкова голям/умен/сръчен/хитър (според случая), а виж сестра ти колко е малка/глупавичка/непохватна...." - Никола буквално се изпъчваше едни гърди напред и навирваше нос след подобно изказване. И след това един час си играеше със сестра си - снизходително, разбира се, но за мен това беше глътка въздух.
Иначе буквално по цял ден прекарвахме в разтърваване - двамата теглят до скъсване една играчка, пищят и не пускат..., като че ли няма с какво друго да играят...

Любовта е чувство, контактът- контакт, сиреч факт. Фактите водят до разни последици. В случая честотата и наситеността на контактите води и до чувства, обаче различни, също с различна интензивност.
Съседа няма защо да го ревнуваш, ти просто не желаеш да го притежаваш. Но не е нужно да се ревтнуват задължително хората, които обичаме.
Ако някой те бие ще изпитваш други чувства, намиращи се в пряка връзка с това, което ти причинява.
Точно при децата, и то малките, е момента да се разберат различните чувства и нюанси и да се научат те как да реагират на тях.
Между впрочем обичането не се дължи, така, напр., то не е задължително да е налице дори между близки, дори между братя и сестри. Лично аз не се притеснявам да поразсъждавам и върху това. Забелязвам, обаче, колко много хора се боят да го изрекат. Но дори и необичащи се, това не означава, че хората пък непременно се ненавиждат. В тези случаи е по- добре вместо силом да се налагат чувства /това е невъзможно, възможно е да се наложи позата, че ги изпитваме, дори съзнателно да мислим така/, просто да се научим да живеем при така създадената обстановка и да се стремим да не си създаваме дискомфорт един на друг, да не си пречим. От гл. т. на родителите това би могло да значи да не караме децата да страдат поради различно отношение към тях или поради кардинална промяна в съществувалото до момента статукво /това- за тези случаи на поява на ново дете в семейството/. Лично за мен най- полезно и първозадължително е човек да се отърси от насадените му стереотипи и да погледне възможно най- реалистично на новата ситуация, дори и това да включва себенараняването от извода, че някое от тези правила не е довел баш до там, докъдето е било нужно. Така има повече шанс да открие истинските причини за нещата, че и да порабори в насока по- добри отношения.

Кога минава ревността?

Според мен никога. Просто се променя реакцията на въпросната ревност. Това от опит вече четири години като майка на 2 деца и като втората дъщеря на родителите ми.

то ревността...може и цял живот да си остане...
иначе единственото свясно като съвет е да отделиш време, което да прекарвате само двамата и да обръщаш внимание само на него...също и баща му....

Абе то ми е ясно,че иска внимание детето и че той в момента има по-голяма нужда от такова...Ама как точно да стане това,като имаш ревящо и почти неспящо бебе...? 

То проблема явно не е в това, че има ревящо бебе, а че сте сами тримата. Иначе решението е лесно.

Ади, няма универсално решение, което да работи за всички. Едва ли някой тук ще те обвини, че не подхождаш по правилния начин. Но, мисля че не е необходимо да търсиш самоизвинение, по-скоро търси разрешение, защото порасналото бебе ще има по-голяма нужда от помощ и след 1-2-3 г.  
Не е геройство да се балансира между 2 малки деца, без помощ отвън (поне на половината от нас ни се случва), но да успееш да избегнеш определени натоварващи периоди, си заслужава адмирациите. Дерзай и да се похвалиш.  
Аз лично, все още имам поводи да се поздравявам в огледалото и смятам и занапред да е така  

Сама ще ти е трудно. Помощта от бащата е незаменима. Да се занимава и с бебето, и с големия. Но това, че бебето ти е ревящо и неспяшо, прави нещата по-трудни. Няма какво да се лъжем.

Моят малкият син беше изключително кротко и много спящо бебе и на практика обръщах много повече внимание на големия отколкото на него. А той като се роди бебето - започна и през нощта да се буди и да ме търси, и вечер на заспиване, въпреки че преди това си спеше цяла нощ и заспиваше с баща си. Винаги когато кърмех бебето, идваше и той да иска, въпреки че преди това сучеше рядко. И така си карахме доста време.

