Според мен, никой не е застрахован от такъв завършек на живота си.
Никой, даже и най-устойчивите, уравновесени и борбени хора, не знаят дали в един момент нещо "няма даде на късо", образно и грубо казано.
Но и не смятам, че самоубийците имат психически разтройства.
Факт е, обаче, че това действие против естеств. инстинкт за самосъхранение го има само при човека и не при животните.
На мен са ми минавали такива мисли, но не съм правила никога опити.
Изключително вярно. Всеки си има своите ограничения. Доста съм я разказвала тази случка из форума, но пак, като илюстрация. Преди 6 месеца една пишман-логопедка светило "диагностицира" двегодишния ми син с аутизъм, след двайсетминутен разговор с мен, докато той междувременно спеше. ЗАщо и какво седеше зад целия абсурд е друга история, проблемът е, че аз й се вързах. Една седмица се люшках между мисли да скоча или да не скоча. После реших, че това е моят син и аз го обичам, той ще има нужда от мен цял живот и аз съм длъжна да живея заради него. Истина е обаче, че няколко пъти - в отчаянието си - бях доста близо до ръба. И в крайна сметка това, което ме върна беше фактът, че безпомощния ми син има и ще има нужда от мен. Не ми се живееше особено тогава, не заварвах сили да се справя с това. (За протокола - синът ми точно проговаря, малко по- късничко от обичайното, ама по това как е сега, виждам каква досада ще стане след половин година

Така, че и човек с достатъчно здрава конструкция може да бъде доведен до пълно отчаяние, да.
Хората, чиито опити са успешни или много близки до успешните, обаче имат нещо общо. Най-общо и аматьорски казано, стилът им на привързаност към други хора е много нестабилен. Т.е. - те не успяват "да почувстват" другите, да се свържат истински с тях. За това и не умеят да намират утеха, а другите (включително и децата им) не са достатъчен фактор, за да ги задържат на планетата. Самоубиващият се обикновено е прекалено концентриран в собствените си преживявания, за да отвори пространство у себе си и за истински контакт с други. Близките му/ й много ясно чувстват това, макар и често да не могат да го изразят с думи. Когато стана този сакатлък с майка ми, аз й казах "Ако знаеше, че на Земята има и други хора, щеше да си по-щастлива". Не мисля, че ме разбра. Но това не е здравословен егоизъм, това е просто фатална и нъжна неспособност да се свързващ с другите, в основата на която стоят някакви много ранни недобри преживявания.