абсурдистан

моят опит показа,че дете и на 1 годинка да е, може да изяви себе си и да каже "Не" на мераклиите да са му родители. някои доста плачат и се престрашават на физически контакт чак след 2-3 седмици, ако семейството не е избягало . други са като лепчици и се хвърлят на врата на всеки срещнат. мен тези, вторите, ме тревожат, честно казано не мога да разказвам конкретни истории, за да докажа думите си-няма да е етично

съгласна съм и аз това искам-опознаването да не е само в рамките на дома. едно дете от ДМСГД не го пускат и на разходка в парка с неговите кандидат-родители.

а за обучението-за осиновителите вече е задължително, а за приемните часовете са двойно повече. винаги каним врял и кипял ПР, който да приземи малко кандидатите със своите истории и да има даде кураж, че проблемите не са нерешими 

ако имате идеи какво още може да се направи, споделяйте-важно е не само да критикуваме съществуващата практика, но и да даваме алтернативи

Този момент с взаимното харесване е доста притеснителен.
Как бих искала и аз да има някакъв конкретен отговор, готово решение, ама ако може такова, че да спиш после спокойно.

Как да реагира едно интровертно дете, примерно на 4 години, което познава само действителността в "дома" и в последната година се е срещало три пъти с кандидат-осиновители, и съответно е било отказвано?

Задавам си тези въпроси от 5 години, откакто видях голямата ми дъщеря и намусеното й личице. Откакто чух нейното "не".
Дъщеря ми каза, кратко и ясно "не".

Изобщо не се учудвам, че с нея никога не ми е било лесно. Нейното "не" беше честно изразено, докато малката ми дъщеря гукаше като пате, щом ме видеше и пищеше до посиняване, когато си тръгвах.

Коренно различно начало, толкова различно е и да бъда родител на двете ми деца, но дали изпитвам нещо различно към двете: не. Дали чувствам едното си дете по-близко от другото: не.
Двете ми деца са различни и имат различни нужди.

Дали съм се питала дали не съм сгрешила, когато си казах "Ти не ме искаш, но аз те искам и ще ти бъда майка, каквото и да ми струва" - питала съм се.
Дали се заинатих, защото съм я харесала независимо от всичко - не, не я харесах.

Обаче... онова "не", което чух преди почти 5 години... все още ми звучи като някакво предизвикателно ехо в главата. Някак, сякаш това дете много дълбоко в себе си знаеше, че тази, която поиска да му бъде майка, трябва да има нещо несломимо в себе си, някакъв природен инат и твърдост, за да се справи с неизчерпаемата й нужда от любов...
Сякаш онова "не" беше изкрещяно вътре в нея "ДА", обаче... обаче с много условия. С наум обещаното: "Аз ще те предизвиквам, изпитвам и въртя на шиш, докато наистина повярвам, че ме обичаш. Ако ти стиска, давай."

Това е. Едно "не" има много лица. Не е толкова просто.
Къде е истината, не вярвам някога да узная. Знам, че любовта има различни пътища, някои са гладки, а други трънливи, но ако ме питате днес дали не сгреших, ще кажа, че този въпрос е излишен.
Не си задавайте този въпрос, веднъж взели решение да станете родител на едно дете.
Някой някога да е казвал, че родителстването е лесно занятие?

И двата пъти подадох молбите на мига. Такава е била настройката ми винаги.
Каквото писано.
Вторият път ме питаха дали не искам все пак още няколко срещи преди да реша...

Ще ти кажа това, което казах и на тях тогава: Вие мислите, че ако видя още няколко пъти това дете и то мен... ще имам повече кураж и желание да кажа "не"?!
Не ме питаха повече, само ми подадоха документите.

