желанието за признание

Точно така е, просто на вас ви се иска да не е.
Колко по - хубав би бил света ако всички ви се възхищават...нали.

Не държиш на работата си.

Остави поощрението - какво става с хората около мен? /а може би и около вас/

- Могат да говорят само за себе си "аз, аз, аз, моето, моето, моя..." И тъй като съм си директна попитах една позната защо не се интересува от другите, а тя каза че другите и нещата около тях не я интересували, не искала да я занимават със себе си. И с моята голяма уста не се стърпях и я попитах, а защо смята че другите пък ги интересува какво става с нея, детето и, мъжа и и т.н. Всичко е добро възпитание и любезност. Е, вече явно няма да сме познати 

- Никой не се забавлява от живота - работа, песимизъм, оплакване. Всеки говори за пари, а въобще не става дума за меркантилни хора. Кога чухте за последно заразителен смях на непознати? КОга се смяхте от душа?

- Защо хората не правят комплименти на другите? Всеки обича да забележиш новата му дреха или прическа, но все едно ще си изкълчи езика ако сам каже добра дума - ей така, за да зарадва другия.

Ех,тия солници....  
Ами направете като мен,купете няколко.

А мен ме използват като "кошче за душевни отпадъци"....това определение не ми допада,ама не се сещам сега за еквивалент.....алкохола ми дойде повече тази вечер.  
Не знам какво излъчвам,но хората ми доверяват разни работи.....

Мен си ме хвалят на работа, освен че ми плащат и ме уважават. Аз си работя с кеф, светът ми е хубав.

Според мен хората са склонни да оценяват, да бъдат признателни за тези неща, които са ценност за самите тях. В този смисъл от различни хора очаквам или по-скоро знам, че ще получа признание за съвсем различни работи. Не се обиждам.

Няма да споря щом ти доставя удоволствие да говориш на опаки. Надявам се обаче си наясно, че въпросното мотивиране, което визирах не е български синдром, а "американски способ", "японска политика" /германски, френски и дори английски да не повярва човек / с цел стимулиране здравата работна среда и трудова ползотворност. В някои държави отдавна са осъзнали една дребничка истина, която обаче работи и  им носи дивиденти.
Не става въпрос да ти рецитират ода на възхлавата за твоят труд, айде не се прави на малка и неразбираща.

Може би темата не е точно за това ,но мен ме измъчват същите въпроси...

Всички тук сте красиви жени, добри майки и съпруги, чудесни професионалисти!
Радвайте се, денят е прекрасен.

Викторийке, цикъл ли те е нагазил що ли? Що само риташ кошера? 

Не знам за другите, но аз се чувствам точно така  

Що се отнася до работата, в началото на моята на моята кариера се бях обърнала към шефката си с въпроса няма ли да получача потупване по рамото /изказаха се доста нетактично и през сълзи, ама както и да е/. Това, което ми каза тя тогава, важи с пълна сила и днес, след 15гоини: "Моето момиче, не очаквай някой да те хвали непрекъснато. Щом още работиш тук и никой няма забележки към теб, то значи си вършиш добре работата."

А авторката на темата я разбирам много добре. Така съм отраснала, вечно с критика към всяко нещо, което не правя както трябва. В един момент си мислех, че няма нещо, което да правя както трябва. Само че затова е животът - за да се учим и ставаме по-добри от себе си.
С моите деца се опитвам да се държа по различен начин.

E, хайде стига де, просто кажи - мерси за комплимента.

Много те мачкат, пиленце. Отдавна се отделих от такива възприятия като твоите и за мен сега е най-вълнуващо и приятно е АЗ да съм доволна от себе си и свършената работа, АЗ! Не се трогвай, че близките ти така постъпват, те просто не знаят друг начин, защото и те са били възпитавани така - критикарски. Щото те са съвършени  Опитай да ги поразпиташ за семейните им взаимоотношения в детството и ще откриеш интересни неща. Родителите ми бяха много критични към мен и аз неволно го пренесох към децата, но постепенно се отучих и не пестя насърченията и похвалите. И мен не ме хвалеха, споко, не съм умряла от това. Вече не ми е нужна похвала, най-вече предпочитам приятни и оптимистични разговори. Заповядай сутрин у нас на кафе. Аз ще мълча, само Милото ще говори. Ще избягаш с викове. Но ми се струва, че не си много пострадала - още помня темата ти за избягалата тарантула.  Впрочем какво стана с новата?

научена' съм да приемам комплиментите със скромност ( з скромността краси човека..), а критиките с драма. така че и в двете хипотези ми е некомфортно, предпочитам разбира се позитивна атмосфера.

Мъжът ми в началото беше по-позитивен, напоследък проявява едно свекървищенско поведение, напр. онзи ден ме пита дали в училище сме учили 'домашна икономия"  ( явно тука има такъв предмет), защото не подреждам правилно чиниите в миялната.  Момиченцата били в икономия домашна, а момченцата в нещо като трудово. Аз обаче реагирах хитро и казах, че сигурно и той е бил двойкаджия в неговия предмет и той се изпари от кухнята. Вчера пък направи тънка забележка, че хляба не се реже 'така' и т.н подобни изнервящи неща. В същото време излишно е да казвам, че нищо не се пипа, за да се направи от него лично 'както трябва", просто вметки, които  дразнят.

Нямаме деца, но мразя постоянно критики и възпитание към децата. Всичките ми приятели и близки НЕПРЕКЪСНАТО възпитават, непрекъснато. ГОРКИТЕ ДЕЦА!!! Не рпави това, не ходи там, ама недей сега така, ама еди какво си. Как едно дете с желание да седне на масата, когато в момента в който седне се почва "не се държи така вилицата', изправи се, недей сега да ровиш в чинята , недей да ставаш, защо ставаш, ама нали съм ти показала, ама ти сега защо се лигавиш... нон стоп, във всякакви ситуации се 'възпитава'. Непоносимо е за публиката, за децата не ми се и мисли..После пък се изпада в другата крайнност, нарисувало що годе правилен кръг и се почва "Ооо, колко хубаво маме, леле, чудно е, браво, браво"...

Бабите ни са го учили този предмет. Ние пък учихме метолообработване. Кажи му,, че можеш да направиш свещник от ковано желязо.