Аз лично бих дала на 3 годишно да суче щом настоява. Ако е отбит отдавна, вероятността нищо да не направи, а само да се опита, е много голяма, защото най-вероятно е забравил как става. Може и въобще да не опита даже и сам да се дръпне като му се каже "Добре. Ела." Но разбирам, че не всеки би бил склонен да предприеме такава стъпка. Друг вариант е да му изцедиш малко кърма в чашка За биберон ако настоява - също бих дала.

Горното подкрепям.
Мога да ти кажа аз какво правех, макар че избрах по- голяма възрастова разлика между децата нарочно. Бебето спи, спи много, през цялото време си говорим с голямото, гледаме филми заедно, готвехме за І клас /беше на 6 г. по това време/, взех книжки по математика и четене.
Освен това, в моята ситуация, голямото точно тогава приключи с ДГ, намери си приятели в квартала и поиска да играе сам навън. Постепенно го оставях и за него новите преживявания изместиха до голяма част нуждата да е залепен за родителите си, но за това нещо има, както писах, значение, възрастта му. При 3 години няма да е точно така.   
И на мен през деня не са ми помагали, не е било и нужно, както пише Кейси, нито е геройство, нито е нещо сложно, това си е нещо нормално. Нали затова съм по майчинство.
Обсъждаме бебето, смеем му се дори, а то се радва. Голямото участва във всяка дейност по бебето, ЩОМ ПОИСКА само, никога по моя инициатива. За мен това е много важно. Никога не е имал задължението да играе с малкия си брат. За сметка на това, пет години по- късно големият търси сам брат си да поиграят или просто да си се полигавят в стаята.
Не обсъждам обичат ли се, не се ли. Важно е да няма прояви на ревност и да се чувстват добре заедно.
Малкото ми нямаше колики, но пък повръщаше половин година заради рефлукса. Живееше ми в ръцете изправено, просото, в това време, след ядене. Това не ми пречи да си говоря с голямото. Щом заспеше- в количката и с големия на разходка. Вземахме книжката с нас, сядахме някъде и четяхме. Ревящите периоди на малките не са безкрайни и пак не са при всички бебета. Може при вас да са почнали коликите и това да ви изнервя- нормално е. Ще му минат. След 2-3 месеца най- вероятно.
Факторът помощ е обективен и не зависи много от теб, но ако можеш- ползвай такава. Бавачката е чудесен вариант, почасова, когато нямаш друг.

Ади, хвани по принцип какви са съветите. При появата на едно бебе грижите падат изцяло в/у по-голямото дете. Бебето гледай да е нахранено, преобуто. Основното дете, което изисква твоето внимание е по-голямото.
За мен е абсурдно да оставиш баткото в градинката с другите майки, а ти да отидеш да кърмиш бебето  Ще го вземеш под предлог, че ще му прочетеш/покажеш нещо. Не акцентирай, че бебето трябва да яде.
Крейзи чик е написала много добре нещата.
И повярвай, успееш ли да ги направиш приятели- край на всички такива терзания.

И пак, запомни, по-голямото  дете е важното сега.... как, кога, какво да направиш- ще ти дойде отвътре. Бебето ти е последна грижа сега

Дачи,хванах какви са по принцип съветите....И тези съвети съм ги получавала и чела още преди да се роди бебето...,ама на практика,когато имаш ревящо бебе,което дреме по 15мин в добрите случаи малко е трудно вниманието да е изцяло към баткото.Той беше много кротко бебе,спеше непрекъснато и някак си,картинката си я представях по друг начин...ама бебока ми разби очакванията...Може и абсурдно да ти е ,ама като не иска да се прибира,а да си играе с децата...предпочетох вместо да прибирам тръшкащо се и ревящо дете,с риск да отключа и дразнене към бебето,защото заради него той трябва да се прибере,реших да го оставя за 15мин при децата...
Не се опитвам да се правя на герой,и да си гледам сама децата...Помагачите са по цял ден на работа...Не се и опитвам да се самоизвинявам,описвам ситуацията каква е и именно защото търся решение,пуснах и темата.

а защо изобщо трябва да пибираш бебето за хранене?

а за биберона и кърменето/цедена кърма в чашка - и аз не бих отказала на 3 годишен батко - да пробва като толкова иска...надали ще му хареса....