По всяка вероятност не всеки е устроен така, но си мисля, че многото срещи преди крайното решение, не са никак щадящи за децата. Особено, ако са в контекста на това детето да се среща специално с кандидат-осиновителите.
Ако същите са допускани вътре в обичайната среда на детето, в групата, без детето да усеща онова напрежение, което винаги присъства при една среща между потенциални осиновители и дете... може би, би било по-разумно.
Такива посешения би трябвало да са ненатрапчиви и без да се показва много видно явния интерес само и единствено към конкретното дете. При елементарно спазване на хигиенните и здравни изисквания, не би трябвало да е проблем.
Още една "леля" и "чичо" (този ще е малко по-интересен) в групата, би било сравнително нормално събитие.

Деси, доколкото разбирам целта на твоето занятие е да оптимизираш процеса на напасване между детето и родителите или приемните родители.  Това обаче са ужасно индивидуални и относителни неща, които не могат да се предвидят. Разумен брой на опознавателни срещи не е излишен при приемната грижа, но при осиновяването не е така. Завишения брой на срещите при осиновяванията само ще проточи процеса на извеждане на детето от институцията.

От гледна точка на семейството - или се хвърляш в дълбокото и правиш всичко по силите си да си добър родители или просто не се захващаш. Какво ще променят още две, три срещи. Биологичните родители опознават ли децата си, преди да ги родят? Или след това?
Аз също като Дар не си харесах детето. То не тръгна с отворени обятия към мен. Все тая му беше дали ще ме има в стаята или не. Там имаше играчки, те бяха важните. И това е напълно нормално. Как за реагира дете на напълно непознат човек, който и след 5 срещи пак ще му бъде толкова непознат. не съм привърженик на многото срещи, дори и извън дома. Ако някои кандидати вземат и опознават детето седмица, две и после решат, че това което са опознали не им харесва? Какво правим? Връщаме детето да не стане драмата за цял живот И тия същите кандидати отиват да опознават друго дете....

От гледна точка на детето : как може дете на 1 година да прецени дали ме харесва или не и дори и да прецени, как може да разчитаме на преценката на дете живяло изолирано в институция, нямащо грам опит да сравнява хората, просто защото не се е срещало с такива извън дома. Но дори и да предположим, че това е така, нямали след 5,6,8 и т.н. месеци съвместен живот, грижа и любов, детето няма да промени отношението си и да вземе пък да хареса родителите си.

Тъй че идеята с много опознавателни срещи за мен не е подходяща при осиновяването. Там по-скоро трябва да има една реалистично написана програма, която да запознае кандидатите с това, което ще получат в крайна сметка - чуждо дете, което освен че трябва да се научат да обичати да направят свое, ще трябва и да му помогнат при преодоляването на последиците от престоя в инситтуция. Нека се канят родители минали по тоя път по време на обучението, на родители на деца осиновени от различни възрасти, с различни проблеми, които да преодоляли заедно и така. Това ще е по-полезно според мен.

Съществуващата практика е порочна в основата си и няма нищо, което да я подобри; тези домове са затвори за децата и единственото, което може да се направи, е да се изведат оттам колкото може по-скоро.
То да не е агенция за запознанства, че да се харесват?
Кой ги е питал тези деца дали искат да са там? Те не са в състояние да 'избират' родители по никакъв начин. Категорично не вярвам, че детенце на една година, израсло в институция, можело да си изяви характера.
Глупости.
Може да си изяви само страховете, по един или друг начин.
Скептична съм към всичко, което удължава престоя на децата в институциите. Колкото и да е жестоко да се каже, работещите там имат пряк интерес да държат децата колкото се може по-дълго.

Здравейте, Деси,

Всъщност нека кажа направо, нещо не ми допада написаното от вас. Обикновено си меря думите, но вие пишете от позицията на професионален психолог, а това вече повишава моите критерии за критичност към написаното от вас. Нито намеците, нито категоризирането, нито предложенията ви особено не ми харесват, нито хвалбите към нас (защо ни определихте като „идеалисти” пък и дето всичко ни е ясно – това пък откъде го измислихте?!?). Не ми се сърдете, но го усещам като изказване с много ентусиазъм и малко разбиране за същността на нещата. Тъй като не се познаваме, да се представя - вече над седем години сме с момчето ми.

