Ако нямах дете/деца...

Що не иде в "Проблемното" да си каже какво мисли...много ще й се зарадват

Мирама, ти си задаваш един въпрос, който е с предизвестен отговор:))Ти не познаваш ли такива жени, които просто се хващат за биологичната си роля, за да им е смислен живота?

Чак пък с пистолети едва ли ще я гоним 

10 c's, абе познавам, ама....не знам, така и не мога да го възприема това нещо и да осъзная защо се случва.
Може би когато някой ти каже - "ей, не можеш да имаш това"....нещо в теб прещраква и дори и до тогава да не си мислил за това...изведнъж се хващаш като удавник за сламка и правиш всичко възможно, за да стане все пак и да го получиш.

Сега като имам деца и са ми дошли до гуша, щото никой не ми помага и 3 год са ми плътно до полата, често си мисля за нещата, които бих могла да правя, ако нямах деца. Да спя колкото искам; да ходя до тоалетната, когато ми се ходи, а не след 2 часа  ; да излизам вечер; да спортувам; да работя допълнително; и още, и още.... списъкът е безкраен. Когато обаче нямах деца правех всички тези неща и оревах света за деца.... Няма угодия... Така че... лично аз не съжалявам че имам деца и със сигурност бих страдала много, ако нямах. Но това важи за мен. Изобщо не е задължително да имаш деца, за да си щастлив. Всеки намира щастието в различни неща. Важното е човек да го намери за себе си.

Не мисля, че е правилно мнението, че жена без деца, е нещастна. Тя също има своите приоритети, желания и амбиции. Различни от жената, с деца.

И аз понякога съм си задавала въпроса, ами ако ги нямаше...??? Може би, щях да се занимавам с нещо, което напълно да ангажира ежедневието ми. Или може би така мисля, защото ги имам. И в момента не си представям живота ми без тях. Но пак повтарям - защото ги имам.
Имам възможност да ги дам по баби, за дълъг период. Оставяла съм ги за ден - два. Но на третия звъня  и отивам да ги взема. Но съм доволна и на почивка без тях. И ето тук именно е разковничето. Забързани в грижите покрай тях, болести и никакво свободно време.....всяка от нас, която има деца си задава въпроса - как ли щях да съм без тях.
 А мамите, в друг подфорум тук, навярно ще ме изядат с дрехите.....

мисля си ,4е не бих могла да съм пълноценна, може би щях да се занимавам поне с деца или да забегна по разни мисии по африката, въпреки ,4е пак съм в африка и пак децата са ми приоритет!бебефилка съм по природа! не мисля,4е 4овек трябва да го слага на идея фикс детето, децата, мъжа, кариерата! както стане, пък ако вси4ко си върви поне на 80 процента свъместно е супер!

Ако нямах дете - щях да направя всичко за да имам дете.
Докато го нямах - живеех, работех, но все нещо липсваше.
Не исках на всяка цена да имам дете докато бях студентка и в първите години на работа.
Но след това - вече към 25-26 започнах да се замислям. Тогавашния съпруг не беше подходящ за баща и се огледах за друг. Исках да имам мое дете, не се вълнувах от наличието на някакъв си там мъж в семейството.
Сега си го отглеждам, хваля се или се оплаквам от него - но за мене това е живота.

аз съм с две и няма как дори да си представя живота ми без, но майка ми има състудентка, която ражда от професора им и го оставя/ражда в перник, за по- скрито вероятно, това далечната '68/. след това с майка работеха в едно министерство и добре я познавам, бяха и близки приятелки с майка ми. ами никога не забелязах да и липсва детето. никога не говореше за деца и/или липсата им, или желание за такова. не се омъжи никога, направи кариера, ходеше командировки, изобщо живееше си живота буквално.

сега, може да си е имала някаква вътрешна драма, скоро питах майка дори, абе на нея така, пък хич ли не и е мъчно за детето и, но мама каза, че никога не говорела за това.

аз не бих нарекла някоя избрала така нито нещастна, нито егоист. просто е избор. личен.

Допреди  да имам дете, живеех  много, много динамично- работех като  луда  на   две, че и на три места. Бях станала спец  в носенето  на   ен на брой дини  под една мишница. Съсипвах се от умора, но  се справях. Бях убедена, че  съм полезна  на  околните  и на себе си. Намирах живота си  изпълнен  със смисъл и   честно казано, гледах със съжаление и чувство  на превъзходство  майките  с количките, насядали  в кварталната градинка. Мислех си, че са  родили децата си от нямане какво да правят и от нежелание за работа .
Затова, когато взехме решение  за дете, не се чувствах изобщо готова  нито  когато  го зачевах, нито  когато  го  носех- смятах, че ужасно съм се прецакала, защото няма  да мога да живея  този, лудия, задъхан живот. Да, обаче, нъцки. Оказа се, че  животът  може  да бъде и още по- динамичен Оказа се, че  аз- надменната, студената  и амбициозната, мога да  умирам от кеф и  гордост заради първа усмивка, първо зъбче,  мокра целувка, че мога да се превръщам на ездитен кон, на другарче в игрите  и  на абсолютно мекотело в някои моменти.
Истината  е, че едва сега  осъзнавам  колко безсмислено напрегнат е бил животът ми преди това. Говоря за моя  живот.  Ако нямах дете, нямаше  да  разбера това. Щях да  съм си   блажено  щастлива и все така убедена  в превъзходството  си  над майките с колички. Ако нямах дете, сигурно  пак щях да се скъсвам от бач, защото  моята природа празно не търпи. Ако нямах дете, никога  нямаше да  разбера как е възможно  да се чувствам способна  да прегазя като валяк   всеки, дръзнал   да  погледне  накриво  дребното
Не  съм чела темата, провокирала Мирама  да пусне тази. Но ясно е- всеки  намира щастието и смисъла на живота си  в различни  неща. Противопоставянето майки-немайки  е  некоректно.Ако някоя жена  намира смисъла на живота си в това да бъде майка, нейно право е.Ако някоя  друга пък  намира смисъла на живота си  и  най- пълноценна  себеизява, без  да се осъществи като майка, също  е нейно право. Какъв е смисълът на това противопоставяне?

Направо невероятен прогрес в мисленето. И само за 1година...

Предполагам визираш твоето. ))))
Иначе...по темата, моля. )

Не, не в моето. На форума.
Имаше няколко такива теми преди.

логично е, като спреш кърменето да започнеш да мислиш и в други посоки. дори да промениш мнение:–)

хайде сега, някои пък изобщо не сме кърмили  

аз изобщо не се идентифицирам с децата си, дори ми е неприятно в компания да си говорим за децата ни.

понапънах си мозъчното съдържимо, че съм на години вече , и се сетих за една статия, на анна димова, психолог. преди има- няма 10 г взриви дир-ското общество  


Проклятието да си жена