В голяма степен подкрепям казаното от  Дар и Сисли. Затова и аз ще споделя изводите от своя път, с уговорката, че при други може да е различно:

Моят не бе от тези дето се плашат. Моят беше от тези дето (не както сте го написали "лепки") се борят с всички възможни сили за внимание, а значи за оцеляване (моят го правеше с усмивки и закачки). Не ми е давал сигнал  "да" или "не", защото мен забелязваше най-малко, аз бях съществото, което ще го пренесе към всичко-всичко тъй интересно, след като година и месец бе затворен в бял ограничен и самотен свят без истинската му пъстрота от шумове, цветове (с допира той не бе запознат особено)… Моят син също така бе от тези дето не плачат... И сега ми е мъжко момче, може да се разплаче, криейки се в мен само когато му е крайно обидно или неудобно, но това е друго. Страшно е, когато децата не умеят и няма на кого да поплачат…

Важно е да се запознаят бъдещите родители с тези неща, важно е да им се обясни, че тези реакции на детето – плач или интерес, игнориране, апатията, с която могат да се сблъскат, или свръх радостта и възбудата - са реакции на болка и не носят никакво особено послание към бъдещите родители, особено в такава ранна възраст. …

Затова ми се струва, че тези неща е хубаво да се знаят и да са подготвени бъдещите родители още ПРЕДИ да започнат да се срещат с детето. В идеал би било добре да могат да разчитат и на психологическа помощ след осиновяването, защото НЯМА КАК да си подготвен изведнъж да станеш родител, при това на дете живяло в самота и болка и свикнало да се оправя както знае само... За детето пък промяната при осиновяването е нещо, което е непостижимо за ума...Това го казвам като щастливка, чието дете „на повърхността” изкара лека и безоблачна адаптация, за себе си бих дала същата оценка.

И на бъдещите родители ще кажа – ще видите деца, които след много малко време ще се променят в огромна степен. Не съдете за тях по състоянието, до което са докарани. Вие не може да си представите, колко са силни нашите деца. Не очаквайте те да ви харесат или вие да ги харесате. Не очаквайте отведнъж да станете мами и татковци. Всичко идва с времето и ще трябва да дадете време и на децата и на самите себе си, а също много-много търпение и разбиране. Това е от моя опит (без да успявам да изпълня добре всичките си горепосочени съвети  

много добре разбирам негативизмът, който всички тук изпитвате към професионалистите, работещи в сферата на Закрила на детето-самата аз съм го изпитвала и към О"ЗД" и към институциите. и на мен не ми харесват много неща, но разбрах, че да пишеш във форуми или да хулиш на чашка с нищо не променя съществуващата порочна практика.
затова ви призовавам към сътрудничество-всеки един ваш случай е уникален, а аз имам честта да съм запозната с повече от един такъв случай, и то на живо, та затова си позволих да кажа някои неща.

в Центърът, в който работя-това за информация-всеки приемен родител или осиновител може да получи психологичекса и всякаква информация и подкрепа както преди, така и след настаняване на дете. крайната цел, всъщност е, да нямаме голям бум на разсиновявания след време или на случаи, в които приемните родители се отказват от децата си. именно затова се опитваме да организираме повече срещи-не с цел приемният родител да се откаже от детето, а с цел да научи повече неща за него и да си промени някои нагласи
също така,за детето е по-добре да види поне няколко пъти физиономията на човека, който претендира за негов родител, да е посвикнал с гласа му, преди да тръгне с него попътя към неизвестното. защото малките деца не знаят,че вие сте там за тяхно добро-те си искат познатото и сигурността. децата също имат очаквания(както повечето осиновители проектират в осиновеното дете онова, своето, което никога не са имали)-напр. 3-4 годишните си представят майка си по някакъв начин и могат да кажат "не, това не е моята мама!" децата над тази възраст ходят на гости(при приемната грижа), за да видят къде ще живеят, къде ще е тяхната стая и после ги питаме, дали им е харесало, искат ли завинаги да живеят там. не ви ли се струва разумно да се отнасяме с децата като с равни, колкото и мънички да са те?
и пак казвам-не бива да фиксираме срокове, брой срещи и тяхната продължителност, а трябва да сме гъвкави. за съжаление, законите наистина се спазват буква по буква и рядко се отчита факторът "човек".
и понеже много живо се интересувате от обучението, мога да се похваля ,ч е при нас успяваме да каним, освен практикуващи приемни родители, специалисти от домовете, от кризисните центрове, които да разкажат на кандидатите, че ТЕЗИ деца са малко по-различни, но могат да станат като всички останали. организираме и поддържащи обучения и групи за взаимна подкрепа, където се споделят проблеми, получава се съпричасност, обменя се опит. ако считате, че може още нещо да се направи, пишете!

по отношение на това, че и билогичният родител не си познава детето, преди да го роди-не е точно така, но не ми се иска да отварям по-голяма дискусия, затова спирам до тук.
желая на всички много успехи  

Добър вечер, Деси!
Закона е закон и като такъв е безчувствен. Така и трябва да бъде - безпристрастно, отдалеч и справедливо. Но за това могат да говорят юристите. Аз мога да говоря за отглеждане на деца.
 Имам две - едното рождено, другото осиновено на 1,2 г. Та по въпроса за харесването. Не съм харесала от пръв поглед нито рожденото, нито осиновеното. Първия го разглеждах с интерес, като нова играчка, като нещо подарено, изненадка от томбола. Е, като му потреперих по различни поводи, след около месец вече беше МОЕТО бебенце. В този ред на мисли - нито една майка не знае бебето дали ще е ревливо или спокойно, дали ще го остави с играчките и то ще си остане при тях или в следващата секунда няма да е на горещата печка. Всяко дете идва със собствен характер и никой не знае какъв е преди да го прояви с времето.
С второто пак беше същото - стоеше в средата на стаята, а аз го гледах и прехвърлях мисли. Здрав ли е, ще се разберат ли с бате, ще преодолее ли страха си от нас...? Ей такива неща си мислех, без за миг да ми хрумне харесвам ли го и дали ме привлича. Заради дългата съдебна процедура (4 месеца) и срещи всяка седмица, той поне спря да пищи когато ни видеше в стаята за срещи. След около месец след осиновяването не се отделяше от мен. Това обаче не ме радваше, защото вече знаех, че не го прави, понеже много ме обича, а защото го е страх да не го оставя. А това не е любов! Не е дори и привързаност. Характера му в цялата си пълнота се разгърна след около 7-8 месеца. В домашни условия и успокоен, че няма да го върнем или оставим сам. Това нямаше как да се случи при срещи в дома, пък били те и с еднонощно преспиване в къщи събота и неделя.
Аз мисля точно като Сисли, приемната грижа може и да има нужда от по-дълго опознаване - не съм запозната. За осиновяването обаче, излишното удължаване на престоя в дома е грешка.
За да се избегнат честите разсиновявания, според мен е нужна работа с кандидат-осиновителите още преди да са стигнали до избора за вземане на конкретно дете. Всичко е строго индивидуално и не би могло да бъде обхванато от правна норма. Това е в сферата на социалната и психлогичната работа с кандидатите. Точно тези специалисти трябва да изяснят нещата на бъдещите родители - с какво ще се сблъскат, как да го преодолеят и как да настроят себе си, за да бъдат полезни на детето и да облекчат периода на адаптация. И когато специалистите преценят, че семейството (или кандидата) е готово за важната стъпка, едва тогава да им бъде предлагано дете и възможно най-бързо да бъде изведено от институцията. Това е най-щадящото за децата поведение, според мен.

само да уточня, че аз не изпитвам никакъв негативизъм към институциите. при мен всичко е било точно, от кварталното СП, през РДСП, с които съм контактувала, до дома. не мисля, че проблемът е  в хората (освен  ако не са се взели по един особен начин "на сериозно", но такива единични или по масови случаи на главозамайване се случва във всички сфери), системата е смотана.

аз нещо не мога да разбера за какво е спора - да има повече срещи преди кандидатите да дадат съгласие ли? някакъв минимум?! би било ужасно.

припомням, сега срокът за подаване на докумените с искане за допускане на осиновяването е едномесечен - от съобщаването на предложението на съвета. в рамките на този срок, някои вземат решение за ден, други за седмици - комуто както, според индивидуалните особености на дете и родители ... колко често ще могат да се виждат - май зависи от вътрешния ред в дома, някои са по-ларш, други са по-строги ... аз така и не знам има ли точен регламент и какви са правата на кандидатите в този момент ...
законът е сложил правилно максимум на срока за мислене - не можеш да се чудиш прекалено дълго и да бавиш детето. ама да има минимум, примерно да не можеш да дадеш съгласие преди едиколко си срещи или преди да е изтекло някакво определено време от първото виждане, ми се вижда абсурдно. особено в допълнение на безумно удължилата се съдебна процедура. пък ако имате късмета да ви се падне и Старозагорския ОС, направо може да купувате абитуриентски костюм за детето ...

Предполагам, повечето кандидат-осиновители са убедени, че е така.
Но дори и веднага да се подаде молба за осиновяване на дете, пак има няколко срещи с детето-технологичното време-докато събереш документи, докато ти насрочат дата за делото и най-накрая докато решението влезе в сила е поне три седмици./приблизително/За три седмици- при най-строгия режим в дома има по две свиждания на седмица- ето ти няколко срещи и свикване с физиономията.

Аз също не си харесах детето веднага, по-скоро се уплаших, че беше много крехко , мъжът ми го хареса много.Но преди да го видя исках то да ме хареса.И направих всичко възможно да е така.

За да свикне детето с нас си измислих моя система, не помня дали съм я споделяла.При всяко свиждане ,като излизахме на двора си имахме ритуал.Първо му пеех една много популярна песничка, а след това една не така популярна.И това беше при всяка среща.Така знаех, че ако детето чуе популярната, която очевидно му беше позната ще започне да я свързва с нас /асоциация- а,да и тя пее тази песничка.А ако случайно чуе и не толкова популярната песничка, ще си каже /не така осъзнато, разбира се, с оглед възрастта/ "Аааа, нейната песничка".И така се осъществява сближаване.

Друг може да не е по пеенето, може да се получи с някаква елементарна игра, стихче и т.н., общо взето някакви "знаци", както в началото на една споделена любов.

Не зная дали е правилно, но интуитивно усещах, че това е пътят и да, получи се, макар идетето да не беше нито голямо, нито много малко, но достатъчно осъзнато, за да бъде предпазливо и малко уплашено.

Хубаво е, че хора, ангажирани професионално в осиновителния процес и приемната грижа проявяват интерес към форума и имат желание за обмяна на мнения, както и за предложения за това, какво би било добре да се промени. Те са свързани с йерархията си и ако има желание от страна на тази йерархия, може би техните предложения биха стигнали до където трябва когато се обсъждат промени в закононаделството. Да се надяваме, че е така...

Поне според това, което съм успяла да разбера, явно периодът между предложение на конкретно дете и съдебната процедура по осиновяването му не е нормативно уреден. Т.е. той май е оставен на усмотрението на директора на дома: брой срещи, начин на протичането им, разясняване на реалната ситуация на детето – здравословна и емоционално-психическа, представяне на историята му, възможност за срещи с лекар, психолог и/или друг специалист (в зависимост от конкретната ситуация на детето) извън дома и т.н. Във всеки дом май се реагира по различен начин и като се има предвид, че кандидат-осиновителите са „стреснати” и в много случаи на зная на какво следва да обръщат внимание или напротив, се взират прекалено много, може би е добре да има регламент за този период. Така всеки ще си знае правата и задълженията и ще има по-малко възможноти за откази защото кандидат-осиновителите не са сигурни в избора си. Разбира се, не говоря за фиксиран брой срещи или за абсолютно еднакво поведение във всички случаи, но напрамер да се знае може ли да се консултира външен лекар или не, какви изследвания могат да се направят и т.н. Това би успокоило някои осиновители.

Деси би могла предполагам да ни обясни каква е в момента ролята на психолога именно в този период – между предложението и решението за осиновяване. Защото ми се струва, че кандидат-осиновителите се оставят насаме със страховете, предразсъдъците и несигурността с в този период, което може да доведе до прибързани решения, както „за”, така и „против” решение за осиновяване. Ако са били посочили като изискване здраво дете, а предложеното дете има някакво не особено тежко заболяване, не е ли добре в този период да има разговори с психолог (след такива с лекар) за това какво ги спира да приемат това дете и т.н. Дори и да направят отказ, самият разговор би довел до изясняване поне донякъде на собствените им страхове и граници на приемане. Подобно относно етнос, пол и т.н.

В някои други държави се прави проучване на кандидат-осиновителите дали са преживяли „траура” по евентуалното им биологично дете (когато осиновяване се прави след инфертилитет), а някъде дори се забранява осиноветелна процедура ако се прави в момента процедура за асистирана репродукция. Без да се отива в толкова рестриктивни мерки, може би в някои случаи има нужда от психологична помощ още съвсем в началото на осиновителната процедура. Мечтите за възможно най-малко бебче, което почти ще забравим, че ние не сме родили, пък и то няма да знае за това, тесните и стриктни критерии за детето в някои случаи идват оттам, че болката по несбъднатото биологично дете не е преживяна. А това не е в полза на осиновяването. Какво се предвижда в тази насока? И изобщо каква, къде и как се проявява ролята на психолога при осиновяването?

За нуждата от реална психологическа помощ в кандидат-осиновителския период и особено в началния му етап съм съгласна. Хубаво е хората да поизбистрят желанията и очакванията си, да се погледнат отстрани, и то с опитно професионално око. Би било изключително полезно.

Колкото до желанието за съвсем малко бебе... Може за някои хора да е продиктувано именно от гореописаното. Аз исках да бъда с децата си от самото начало, доколкото може по-рано. И до ден днешен ме боли като видя майка с малко усмихнато бебче мислейки за моите си две реални деца, които на тази си възраст са били сами. Боли ме че не съм била до тях когато са започнали да гукат (ако въобще са гукали ), когато са започнали да се въртят, когато е поникнало първото им зъбче, когато са се изправили с треперещи крачета, когато синът ми е направил първите си стъпки (макар че като го взехме на две години беше толкова несигурен с вдигнати ръчички за баланс, както при наистина първи стъпки). Никога не съм мислила да крия как са дошли в семейството ни.

имам дежа вю /извинете, че не знам, как да го напиша на френски/... това се нищи години - деси толкова ли не можа да го прочете, че наново всеки трябва да нищи себе си, децата си, роднините си.... деси, ако се интересува наистина професионално - да прочете темата Приемни родители и да види, доколко са полезни т.нар. "опознавателни срещи"... общо взето - изобщо не са полезни... и понеже аз имах проблеми със съда и имах много, много опознавателни срещи... та знам, че хич, ама хич не са полезни - дотолкова, че детето накрая изобщо не вярваше, че някога ще си отиде от там... но това е друга работа.

А мислех да не пиша тук - отивам на море, хич не ми се ще да се ядосвам, ама нЕма начин явно

хайде, приятно ви нищене на опознавателните грешки, и докато специалистите, занимаващи се с приемна грижа или осиновяване, не разберат, че не са важни опознавателните срещи, а срещите преди това с кандидат-осиновители или приемни родители, халът ще ни е такъв

ПП И съвсем забравих - Деси, ако са изоставени от първия си ден, на 3 години децата и идея си нямат, какво е майка - за тях майка е лелка, която се сменя на 10-12 часа и им обръща внимание - ако е дебела, значи трябва да е дебела, ако е руса, значи трябва да е руса, важното е, че им купува вафли и когато се ударят ги гушка... егати и представата за майка... ама здраве да е - аз отивам на море, оставам специалистите да гадаят проблемите на детето ми, без и за момент да са изживели нещо с него, и не говоря за седмица, говоря за ден - 24 часа у тях - хайде първо да пробваме един - два дни с дете от институция и после да говорим, какво мислят, чувстват и желаят, абе отивам на море, на вас приятно изкарване в разголване на болки - наши и на децата ни пред хора, които дори и не са помислили да ги разберат

Фокси, я не се ядосвай, пък ти.

Истината е, че ако все още понякога пиша за минали неща, то е защото знам, че четат най-вече бъдещите родители. Хора като нас.
Аз също съм чела и чета там, където мога да намеря отговори на възпросите, които ме вълнуваха някога или ме вълнуват днес.

Някога, социалните попитали приятелката ми, с която говориха на специална, самостоятелна среща: Защо смятате, че Дар ще бъде добър родител?
А тя им казала: Ами, по всяка вероятност, защото е добър човек. Обикновено добрите хора, стават добри родители.

Спомних си това трогателно изказване на приятелката ми, именно заради отношението към професионалистите, което засегнахте.
Особено, ако говорим за професионалисти в тази сфера.

Само с професионализъм, не става. Нужна е колосална доза човещина. И по мое мнение, железни нерви. Малко смиреност, също.
Професии, които третират човешки съдби са достойни за адмирации, когато са вършени добре и със сърце.
За отнет по грешка живот, един лекар е подсъден, а за прекършена човешка съдба... какво?
Не е шега тази професия, не е игра. Няма универсални истини, няма еднозначни отговори. Всяка история е уникална.

Някога моят психолог в проучвателния период, каза (макар становището му да не можеше по закон да влезе в доклада и някак имах чувството, че той съжаляваше за това), че според него не съм съвсем готова и някак объркана... Така и не разбрах защо. Не сметна за нужно да ме уведоми. Помня агресията му. Помня, че ме предизвикваше всячески. В този период тичах всеки ден до Исул при умиращия ми вуйчо - който за нас беше като баща, след като изгубихме собствения ни прекалено млад. Ходех на работа и там никак не бяха доволни, че липсвам два пъти в седмицата по 3 часа в работно време, за да се "обучавам" как да бъда родител. Беше един наситен с емоции и стрес период.
Т. нар. обучение беше по желание. Аз го пожелах, но през цялото време имах усещането, че целят единствено да ме откажат, да ме доведат до предел на издръжливост, нищо повече.

Никога не отидох за съвет при този професионалист, а понякога имах огромна нужда.
Но с удоволствие съм се съветвала с друг, известен с мекотата и човещината си.

Та, Деси, ако ще е сътрудничество, то нека бъде такова. Защото там по средата стоят децата, а понякога имам чувството, че ние големите водим битки, в които децата изобщо не присъстват като мисъл...

ето това е поантата - заминавам там, където няма интернет, дано Деси те разбере, аз немам нерви да обяснявам, пък и дар-слово нямам като теб, затова съм Дзвер, не Дар.

Хайде, весело лято на всички, нека някои хора не забравят, че това там са деца - деца, жадуващи да не са 20 в група, обслужвани от 2 лелки, а да са едно, обгрижвано от двама родители...

ПП и преди да замина - към специалистите - психолози, педагози и т.н. - работете с тези деца, бе, в първите 3 години се формира личността, възможността да отстояваш себе си, да се учиш, желанието да опознаеш света - а какво става с тези деца - всичко им идва на готово, а чакай след това да искат нещо да направят - е, нЕма начин да имат инициатива, идентичност, отстояване на собственото аз... работете с тях, не с опознавателните срещи - направете ги деца като другите, биологичните, жадните за познание и любов, пък после няма да има разосиновяване, няма да има нужда от работа с кандидат-осиновители, а най-вероятно няма да има и разосиновявания, ха дано ме разберете